„Не съм ти казал още всичко: отново си върнах вярата. Аз съм католик!“ – пише Шарл Пеги до верния си приятел Жозеф Лот на 10 септември 1908 г., след като се съвзема от сериозно заболяване. У Пеги размислите от този период на духовно израстване най-добре проличават в книгата му Клио, или диалог между историята и езическата душа (другото наименование на нейната първа част е „Вероник“), завършена през 1909 г., но публикувана едва през 1917 г. През 1912 г. Пеги пише и втори диалог на Клио, който обаче си остава незавършен. Композирана като свободна изповед на Музата на историята, „клета старица без вечност, без бъдеще, пълна с униние“, Клио е размисъл върху „измамата с времето“, неумолимото разрушение, нещастието и смъртта. В разговора си с Клио Пеги бива обзет от „метафизична тревожност“; вече е бил лице в лице със смъртта, имал е досег с небитието, но е открил сърцето си за възкръсналия Иисус, „истинския основател на вечния и на временния град“. Преводът на фрагментите е направен по академичното издание на творбата в поредицата „Плеяда“: Charles Peguy, Clio, Dialogue de l’histoire et de l’ame paienne, Paris, 1957.

Дехристиянизацията

Светът е станал християнски, което не е повод за удивление. Повод за удивление е, че не е станал напълно такъв, че е поел другаде в наше време. Светът е станал християнски чрез този дар, тук е случаят да го кажем: но какво е християнството, при всичко което е било в утробата и в сърцето му, както на Вооз се присънва, че от корема му прораства огромен дъб, родът на неговите потомци[1], в което е обещанието му за вечност; няма нищо удивително в това, че християнството е завладяло света, че светът е станал християнски, дори би било удивително, ако това не създаваше исторически проблем.

А проблемът е диаметрално противоположен. Проблемът е в нехристиянизацията, в незавършеността, в колосалната незавършеност на християнизацията; в днешната, в съвременната дехристиянизация: в това, че огромни пластове от човечеството са били засегнати и даже отрязани от нея; че в тези парчета, в тези пластове, които са били засегнати, сега зейват още разломи; дехристиянизацията е много остър проблем в този смисъл, че много се губи (колко, до каква степен?), затова и проблемът е не само болезнен, но и загадъчен и още по-тайнствен, отколкото ни изглежда; да губиш, да губиш във времето малкото, което си придобил, онова, което ти се е струвало, че вече си придобил, парчето земя, тази земя, която ти се е струвало, че си получил, че си придобил с времето за вечната вечност; можеш все още да не се замисляш, ако си лекомислен, ако си вятърничав, ако си повърхностен, защо не всичко си получил, не всичко си придобил, макар това да е в реда, в логиката, в самата природа на нещата; в някакъв смисъл това е закон, разбиращ се от само себе си, но и най-повърхностният, най-вятърничавият и най-лекомисленият сред хората не може да не се замисля защо и как се е случило това, как така е изгубил и малкото, което е имал, почти всичко; ето го проблема; ето проблема, който възниква пред нас и дори да не правим нищо, той застава пред нас; напразно си затваряме очите, той се изправя пред нас и си стои там неизменно; ето го проблема: как от този народ, който е бил тъй дълбоко християнски, у когото християнството е било в кръвта чрез една уникална метафизическа, но и физиологическа операция, как с този народ, дълбоко и вътрешно християнски през XIII и XV в., християнски в сърцето си и до мозъка на костите си, е могло да се случи всичко това. Как, с какъв труд и по какво чудо са могли да сторят така, че да стане този народ толкова дълбоко нехристиянски, вътрешно и дълбоко дехристиянизиран. Казвам да стане нехристиянски, а не да стане отново такъв, защото това не е едно и също. Днешното нехристиянство е много по-лошо антихристиянство; както казва Корней, то е далеч по-виновно и престъпно нехристиянство, отколкото старото нехристиянство, което, така да се каже, е било някакво невинно предхристиянство. Как от този народ, най-християнски вътрешно и подомашному, не просто в душата си, но до мозъка на костите си, как този народ, който познаваме и който виждаме, този днешен, съвременен народ е могъл да стане толкова дълбоко и вътрешно нехристиянски, дехристиянизиран в душата и в сърцето си, от мозъка до костите си? Дехристиянизиран в кръвта си.

Грешка в мистиката

Можем да се замислим как това се е случило. Можем да му дадем интелектуални, но правилни обяснения; можем да разказваме истории за това; можем да открием основанията и даже причините, които ще бъдат верни и хората ще са в правото си да ги назовават; ще се намерят и метафизическите причини, и те също ще бъдат верни; ще се намерят и физическите причини, и те също ще бъдат верни; ще се намерят и метаисторическите причини, и те също ще бъдат верни; ще се намерят теоретични и практически причини, и те също ще бъдат верни; ще се намерят, естествено, и икономически причини, и пак ще бъдат прави; ще се намерят марксистки причини, и пак ще бъдат прави; ще се намерят социални, педагогически причини, и пак ще бъдат прави; ще се намерят всевъзможни причини и отново ще бъдат прави, защото всичко това е вярно. Ала всички тези причини, взети заедно, няма да означават нищо. При тях ще има един малък, дребничък недостатък, който ще се състои в това, че тези причини няма да са от същия порядък, от който е и тяхното следствие. За да обясним това рационално, трябва да изречем думата „катастрофа“, в която би трябвало да се извършва грешка от същия този порядък. За да обясним такава катастрофа, мистичната катастрофа, катастрофата в мистиката, би трябвало да е извършена грешка в мистиката.

***

Тази грешка в мистиката, самото това отклонение всъщност не се коренеше в друго освен в неведението и непризнаването ми (аз раста, раста, приятелю, но сама себе си не разпознавам, аз съм голяма, голяма, голяма); грешката се състоеше в това, че не ме познаха и не ме признаха. Това е историческа грешка, рационална и мистическа грешка в техниката на мистиката. Вечното бе временно скрито под маска; вечността бе прекъсната във времето (за известно време); вечното бе временно прекъснато и отложено, защото облечените във власт не признаха вечното, разпознаха го, но забравиха за него; презряха и временното.

Те просто не разпознаха мен, световната и светска история, и огромно нещастие настъпи в света.

Аз съм нища и грохнала старица.

Мистическото действие бе изцяло преобърнато. Светът не изпълни своето предназначение да бъде спасен във времето, защото Църквата не изпълни предназначението си в света. И Църквата не победи света. Църквата не проникна в света, Църквата не спаси света във времето, защото Църквата исторически не узна, не призна, не позна света. Говоря исторически, а не изначално, с оглед на основанието. Иисус дойде, за да основе, за да спаси целия свят. Той не бе нито мирянин, нито свещеник. Имам предвид, че не е бил основно такъв. Че не е бил изключително и преимуществено свещеник. Въпрос, който, нека така да се изразя, изобщо не е стоял на дневен ред. Той е бил едновременно и свещеник, и мирянин, неизменно, неразделно и неразлъчно. Тоест заедно, неразделно и неразлъчно Той е бил това, което след разделението ние наричаме мирянин или наричаме свещеник. А по същество тогавашното мистично действие, изначалното християнско действие, е било действие, насочено към света, а не такова, което да изхожда от него. Светът безспорно е бил обект.

Църквата, или онова, което е станало Църква, е била материя и храна, материята, от която тя се е състояла, откъдето е идвала храната. Ако – избързвайки напред научно и исторически, изпреварвайки историята, без да имаме правото на това – се съхранят тези две антагонистични думи (светът и Църквата), тези два школски термина, то би могло да се каже, че изначално и институционално Църквата в самото си основание изобщо не е била това, което върви срещу света, което отбягва света, което се отдалечава, спасява и напуска света; напротив, в някакъв смисъл Църквата, ако използваме тези схоластически и учебни термини, е онова, което върви към света, за да го захранва. По същия начин както действа културата, имам предвид античната култура, която също е била прехрана, а не запис; захранване на човека и на гражданина с текстове и други паметници на Античността. Така и мистичното действие, християнското действие е по същността си мистическо захранване, а не научен и исторически запис; прехраната, насищането, закърмянето на човека и на християнина със слово и тяло, с плът и кръв. Това физическо захранване, това мистично закърмяне изобщо не се е извършвало срещу света. Тъй като то е било прехрана, захранване на света и съответно на Църквата, на онова, което е станало Църква. Изначално мистичният живот и християнското действие са се свеждали и са се състояли не толкова в това да се избегне светът, да се отделиш и укриеш от света, напротив, те са се свеждали до това мистически да захраниш света; били са насочени към света, изхождайки от онова, което се е наричало Църква; в това направление е работел и действал механизъм, техниката на мистичното действие. Всичко е било в средоточието, в източника, разложението още не е настъпило. Разложението е възникнало именно с разделението на властите, с разпределението на ролите, с разделението на труда. Както винаги. Може би това е било неизбежно. Ала е било пагубно. Било е непоправимо. Само по себе си необратимо, то е преобърнало цялата техника, целия механизъм на мистиката. Именно оттогава, та досега са се появили мирянинът и свещеникът. Бил е направен разрез, който никога не е зараснал. И някаква горделивост, особената ни лична и професионална горделивост, която ни пречи да видим какво е Църквата и църковността. Вместо да видим какво е тя и че това е само крайното средство, може би необходимо, може би задължително, но че това е лекарството, което само по себе си вече свидетелства за болестта, за състоянието на хроничното заболяване, се е стигнало дотам, че заради споменатата горделивост и още поради двайсетина други горделивости всичко е било класифицирано, разположено по рафтове, разделено по видове, но винаги преизпълнено с горделивостта от даден вид; и трябва да признаем, че в края на краищата дори са започнали да съзират в това някакво съвършенство. Изначално светското и църковното не са били разделени в основанието си нито теоретически, нито практически. Те не са имали отделни съдби. Вашият Божи град още не е бил срязан по дължина на две половини. Вашият вечен град още не е бил разполовен по дължина – във времето и във вечността. Светът е бил обект; онова, което е могло, е трябвало да се спаси. Църквата, онова, което е трябвало да стане Църква след разделението и разпределението по видове, е била материя и сила, била е животворен източник. От този източник е текла неизчерпаемата струя на живота, която е обемала света, оросявала го е, сгрявала го е; тя е захранвала света; захранвала е и мирското. Спасявала е мирското. Единното движение се е разгръщало неизменно в една посока, безкрайно, плодоносно, неизчерпаемо; от Църквата към света, от онова, което наскоро е станало Църква. Иисус е дошъл не за да покори света на Себе Си. Той е дошъл, за да спаси света. Това е съвсем друга цел, съвсем друго действие. Разбирате ли, приятелю, че ако Той е искал да се отдели, да се отдалечи от света, щеше да Му е достатъчно да не идва тук в света. Било е толкова просто. По такъв начин Той би се отделил от света предварително. Имал е чудесен случай. Ако е искал да се отдели от света, да се отдалечи от света, Той би си седял отдясно на Отца. И така щеше да е в покой. Би си седял спокойно отдясно на Отца и така би се отделил от света, както вие никога не бихте смогнали да се отделите, безкрайно повече, отколкото някога бихте могли да се отдалечите. Ако Той искаше да се отдели от света, ако това беше целта Му, било е съвсем просто, достатъчно Му е било да не идва в света. Вековете още не са наченали, вратата на спасението още не е разтворена, великата история не е започнала. Ако крайната точка за Него не е да бъде в света, тогава е било достатъчно просто да не поема на път, да остане в мястото Си преди пътуването. Движението в кръг е било безполезно. Ала Той е поел към света, по-точно отправил се е в света, за да спаси света. И дори е отишъл там два пъти. По-точно веднъж, но двояко, един път в два модуса. В две проявления. Отначало, първия път, Той извършва безкрайно движение, безкрайно действие, безкрайно придвижване, нещо като безкраен скок, тъй като Бог става човек (et homo factus est), което ще се съгласите, приятелю мой, не е начин да се отделиш от света. Може би е по-скоро обратното, безкраен начин да влезеш в него, в самото му ядро, да бъдеш там, да се внедриш в него, да се въплътиш (in corpus, in carnem). И може да се каже, че никой никога така не е влизал в света. Вторият път продължава първия, второто движение продължава първото, усилва го в същото направление, със същото намерение, проявява и усилва това начинание, овеществява го и го отчленява във времето; превръщайки се в човек, оказвайки се в света, Той съвсем не се отделя от света, а напротив, като човек, като Бог, Той върви, продължава да върви в света, извършвайки крайно движение, крайно действие, все същото продължаващо действие, крайно придвижване, все същото продължаващо придвижване, не скок, но все пак навлизане, няколко повтарящи се навлизания в света… (...)

[1] Алюзия за стихотворението „Заспалият Вооз“ на Виктор Юго. Б.пр.