ХРИСТИЯНСТВО И ИЗКУСТВО
Разговор в редакцията на сп. Християнство и култура с участието на: Теодора Димова, д-р Слава Янакиева, Димитър Радев, Благой Бойчев, протойерей д-р Добромир Димитров, проф. Георги Арнаудов. Водещ: Тони Николов
Тони Николов: Как възприемате връзката между християнството и изкуството? Богословът Паул Тилих твърди, че религиозен фермент присъства във всяко произведение на изкуството. Ето защо творецът не може да избяга от религиозното, независимо дали го отрича. Съгласни ли сте с една такава теза?
Теодора Димова, писателка: Малко крайно ми се струва това твърдение. Само защото нещо е наречено изкуство, не можем по магически начин да внедрим в него религиозен фермент. Както смятам за малко крайно и моето собствено мнение за християнското изкуство, според което християнското изкуство е в храма. Християнското изкуство произлиза от литургията и е предназначено за литургията. Няма християнско изкуство, текст, музика, драматургия, живопис, което по генезиса си да не е свързано с литургията. Когато бъде извадено от нея, то изгубва своя християнския дух в същата степен, в която е откъснато от нея. Християнското изкуство има различно отношение към литургията, но генезисът не може да бъде намерен извън нея. И в този смисъл по някакъв начин Паул Тилих е прав, че колкото и да се откъсне и да се отдалечи от литургията и от религията, изкуството запазва своето генетично ядро. Християнското изкуство извън храма е като меса, изпълнена в концертна зала, или като композиция за литургия, в която обаче не се служи Евхаристия. Присъствахме на такъв концерт, ако си спомняте, преди години в „Св. София“, музиката на литургията беше написана от отец Александър Лашков, музиката беше прекрасна, но като цяло сърцевината ѝ все едно беше изядена, защото в нея не се извършваше литургичното тайнство, което представлява взаимното проникване между няколко вида изкуство и богослужението. И именно богослужението придава на църковната музика нейната неподражаемост, придава на молитвите поетичност, която другаде не може да се срещне.
Тони Николов: Следователно няма християнско изкуство извън литургията?
Теодора Димова: Извън храма.
Слава Янакиева, културолог, редактор в сп. Християнство и култура: Аз ще си позволя да не се съглася. Не можем да се разпрострем принципно върху естеството на изкуството, защото не го позволява нито времето, нито естеството на нашата дискусия, но според мен това, което иска да каже Паул Тилих, е нещо много по-неутрално и по-дълбоко. То е по-скоро свързано със задължителната онтологична наличност на християнството като реалност, съществуваща в изкуството въобще. Ако християнството го има, ако то е действителност, то не може да не присъства във феномените на изкуството, няма как него там да го няма. Разбира се, литургията има своето изкуство, литургическото изкуство – дори изкуства – защото литургията е синтез на музика, на поезия, на молитва, на театър, ако щете.
Занимавайки се професионално с преподаването на театрална история, аз съм защитник на тезата, че визуалните изкуства се развиват през вековете по начин, различен от този, по който Просвещението ги е подредило. Тоест нямаме един „театър“, който да започва от Античността, да минава през Средновековието, Възраждането и т.н. – до най-новото време, а по-скоро имаме точки на напрежение, фокални средоточия, в които човешкото внимание се съсредоточава върху някакъв тип визуалност, някакъв тип репрезентационна стратегия, която е сърцевинно близка до неговия живот, до неговите убеждения. По същия начин както е сърцевинно близък римският театър с неговите кървави шаради, с неговите гладиаторски боеве, с надбягвания с колесници и др. под. – най-вече за периода на Римската империя, така литургическите и градските шествия от богослужебен тип са близки на християнската епоха и те са собствено „театърът“ на Средновековието. Не че биха могли да се нарекат театър, защото естеството на литургическия живот е съвършено друго, в него ние нямаме презентиращи пред публика, а имаме общо действо, което има трета и свръхавторитетна точка над това действо – Божественото присъствие. Всичко е насочено към него. Но така или иначе, това е визуалното съсредоточие на Средновековието. И от тук нататък вече можем да говорим за мултиплицирането на християнското изкуство, за неговото въплъщаване във всяко явление на живота. Християнството се въплъщава до ден днешен. Нашето съвременно законодателство е въплъщаване на християнски принципи, които години наред, дори в най-християнизираните епохи, не са били въплътени в живия живот на хората. По същия начин е и в изкуството.
Но когато говорим за изкуство, на мен ми се струва, че по-лесно можем да стигнем до единомислие, ако предварително уточним какво е християнско изкуство и какво е религиозно изкуство. Защото това сякаш са две отделими понятия. Това, за което Теодора Димова говори, е църковно изкуство, свързано непосредствено с църковния живот. Но имаме и религиозно изкуство в по-общ смисъл, тоест изкуство, което търси своите смисли в референтната рамка на различните деноминации, на веровия кръг.
Проф. д-р Георги Арнаудов, композитор, музиколог, преподавател в Нов български университет: Първият композитор, чието име се споменава в документ, е на св. Хилдегард от Бинген, ако приемем писмото на светицата от 1153 г. до папа Анастасий IV като първо описание на композиторска практика. Тя пише своите творби, които ние можем да чуем и до днес. Така че това, което казва богословът Паул Тилих, е точно в немалка степен. Преди нея ние имаме музика, която е предвидена и писана за богослужението, съответно протестантско, католическо или православно. В повечето случаи ние не знаем имената на авторите. В някои от случаите ги научаваме по един много парадоксален начин. Ние разбираме кой е писал в края на XV в. музика за Сикстинската капела, благодарение на това, че Жоскен дьо Пре си е надраскал името върху един от стенописите. Отвъд това ние имаме настъпването около 1600 г. на т.нар. градско изкуство. Благодарение на него все повече автори започват да създават големи образци на религиозна музика. Тази музика, за да продължа казаното от Слава Янакиева, не е богослужебна музика, тя е религиозна музика. И тук ще спомена някои колосални образци като Vespro della Beata Vergine (Вечерня на Пресвета Богородица) на Клаудио Монтеверди, „Йоханес пасион“ и „Матеус пасион“ на Бах, Реквиемите на Моцарт и Верди. Това са едни дълбоко религиозни творби и това е видимо. Те обаче не спазват богослужебната практика, не са предвидени за изпълнение по време на литургия, а за публично изпълнение в храмовете, каквото започва да се появява в началото на XVII в. първо във Венеция, после в Мантуа и Рим. „Реквиемът“ на Верди, написан в памет на Алесандро Манцони, е изпълнен в катедралата „Сан Марко“ в Милано и всички те са места, предвидени за богослужение, където започва да се проявява тази концертна практика. Но във всичките тези творби проличава дълбоката религиозност на авторите. Да, тази религиозност може да не е вплетена в най-строгия канон на богослужението, но и този строг канон непрекъснато се променя. Наскоро попаднах в Асизи и слушах музика, написана на ръба на най-популярното, която се пееше вътре в храма. Искам да кажа, че богослужебната музика непрекъснато се променя. Присъствал съм в една от катедралите в Мексико на невероятен „купон“ с барабани, тромпети, тромбони по времето на литургия. Все пак живеем в XXI век, а не в IV в., когато на Никейския събор архиереите на Църквата са постановили основите на литургийната практика – какво точно се случва в храма, как да се четат молитви и как да се пеят песнопения. Днес, струва ми се, поне в музиката религиозното изкуство излиза от пределите на храма и навлиза в сферата на така наречените „културни индустрии“. Там нещата са много по-различни и по-късно ще кажа няколко думи и за това.
Димитър Радев, режисьор: Въпросът е сложен и всеобхватен. Напоследък препрочитам дневниците на отец Александър Шмеман. Иска ми се да вкарам в дискусията един друг елемент – този за творческия дневник, който напуска интимното, за да предаде религиозния си фермент в света. И по повод на казаното от Паул Тилих за религиозния фермент мога да кажа, че част от хората, които харесвам, част от творците, които харесвам и философите, които харесвам, използват този личен, творчески и философски фермент, за да дадат една картина на света, както те го виждат. Интересното е, че Дюрер, един от първите, които налагат автопортрета в живописта, си е водил подобен дневник. През него можем да видим себе си като през протичане на времето. Съвременният художник Рене Магрит казва, че вече сме изгубили или губим възможността да надникнем в себе си, да погледнем на себе си по един искрен начин.
Отец д-р Добромир Димитров, свещеник на Българските църковни общини „Св. Йоан Рилски“, Лондон, и „Св. св. Константин и Елена“, Кент, Великобритания, преподавател в Православния богословски факултет на Великотърновския университет: Изкуството присъства в нашия живот, независимо дали го осъзнаваме или не, и то във всичките си форми. А връзката между религиозното и изкуството е очевидна, тя винаги е присъствала и винаги ще присъства. Разбира се, аз говоря от позицията си на християнин. Що се отнася до християнско изкуство, още в началото виждаме как Църквата усвоява изкуството. Тя използва същите езикови, цветови, игрови норми, но вече като „кръстени“. Тоест ние имаме едно „кръстено изкуство“ в катакомбите, виждаме Христос изобразен със същите римски одежди, с които са се рисували фигури на Форума или в „Циркус Максимус“, виждаме Богородица пресъздадена с тези одежди, с тези изразни средства. Виждаме по-късно и портрети в Египет, заимствани в християнската живопис, сиреч говорим за едно „кръстено изкуство“. Тук съм напълно съгласен с Теодора Димова, че Църквата е усвоила като свое това изкуство, така нареченото днес литургично изкуство, което се ражда в литургията, обяснява я, присъства и се припознава като свещено. Поради това и много хора са изстрадали това свидетелство на цветовете, мозайките, фреските – това са иконописците и отците, защитавали иконите, като св. Теодор Студит, Теодор Начертани, Св. Йоан Дамаскин, които са жестоко преследвани заради иконите и своето изкуство. Така че има два пътя или две движения: от секуларно към свещено и от свещено към секуларно. Ако животът ни е цялостен, не бива непрекъснато да говорим за сакрално и профанно, по-скоро трябва да говорим за интегритет, за преобразяването на този свят, за спасението, което изкуството, проповядва, а именно че Христос се е въплътил и е станал човек.
Изхождайки от казаното, ето защо можем да говорим за „кръстено изкуство“. В раннохристиянската епоха псалмите са се изпълнявали, без да се пеят, били са четени монотонно, но после виждаме как самата Църква, за да проповядва по-успешно спасителната си мисия, започва да използва изкуството, създава песнопения, които стават неотменима част от нея.
Доколко обаче творецът, нямащ претенции да създава църковно изкуство, носи религиозното и го изразява в своето творчество? Зависи от твореца. Например при Франц Кафка в романа Процесът виждаме как се появява образът на Христос. Той е описан като фигура на човек „слаб и тънък на вид“, надничащ отдалеч, със силно протегнати напред ръце. Неговото явяване в самия край на творбата е загадка и носи някаква надежда на главния герой К., който умира. Можем да открием християнството дори в холивудското кино. Например се сещам за филма „Лошият лейтенант“, прекрасно изигран от Харви Кайтел, където има една прекрасна сцена на покаянието, в която Христос се явява на главния герой, корумпиран и жесток полицай. Филмът е тежък за гледане, но според съвременните критици се занимава се с болезнени теми на съвремието, героят не е християнин, но има определена религиозност, която завършва в откриването на Бога като отчаяние от самия себе си.
Дори в такива чисто холивудски секуларни творби можем да открием религиозното. Защо е така? Защото изкуството поставя в центъра или божественото, или Бога, или човека, който е Божи образ. В театъра, в пърформанса също можем да открием божественото. За „чистите всичко е чисто“ (Тит. 1:15). Ако изкуството бъде погледнато с очите на религиозния човек, той може винаги да открие нещо, което е добро. Разбира се, има и друг тип изкуство, което можем да наречем демонично или носещо разрушителен характер, унижаващо човешката личност. В този контекст бих отбелязал например сватбата на Мерилин Менсън, един безспорно талантлив артист, който беше поканил за кум и декоратор за събитието австрийския художник хиперреалист – Готфрид Хелвайн, чието изкуство е изключително гротескно. Аз видях неговите изложби, където са нарисувани ранени деца с ужасни белези по лицата и различни деформации. Може би две седмици след това не бях на себе си. Тоест, както казва Христос: човек, ако има добро сърце, изважда добри неща, ако има сърце, което е демонично и зло, той може да извади и демонични неща. Изкуството в никакъв случай не е безобидно. Всички творци носят отговорност пред този, който ще „консумира“ това изкуство. (...)