На мисленето – много повече отколкото на наблюдението – дължим огромните постижения на нашата наука. То е способно да преобразява лика на Земята и нашия живот. Сигурно ще си струва да поразмишляваме известно време върху това мислене. Какво е то всъщност? Как е възможно да прави така, че да познаем някакво нещо? Как се формира, кои пътища следва то в научното изследване? И последно – най-важният въпрос: Каква е неговата ценност? Имаме ли право да му се доверяваме, да вярваме на резултатите му, да се оставяме да бъдем водени чрез научното мислене? Днес бих искал да дискутирам накратко с вас някои от тези тежки въпроси.

И най-напред: Що е мисленето? Най-общо „мислене“ бива наричано всяко движение в нашите представи, понятия и така нататък. Например, ако някой ме попита: „За какво мислиш?“, отговарям, да речем: „Мисля за моя роден дом“. Това обаче означава, че в моето съзнание по някакъв начин се появяват и следват взаимно образи, спомени и такива подобни. Общата дефиниция за „мислене“ следователно гласи: движение на представите и понятията.

Научното мислене не е обаче какво да е мислене. То е сериозно мислене. С това разбираме, първо, че то е дисциплинирано, че сериозно мислещият човек не дава на своите понятия и представи свободата да му пърхат, а ги води строго към своята цел. И второ, разбираме, че целта тук е някакво знание. Научното, сериозното мислене е дисциплинирано, насочено към знанието мислене.

Как обаче такова мислене може да се превърне в наше знание? Би могло да се допусне, че предметът, който искаме да познаем, е наличен, даден, така че няма нужда от никакво мислене, за да го съзрем, а е достатъчно само да си отворим очите или да насочим вниманието към него; или обаче този предмет е отсъстващ, не е даден, а в този случай – така поне изглежда – едва ли някакъв размисъл може да го приближи.

И все пак нещата стоят иначе. Достатъчно е да се допитаме до опита си, за да видим, че мисленето може да играе полезна, често решаваща роля и в двата случая.

Нека вземем най-напред случая, в който предметът е даден. Този предмет никога не е съвсем прост. По-скоро е така, че той е много, почти безкрайно комплексен. Той има стотици страни, аспекти, свойства и така нататък. Нашият ум не е обаче способен да схваща всичко това наведнъж. За да познае добре един такъв предмет, човек трябва прилежно, с усилие да разглежда страните му една след друга, да сравнява забелязаното, да наблюдава и разчленява нещото от все по-нови гледни точки. Всичко това е обаче мислене.

Нека тук бъде даден един пример за такава мисловна работа. Да приемем, че пред моите очи е налично някакво червено петно. Отначало би могло да се помисли, че то е съвсем просто и е достатъчно да си отворим добре очите, за да схванем какво представлява. Едно червено петно не е обаче съвсем просто. Първо, защото не може изобщо да има някакво червено петно, ако няма никаква причина за него – при което цветът на фона трябва да е различен от този на петното. Това е едното, а на второ място установяваме един твърде прост, но все пак достоен за отбелязване факт – че петното трябва да има не само цвят, но и протяжност, определена дължина и ширина. Протяжността обаче не е цвят, тя е нещо съвсем друго, макар да е необходимо свързана с цвета. Трето, протяжността сама по себе си все още не е достатъчна. Трябва да е наличен и облик, форма на ръба – петното може да е например четириъгълно или кръгло, но то трябва да има някаква форма. Разгледаме ли го по-нататък, ще открием, че и цветът му не е просто нещо: това е наистина червен цвят, но не някакъв си червен цвят, а с един съвсем определен оттенък, нюанс. Има ли две червени петна, тонът, оттенъкът обикновено не е еднакъв. При анализа на цвета може да се отиде още много по-далеч. Както всеки, занимавал се с учението за цветовете, знае много добре, може да се говори и за интензивност на цвета. Забележим ли освен това, че петното се появява не просто върху един другоцветен фон, а върху някакъв предмет, върху някакъв носител, то досега сме открили в него не по-малко от седем елемента: фон, цвят, протяжност, облик, тон, интензивност и най-накрай – носител. На това отгоре сме едва в началото.

Това е обаче съвсем прост, тривиален пример. Стане ли дума за умствени предмети, като „прошка“ или „дар“, човек трябва да си представи каква наистина безкрайна комплексност е налична в тях и колко мащабна трябва да е нужната мисловна работа, за да се ориентираме в някаква степен относно тях.

Този вид мислене е било прилагано от философите винаги в историята. Големият му майстор е бил Аристотел. В началото на този век този подход бе значимо изяснен и описан от един водещ немски мислител, Едмунд Хусерл. Той го е нарекъл „феноменологичен“. Феноменологията е – поне в ранните произведения на Хусерл – един подход, в който се опитваме да постигнем същността на дадения предмет чрез подобни на тук представените анализи.

В природните науки обаче този подход има по-скоро второстепенна роля. Главното ударение при тях пада върху другия вид, а именно върху едно мислене, което се опитва да постига не-дадения, отсъстващия, така да се каже, предмет. Такова мислене се нарича също така заключаване.

Искам в тази връзка най-напред да направя една важна забележка. Както вече се каза, има само два възможни случая: предметът или е даден, или не е. Ако е даден, тогава просто трябва да се види и опише; не е ли обаче даден, тогава имаме само една възможност да научим нещо за него, а именно да заключаваме. За познанието няма някакъв трети път. Наистина, може да се вярва в нещо. Но вярата не е знание; знанието се формира само чрез наблюдаване на даденото или чрез заключаване.

Това трябва да се акцентира особено остро затова, защото днес са широко разпространени различни недоразумения. Казва се например, че нещо би могло да се опознае чрез добра или зла воля. Други твърдят, че някакъв скок на свободата или нещо подобно било инструмент на знанието. Човек наистина може да си представи, че скачането би могло да бъде полезно като подготовка за познавателния акт. Ако например искам да позная някаква крава, стояща зад стена, тогава един скок над стената може да доведе до това да я позная. Но след като храбро съм осъществил този скок, все пак трябва да си отворя очите и едва чрез виждането ще съм научил нещо за кравата. Никакъв скок на свободата или нещо подобно не може да е нещо повече от подготовка за познавателния акт. Той обаче, както се каза, винаги е или директно схващане на предмета, тоест сетивно или умствено съзерцаване, или заключаване.

Заключаването пък отваря разни тежки проблеми. Най-важният от тези проблеми гласи: Как изобщо е възможно един не-даден предмет да се узнае, да се научи чрез някакво заключение? Трябва да призная, че този проблем ми се струва твърде тежък; не зная цялостно решение. Едно обаче е сигурно: ние можем да научаваме нещо чрез заключаването. Следният пример го показва съвсем ясно. Пита ли ме някой колко е 7847 х 23 169, в началото не знам. Но ако седна и проведа умножението, тогава ще знам, че е равно на 181 807 143. Умножаването е обаче мислене, то е заключаване. Който следователно твърди, че резултатът може да се знае без такова заключаване, без смятане, трябва да ми каже как; много ще съм му благодарен за това. Ако обаче не може да каже, тогава трябва да признае, че съм научил нещо чрез заключаването. Не може да бъде сериозно поставено под съмнение, че постоянно научаваме много неща чрез него. (...)