Сурожки митр. Антоний (Блум) нарича болестта момент на изумителна среща с човека. Грижата за страдащите олицетворява пълнотата на Божията любов и съвсем не е случайно, че Господ Иисус Христос приравнява служението на ближния до служение на Него: „Болен Бях и Ме посетихте“ (Мат. 25:35-40). Болниците възникват като институция във Византия, под влиянието на хора като св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст – като видим израз на божествената любов към ближния. Новият град на св. Василий в Кесария Кападокийска е включвал цял комплекс, състоящ се от болница, сиропиталище, хоспис и странноприемница за бедни. Типикът на манастира „Пантократор“ в Константинопол в подробности описва организацията на дейността в манастирската болница.[1] По време на чумната епидемия през 312–313 г. на Запад единствените, които служат на болните, са християните.[2] В Рим св. Фабиола († 27 декември 399 г.) издига и лично ръководи една от първите болници, в които лекува отхвърлените от обществото болни.

Болниците са символ на грижа за бедните, защото тъкмо те не са били в състояние да си позволяват лични лекари, които да ги лекуват. В гръко-римския свят на лекаря се е заплащало скъпо, тъй като е идвал в дома и отношението му към болния е било персонално. Болниците следователно са образ на Божията любов към ближните и служение на малките братя (срв. Мат. 25:40).[3]

През изминалото двадесето столетие на личностно равнище светли примери на любов и грижа за болните бяха служенията на двама военни хирурзи – св. Лука Кримски (проф. Валентин Войно-Ясенецки) и митр. Антоний Сурожки, а старецът св. Порфирий Кавсокаливит се превърна в образец за болничен свещеник.

В наши дни духовната грижа за болния се сблъсква с две главни предизвикателства – задълбочаваща се секуларизация и формирането на мултирелигиозни общества. Въпреки тях обаче християните остават длъжни да следват пътя, посочен им от св. Йоан Златоуст: „Ако видиш някой, който страда, не разпитвай повече – неговото страдание е просто зов за помощ. Не бъди любопитен към кого принадлежи – той е на Бога“.[4]Виториу Гафенку, на свой ред, говори: „Няма по-тежко обвинение от това да се каже, че Църквата е изоставила народа, защото в такъв случай е изоставила и Христос, независимo колко догми е въвела и спазва“.[5]Същевременно необходимо е да се търси и балансът, тъй като „православната мисия не може да се ограничи (само) до предлагането на образование, на здравни грижи и на средства за външно развитие, а е длъжна да предостави на всекиго и вярата, че всеки човек има неповторима стойност, че бидейки (сътворен) по образ и подобие Божии, той е предназначен да стане христоподобен, да участва в Божията слава“[6].

Грижата за болните може да се разглежда в два интимно свързани аспекта: персонална духовна грижа за страдащия, от една страна, и социална грижа на Църквата – от друга. В православната традиция фокусът е върху значението на св. Тайнства: Изповед, Причастие и Елеосвещение, които възстановяват човека в неговата пълнота.[7] Молитвата до леглото на болния, предоставянето му на св. икони, а по възможност и на св. мощи – за поклонение, засилват вярата и предпазват от отчаяние – особено при хронично болните и при болни с продължителна хоспитализация, които задълго живеят откъснати от своите близки и от познатата им домашна среда. Посредством всичко това се подчертават всички аспекти на изцелението, обхващащи изцелението на душата от греха и изцелението на тялото от болестта. В неотдавнашно свое изследване екип от учени, приложили редица молитвени и духовни практики в болнична среда, откриват голям позитивен ефект върху болните.[8]

Концепцията за християнската медицина е скрита из страниците на Св. писание, в трудовете на отците и учителите на Църквата и в опита на Православната църква. В Св. писание ще видим няколко хиляди стиха с медицинска тематика и още няколко хиляди, засягащи психологията. В светоотеческата литература, най-вече в творенията от първите четиринадесет столетия, безброй страници са посветени на страданието, на греховното състояние на душата – като причина за болестите, на естествените и свръхестествените изцеления, на грижата за умиращия, както и на храната, хигиената на тялото, труда и т.н. От всичко това можем да заключим, че понятието християнска медицина предполага приложение на богословието в медицината.

Ролята на добрия болничен пастир е в това да разкрие изцелението като резултат от благодатното и тайнствено взаимодействие на Божията воля с вярата и с усилията на лекаря („защото и те се молят Господу, за да им помогне да дадат на болния облекчение и изцеление за продължаване живота“ – Сир. 38:14), както и с желанието на болния за изцеление – при активно съдействие от негова страна („Господи, изцели ме и ще бъда изцелен, спаси ме и ще бъда спасен, защото ти си моя похвала“ – Иер. 17:14). „Наистина ви казвам: много вдовици имаше в Израиля в дните на Илия, когато беше затворено небето три години и шест месеца, тъй че настана голям глад по цяла земя; и ни при една от тях не бе проводен Илия, тъкмо в Сарепта Сидонска при една вдовица жена. Тъй също много прокажени имаше в Израиля при пророк Елисея, и нито един от тях не се очисти, освен сириецът Нееман“ (Лук. 4:25-27).

В Св. писание се посочват различни духовни причини за болестите. Вникването в тях помага за по-дълбоко осмисляне на християнската същност на медицинската грижа. Тази грижа следва да има в основата си разбирането, че ако болестите, смъртта, тлението са част от нашия живот в света, то в Св. писание те са представени като зло, което трябва да бъде преодоляно – че човекът е бил създаден за живот вечен, а смъртта е „най-последен враг“ (1 Кор. 15:26), който трябва да бъде победен. Болестта е в състояние да лиши човека от много неща, които той цени, които е приемал наготово, когато е бил здрав. В болестта са възможни тежки изкушения, водещи към отчаяние и към отделяне от Бога и от другия. В края на земния живот не остава много място за суета, гордост и самодоволство, защото, объркан и уплашен, човекът се намира в истинска криза и изпитва нужда от помощ. Ето защо лекарската грижа може да бъде определена и като християнски акт според учението на Църквата, което казва, че в болния страда Христос, чрез лекаря работи Христос, а чрез свещенослужителя опрощава Христос. С което се осмисля и казаното от Господа, че „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20). Необходимо е следователно възстановяване на синергията, на съработничеството между медиците и свещенослужителите – затова защото радикалното разделение между знанието и вярата в нашата култура и в нашите университети не може да продължава вечно … време е за нова интеграция (Робърт Бела). (...)

[1] Каравълчева, З. „Пътят на едно благотворително учреждение от византийска Кападокия до Киевска Рус“ – В: Живо Предание: образци на съвременното православно богословие (https://dveri.bg/9rxa8); лекция, изнесена в Атинския Каподистриев университет, катедра „Славистика“, на 2 декември 2015 г.

[2] Ferngren, G. Medicine and Health care in Early Christianity, Baltimore: „Johns Hopkins University Press“, 2009.

[3] Retief, F., Cilliers, J., Cilliers, L.Health and Healing, Disease and Death in the Graeco-Roman World, Bloemfontein: „Publications Office of the University of the Free State“ 2005.

[4] Цит. по: Kofinas, S. „Orthodox Christian Healthcare Ministry amidst the Tensions of Ecumenism“ – In: Christian Bioethics, 9 (1), 2003, p. 39-55.

[5]Светеца от затворите. Валериу Гафенку (1921–1952), съст. монах Моисе. Изд. 360. София, 2020, с. 279. Прев. Мария Дерменджиева

[6] Анастасий (Янулатос), архиеп. Мисията на Църквата: по стъпките на Христос. С.: Двери, 2017, с. 207.

[7] Kofinas, S. Op. cit.

[8] Fouka, G., Plakas, S., Taket, A., Boudioni, M., Dandoulakis M.„Health Related Religious Rituals of the Greek Orthodox Church: Their Uptake and Meanings“ – In: Journal of Nursing Management, 20, 8, 2012, p. 1058-1068.