Спокойно.

Никой не е открил връзка между паразитологията и психологията. Най-малкото защото последната предполага, че човекът има душа.

Паразитът, или този, който се храни от чужда трапеза – какъвто е преводът на думата „паразит“ от гръцки – се развива благодарение на друг организъм, наречен гостоприемник. Паразитът „живее живота си“ благодарение на гостоприемника, чийто живот „се изтощава“.

За съжаление в родните богословски среди (а и не само у нас) се среща едно доста тъжно явление – отричането на постиженията на големи личности, живели през последните два века. Това можем да определим като особена вариация на паразитизма: паразитът се храни със собствената си злост, породена от чуждите богословски размисли. Без тях обачепаразитиращите организми не биха могли да оцелеят, защото собственото им богословие не може да засити никого.

Правят се „изобличаващи“ анализи (с безапелационен тон, подхождащ на пророци) и се пишат унищожаващи статии срещу творенията на големи православни автори. Автори „гостоприемници“, благодарение на които отделни лица печелят известност и добиват чуваемост. Да критикуваш някой незнаен богослов или местен мислител не е престижно, друго е името ти да влезе в едно изречение с някой известен автор. Между другото, на това се крепи бизнес като жълтата преса...

Повод за написването на настоящия текст е поредица от случки, които ще споделя накратко по-долу...

Наскоро получих от един разпространяващ православна литература християнин книжка, посветена на учението на покойния отец Александър Мен, с което искаше да ме „просвети“, че всъщност той не е бил стойностен православен свещеник. О. Александър Мен (†1990), както е известно, е вдъхновен духовник, автор на книги с християнско съдържание, привел много хора към Православната църква[1]. През 1990 г. на път за служба в храма е убит с брадва от неизвестен извършител. Във въпросната книжка, която ми дадоха, се отричаше авторитетът на о. Александър, като се цитираха негови мисли, некореспондиращи с православната вяра.

Богословието е живо познание, то не е музеен експонат. Богословската мисъл не е „погребана“ в писанията на отците от първите векове, не е мумифицирано тяло, което може просто да погледнем с любопитство като част от музеен комплекс. Защото човекът се променя, съответно променя се и формата, която богословието използва, променя се езикът, с който то борави, променят се и параметрите на неговото действие – днес например се говори за богословските аспекти в екологията.[2] Езикът, който сме използвали; идеи, които са били част от някогашната култура, постепенно „навлизат в нови релси“. И това – нека използваме езика на музиката – да позиционираш вечните истини спрямо един съвременен ключ – не е предателство на вярата.

Наистина, възможно е човек да се обърка в богословските си умозрения, да се подхлъзне. Но това не означава, че цялото творчество на някой авторитетен съвременен богослов е за изхвърляне. И кой ни дава право да осъждаме богослови, чиито слова са обърнали и обръщат в нашата свята вяра хиляди сърца? „Не е лесно да си представим – пише богословът Пламен Иванов по повод отец Александър Мен – какво означава да бъдеш проповедник, мислител, благовестник в Русия във време, когато думата вяра и думата Бог са забранени.“[3] Покойният патриарх Алексий II казва за споменатия отец: „Отец Александър бе талантлив проповедник на Божието слово, добър пастир на Църквата, имащ щедра душа и сърце, отдадено на Господа“.

Ще направим тук една аналогия от областта на кинематографията, не всички филми на шведския режисьор Ингмар Бергман са на една и съща висота, но това не пречи да се твърди за него, че е единственият режисьор, казал толкова за човешката природа, колкото писателите Достоевски и Камю.[4]

Да отричаш цялата дейност на някого само защото е сбъркал някъде, е примитивно и подвеждащо. Отец Георги Флоровски – един от най-ярките изразители на православното богословие през ХХ в. (който също е отричан от някои радикали), е казвал, че много свети отци са имали частни мнения по някои верови въпроси, некореспондиращи с официалното църковно учение – с изключение на прекалено прецизния св. Григорий Богослов.[5]

Така че щом свети отци са могли да се подведат в някое свое съждение, защо да очерняме и лепим етикет „негоден“ на даден богослов, който бил сбъркал в някое от своите размишления? Знаете ли кой не бърка? Този, който не работи. Ако цял живот вървиш по добре отъпкания път, никога не би могъл да сбъркаш. Но богословието не е застинал образ, не е преписване на древните текстове, а е динамично развиваща се традиция, в която има място за творчество, за оригинален полет на мисълта.

Една от любимите мишени на борците за „истинно и чисто православие“ е и протопрезвитер Александър Шмеман (†1983). Той е наричан от някои ултраконсервативни кръгове „модернист“ и „икуменист“, като е критикуван дори затова че е обичал да се шегува и да гледа бейзбол по телевизията. Според о. Робърт Тафт[6] обаче, бележит изследовател на византийската литургична традиция, о. Шмеман е изиграл важна роля за „вдигане на летвата“ на православното богословие. „В днешно време – казва Р. Тафт – е почти невъзможно да се чуе лекция за Литургията или за съвременния живот без нито един цитат от Шмеман.“[7] Повярвайте ми – на лекции, посветени на православното богословие, между цитираните имена трудно бихте чули тези на критиците на о. Александър (от които ще ви лиша и тук) – въпреки изрядното им ниво на благочестиво въздържание от гледането на бейзбол по телевизията.

Помня как преди около година споменах името на о. Александър Шмеман пред мой познат свещеник – реакцията бе нещо от сорта на: махни го този изопачител на православието. Смятам, че ако махнем (от общия „пъзел“) о. Александър, както и много от отричаните и обвинявани в предателство съвременни православни богослови, историческата теологична картина би била непълна, със зейнали бели петна. Ето това аз наричам изопачаване. 

Наскоро ми попадна материал за покойния митрополит Антоний Сурожки (†2003), в който той бе наречен свещеник на сатаната. И това е казано за човек, получил от Абърдийнския университет титлата почетен доктор на богословието „за проповед на Божието слово и обновяване на духовния живот в страната“. „Митрополит Антоний – пише руска журналистка – извърши бесовско дело – съзнателно или несъзнателно той се опита да разруши Църквата отвътре.“ Струва ми се, че тези слова не са нещо повече от реминисценция на фарисейските думи по отношение на Христос: „Той не изгонва бесовете, освен чрез Веелзевула, бесовския княз“ (Мат. 12: 24). Както е казал Господ: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Иоан. 15:20).

Дали пък митрополит Антоний Сурожки не е мразен от паразитстващите елементи и заради образованието си – все пак той е завършил биология и медицина?!... (...)

[1] Според руския философ Аркадий Малер броят на хората, влезли в лоното на Църквата благодарение на проповедите на о. Александър Мен, е значително по-голям, отколкото можем да си представим. 

3 Сериозни усилия в тази насока полага Вселенският патриарх Вартоломей, наречен от някои „Зеления патриарх“.

[3] Иванов, П. 20 години от убийството на о. Александър Мен, www. pravoslavie.bg, 09/09/2010 г.

[4] Мнение на полския кинорежисьор Кшищоф Кешловски.

[5] В разговор с митр. Антоний Сурожки. Вж. Антоний Сурожский (Блум). Видные деятели русской эмиграции, www.azbuka.ru 

[6] Отец Робърт Тафт (†2018) е бил дългогодишен преподавател в Папския институт за Изтока в Рим – учен, изследвал източното литургично семейство и по-специално византийските, коптските и арменските литургии.

[7] Псарев, Андрей, диакон. Священник Роберт Тафт: Ты являешься частью проблемы или частью решения?, www.bogoslov.ru, 30/10/2013 г.