Въпреки че вече минаха почти петнадесет години, още не мога да забравя онзи мартенски следобед.

Над Дакар духаше силен вятър и аз стоях, не на себе си, на площада пред църквата, в която някога бях кръстен. И тогава видях как Ндари Ло си пробива път през тълпата, за да дойде при мен. Той дискретно извади от джоба си малка статуетка – фигурка от тел със скръстени ръце, полегнала в нещо като дървена ладия – и ми каза: „Ето, това е за нея, направих го за нея, можеш да правиш с тази статуетка каквото поискаш“.

Около десетина минути по-късно поставих фигурката върху ковчега, преди да го вкарат в подземната гробница на църквата. Оттогава майка ми спи последния си сън до баща ми, а творбата на Ндари Ло я придружава във вечността. Тя беше родом от Карибите и пое със своята лодка, за да може душата й да се върне в родната си земя отвъд океана.

Трябваше да разкажа тази история в началото на беседата, с която бих искал да очертая в общи линии духовността на скулптора и смисъла, който той й придаваше приживе. Струва ми се, че тази случка говори много за характера на Ндари Ло такъв, какъвто винаги е бил, откакто го срещнах в самото начало на кариерата му.

Той винаги е бил дискретен по отношение на личния си живот, произхода си и семейството си. Важно е обаче да се знае, че е роден в Тивауан, Сенегал, и че този град е седалище на братството Тидиане, което обединява много голяма част от мюсюлманското население на страната, следващопътя на суфизма.

Неговата духовност, осъзната и естествена, се проявява в цялото му творчество и в живота му, както по съдържание, така и по форма, и достига своя апогей малко преди смъртта му на 56-годишна възраст. Смъртта, която той очакваше едновременно с ясно съзнание и с дълбока вяра, които силно впечатлиха онези, които го придружаваха в последните му мигове.

Този човек, сам в болничното легло, далеч от страната и семейството си, който беше само бледа сянкана някогашния Ндари Ло, се бе отправил към смъртта, без да храни никакви илюзии, но и без да се бунтува срещу нея. Докато диктуваше последните си желания с уверен глас, с яснота и внимание към детайлите, знаейки, че целият този мъчителен процес трябва да приключи до два дни, той дълбоко ме развълнува с душевната си сила.

Ндари Ло е известен със своите орди от вървящи хора, които кръстосват света сами или на групи с широка и уверена крачка. Изработва ги във всякакви размери, като се старае да не прави две еднакви фигури, защото всяка от тях има своя собствена индивидуалност. Те очевидно символизират движението напред като върховното изражение на действието.

Разбира се, не може да става и дума за свеждането на Ндари Ло единствено до неговите „вървящи хора“, вдъхновени колкото от етруското изкуство, толкова и от африканското изкуство на Сенуфо, което е повлияло на толкова много западни художници. От друга страна, ги намирам за много точен израз и отражение на артиста, който, преди да се превърне в човек на действието, дълго време е бил в ролята за съзерцател.Постоянното му лутане между тези две противоположни състояния, на съзерцанието и действието и тяхното взаимодействие, е движещата сила в неговото творчество.

Много е показателно, че „Дългият марш на промяната“, една от основните творби на Ндари Ло, която му носи първата Голяма награда „Леополд Седар Сенгор“ на биеналето ДАК`АРТ през 2002 г., е инсталация, съставена от повече от дузина негови ходещи хора в различни размери, които вървят в една и съща посока с уверена и решителна стъпка.

Успоредно с това и като илюстрация на гореописания творчески дуализъм, скоро виждаме в неговия свят да навлизат неподвижни фигури, здраво стъпили на краката си и с протегнати към небето ръце, които призовават Създателя на всички неща, този велик архитект на видимата и невидима Вселена. Понякога те дори коленичат с разперени ръце, сякаш се молят.

Биеналето на съвременното африканско изкуство ДАК`АРТ 2000, е поводът да бъде забелязана друга негова голяма творба: NõanalAfric или „Молитва за по-добро бъдеще“. Тя представлява няколко много големи фигури с вдигнати ръце, облечени в изпокъсани дрипи, които се развяват от вятъра. Тук си струва да споменем и не по-малко красивата „Почит към Серин Абду Азиз Си Дабах“, която е посветена на главния халиф на тиджаните, творба, която безспорно утвърждава художника във вярата и принадлежността му към суфитския орден на тиджаните.

В рамките на ДАК`АРТ 2010 в централата на Eiffage Senegal художникът посвещава много красива изложба на „Излитане“, където множество ангели с разтворени криле сякаш политат от стените и се опълчват на законите на гравитацията, окачени на хиляди невидими нишки.

Но Ндари Ло не спира дотук.

Хоризонтът му на човек и творец далеч надхвърля границите на религиозната му практика. Той изпъстря творчеството си с многобройни препратки към други вярвания, включително разпънати на кръст мъже, които са ясни препратки към Христос.

Той изважда на преден план традицията, която като цяло много африканци носят в сърцето си под една или друга форма, по-възвишена, по-интелектуална при някои, отколкото при други, но която въпреки всичко преобладава сред местното население, понякога по смущаващ начин. Ндари Ло е наясно, че този пласт на традиционните африкански религии никога не е напускал съзнанието и въображението на мъжете и жените от Субсахарска Африка въпреки натиска на привнесените религии, които често са приети доброволно или насила. „Ритуал“, неговата странна инсталация в Монктон (Канада) през 1999 г., ни изглежда по-скоро като анимистичен култ, отколкото като някаква позната духовна практика.

По-късно той развивадруг майсторски образец на тази идея с великолепната инсталация Samaayakhimaam („Костите на моите предци“), представена във фондация Dapper в Париж през 2006 г. Редувайки животински прешлени и метални пръстени в дълги болезненивериги, сред които се появяват призрачни фигури, тази творба, съставена от всички предмети на срещите на художника с природата, препраща към първичната същност на нашия човешки произход. И това винаги е било много важно за него – да помним произхода си, да помним ценностите на предците си, да възприемаме паралелните или понякога тясно преплетени пътища, които са формирали и все още формират сложната идентичност на хората около нас.

Но към тази духовност, която бих определил като „религиозна“, в нейната анимистична или изявена форма, се прибавя и друг израз на възвишеността на артиста – неговата социална съвест. Винаги е имало проявления у скулптора, които не са изразявалипасивно примирение, а по-скоро призив за съпротива, даже за открита борба. Ако използваме една доста опростена фраза, тя би била „Помогни си сам и небето ще ти помогне“, която сякаш олицетворява пробуждането му и осъзнаването му за предизвикателствата и борбата. (...)