Коя е първата икона, която нарисувахте?

През 1993 г. архимандрит Назарий ме благослови да замина на осеммесечна специализация в Троице-Сергиевата лавра в Русия. По това време той вече беше започнал да строи параклиса „Успение Богородично“ в Кокалянския манастир и по телефона ми каза: „Можеш ли да направиш храмовата икона „Успение Богородично“?“. Избрах си за образец знаменитата икона „Голубое успение“ от Третяковската галерия, на която ангели носят апостолите в облаци. Това стана моята първа голяма задача, нещо много мащабно за един начинаещ иконописец. Но в крайна сметка се получи. Освен това и Третяковка ми беше под ръка, можех да гледам оригинала. Тогава усвоих и технологията да си правя боите сама от минерали. Така че тази икона заедно с изображението на св. Йоан Кръстител за същия иконостас бяха моята първа сериозна задача.

Общо взето, при мен винаги се е случвало така, че не съм имала възможност за постепенно, плавно навлизане и обучение. Поставяйки си някакво високо предизвикателство, сама съм се дърпала напред. По същия начин се случиха нещата и през 2000 г., когато бях поканена за изработването на иконостас в подворието на Троице-Сергиевата лавра в Москва. За всеки ред бяха ангажирали отделен иконописец заради мащаба на работата. Преди това никога не бях рисувала двуметрови икони с прави фигури. На мен се паднаха праотците, за които нямаше кой знае какви източници и образци, така че трябваше да ги създавам почти изцяло. След това, като разбрах, че имам интерес към по-монументалното рисуване, ми се прииска да опитам със стенописи и точно след завръщането ми в България дойде поканата за изографисването на Боянската църква „Св. Пантелеймон“.

Кого можете да определите като ваш учител в иконописта?

Без съмнение това е архидякон Ювеналий. Макар и да беше реставратор, той идваше от кръга ученици на прочутата монахиня Юлиания – една изключителна личност сред иконописците и реставраторите на XX в. След Втората световна война тя е поканена да ръководи реставрацията на Троице-Сергиевата лавра – на всички сгради, стенописи и икони. Малко по-късно организира иконописен кръжок към Московската духовна академия и го ръководи в продължение на близо тридесет години, на практика до края на живота си. О. Ювеналий става един от любимите й ученици и в продължение на много години ръководи реставраторското ателие на Лаврата.

От него в съзнанието ми е останало напътствието за иконата като портрет, образ на светиите или на Господ, с който ще общуват молещите се. Той подчертаваше изключителното внимание, което следва да отделяме на лицето. От една страна, е важно това, което влагаш в чертите, от друга страна, цялата разработка, цялото мислене – цветовите хармонии и рисунката, трябва да насочват към лицето. Особено важно е изражението на очите. Той ме учеше как древните майстори са съумявали да изразят молитвения и благодатен поглед. Това беше безценен дар за мен. Впоследствие успях да надградя моите технически умения, но жалоните и напътствията, които получих от о. Ювеналий, бяха най-ценното – как да съумеем да изразим духовното със средствата на живописта.

Има ли икона, която ви е оставила без дъх?

В началото на деветдесетте особено любими ми бяха иконите на Андрей Рубльов – най-вече неговият Деисис от Третяковската галерия. Това са много мащабни икони, с огромно художествено майсторство, с колоритно майсторство и с майсторство в духовното съдържание, в излъчването на лицата. Голямата ми любов към някоя икона ме държеше много дълго време. Така беше и с Преображението на Теофан Грек. Можех с часове да я гледам. И разбира се, Владимирската Богородица. По-късно дойде Синайският Иисус Христос от манастира „Св. Екатерина“. Там много ме вълнуваше античният подход към рисунката, както и техниката енкаустика. Това изключително любимо изображение на Господ Иисус Христос ми помогна да разбера колко много творчество и свобода има в църковното изкуството. Това ми се изясни, докато сравнявах прекрасни образци на иконописта от различни епохи, които бяха толкова различни помежду си. Например изображението от VII в. на св. апостол Петър от Синай и едно изображение на ап. Петър от XIII в., което се съхранява в частна колекция във Вашингтон. Или пък многобройните изображения на св. Николай – направи ми впечатление, че колкото по-ранни са иконите, толкова по-свободни и хубави портретни характеристики притежават. Така започнах да се старая да търся и придавам индивидуалност на всеки един образ на светия. И дори съм се молила за това, когато правя икона на светия, за когото нямам образец. Имала съм увереност, че получавам тази помощ, защото се е създавал неочакван за мен образ. Така че иконописта е едно много живо и благодатно изкуство – от една страна, светиите помагат, от друга страна, ти се стремиш много силно да влезеш в образа. Когато това те вълнува много силно, то по някакъв начин привлича Божията помощ и помощта на съответния светия.

Освен молитвеното търсене на помощ, какво още е част от вашата подготовка?

Винаги чета много. Опитвам се да разгледам всички възможни изображения от всевъзможни периоди, проследявам как са се развивали и това ми помага да се роди образът. След това отделям изключително голямо внимание на рисунката. Може би защото възприех много сериозно напътствието на о. Ювеналий, че трябва да има голяма хармония на линиите освен на цветовете. Макар повечето хора да не го отчитат съзнателно, тази хармония на линиите води погледа и сърцето им така, че да не ги разсейва, а да ги насочва към важното. Това се залага още с рисунката и постепенно се научих да отдавам значение на мястото и формата на всяка една линия до части от милиметъра. Когато се създаде общият силует, аз се стремя всяка една линия да застане на мястото си. (...)