Библията се възприема като Книга на словото, макар читателят на Библията, дори и да не го съзнава, почти във всяка част и във всяка глава се сблъсква с феномен, обратен на словото. И този феномен е мълчанието. Във всичките си форми, амбивалентни или поливалентни значения, мълчанието играе в Библията основна и определяща роля, без значение дали това е мълчанието на Бога, на човека или на всемира. Всички, които са прочели и изучавали Библията, все още не отделят достатъчно внимание на понятието мълчание.

А сме изправени и пред непобиращия се в никакви рамки феномен на мълчанието на небесата, описан още в Псалмите: „Няма език и няма наречие, дето не би се чувал техният глас“ (Пс. 18:4) – феномен, вдъхновявал поетите и певците на нашия народ и на народите по целия свят; както и пред впечатляващата проява на човешко безмълвие заради mysterium tremendum[1] на светостта (изложено в знаменития стих 2 на Псалом 61: „Само в Бога се успокоява душата ми“, както и в стих 2 на Псалом 65: „Тебе, Боже, подобава хвала“). Всичко това отдавна привлича вниманието на изтъкнати изследователи на религиозната психология и на религиозната социология, изучавали мистиката. Сред тях са Зигмунд Фройд, Юнг, Мирча Елиаде, Рудолф Ото и Гершом Шолем.

Вярно е и това, че вниманието на мнозина философи и теолози е било привлечено от мълчанието на Бога при принасянето в жертва на Исаак или в Книга Йов. Един от първите, който подчертава ролята на мълчанието, е Мартин Бубер, а негов предшественик е бил Киркегор. За да изтъкне философското и богословско значение на тази библейска концепция, Бубер въвежда оригиналния термин Gottesfinsternis, затъмнението на Бога. Двама последователи на Бубер – Маргарет Сузман (в книгата си за Йов, публикувана през 1947 г.) и Теодор Адорно в изследването си Негативната диалектика – също говорят за трагичното мълчание на Бога по време на хитлеристката катастрофа. Пред лицето на жертвите на тази катастрофа те се обръщат към праотеца Авраам и към Йов, които също са били подложени на изпитанието на мълчанието, превърнало се в неотменна част от тяхното изпитание.

Не по-малко вярно е и това, че само малцина познавачи, коментатори и историци са изтълкували библейския феномен на мълчанието като една от основополагащите категории на пророчеството, като фактор за пророческото вдъхновение (редом със „словото“, „духа“ и „видението“), като характерен инструмент на божественото Откровение, като основополагащ факт на пророческия библейски диалог.

Малцина изследователи са се спрели на този проблем, затова реших в този текст да не привеждам библиография. Ще се опитам единствено да се спра на значението на мълчанието като определящ фактор за божественото откровение в библейското пророчество.

В пророческия разговор, в постоянния диалог между Бога и пророка мълчанието е не просто прекъсване или пауза, лишена от всяко значение. Напротив, убеден съм, че в мълчанието има положително съдържание, че то има също толкова голямо значение, колкото и словото, че то играе ролята на неговата обратна страна или, по-точно, се явява основополагаща алтернатива на словото.

***

Преди всичко бих искал да представя и класифицирам първоизточниците, на които ще се позовавам. Вече споменах, че първото изкушение, на което е подложен ученият, който изследва мълчанието в Библията, е желанието да се позовава на Псалмите; или на главата за принасянето в жертва на Исаак, пронизана от трепета на мистическия опит; или на книга Йов, в която 35 глави от общо 42 описват опита от мълчанието на Бога. Авраам и Исаак сякаш са омагьосани от мълчанието на Бога и напредват по пътя си като слепи, глухи и почти неми същества. Ала Йов не е ням. Напротив, той говори, привежда доводи, вика, но всичките му слова, аргументи, викове се натъкват на непреодолимата стена на Божието безмълвие.

Бих искал да отбележа, че в Библията няма пророчески опит, който да не е по най-съкровен начин свързан с феномена на мълчанието. Трима големи пророци – Исаия, Иеремия и Иезекиил – са били подложени на изпитанието на мълчанието.

Думите на Исаия (глава 6, стих 5): „Горко ми! Загинах!“ според коментара на Радак означават: „… замлъкнах, защото бях поразен от безмълвие, от афазия“.

Пророк Иеремия (ако изхождаме от интерпретацията на текста) в глава 42 на своята книга ни съобщава, че е бил принуден да чака десет дни, преди да получи отговор на молитвата си, обърната към Бога. Стих 4: „И рече им пророк Иеремия: „чувам, ще се помоля на вашия Господ Бог, според думите ви, и всичко, що Господ ви отговори, ще ви явя, ни дума няма да скрия от вас“. Стих 7: „След десет дена биде слово Господне към Иеремия“. Десет дни! Твърде много за безмълвието, за тревожното очакване на отговора. Още по-удивително и парадоксално е, че народът е бил изложен на ужасна опасност, затова е възлагал надежди за незабавен отговор.

Що се касае до Иезекиил, на всички е известно, че между неговото пророчество и мълчанието му има очевидна връзка, тъй като преди своето пророкуване той задълго замлъква: от самото начало на мисията си (глава 1-4) до кулминационната развръзка на драмата (глава 24-31), до момента, когато умира жена му и той узнава за разрушението на Храма.

Още в началото на разказа за неговото предопределение (глава 3, стих 26) ние четем: „И Аз ще прилепя езика ти о небцето ти, и ще онемееш и не ще им бъдеш изобличител, защото те са дом размирен“. А в глава 24, стих 27 четем: „В оня ден при тоя спасилия се ще се отворят устата ти, и ти ще говориш и не ще бъдеш вече безмълвен, и ще бъдеш тям личба, и ще познаят, че Аз съм Господ“. И най-накрая, в глава 33, стих 22: „Но още преди да дойде избавилият се, вечерта биде върху мене ръката на Господа, и Той отвори устата ми, преди оня да дойде при мене сутринта. И отвориха ми се устата, и аз вече не останах безмълвен“.

Безмълвието на Исаия, ако се опираме на коментара на Радак, е не друго, а проявление на страха пред Бога, пред святото. Ала безмълвието на Иеремия и Иезекииля има съвсем друга природа: то е дълбоко вкоренено в пророческия диалог, в самите условия за този диалог, които според мен не могат да бъдат разбрани, ако не се изследват предварително най-простите форми на пророческото мълчание, сиреч ако не се изследва в източниците на библейската религия практикуването на самото пророчество, а именно – измолването на съвет посредством урим. Струва ми се, че този аспект на пророческото търсене трябва да се възприеме като важен елемент за онова, което ще се опитам да изясня в изложението си.

Методът на измолването на съвет посредством урим е добре известен. Напълно съм съгласен с Йезекил Кауфман, който твърди, че урим е нещо като своеобразен жребий. Но трябва да се изтъкне, че търсенето на отговор чрез жребий невинаги е насочено към избор (Да отида ли, или да не отида? Да го направя или да не го направя?), защото самият отговор не е свързан с алтернативата „да или не“; този отговор понякога е свързан с друга алтернатива: слово или мълчание, дали Бог ще даде отговор, или ще се въздържи от отговор. Най-поразителният пример в Библията се съдържа в Първа книга Самуилова, 28 глава, стих 6: „Тогава Саул попита Господа; но Господ му не отговаряше ни насъне, ни чрез урим, ни чрез пророците“. Саул прекрасно разбира смисъла на липсата на отговор, към чието значение скоро ще се върна. Именно разбирайки този смисъл, Саул се обръща към магьосницата. Прибягването до магьосничество означава да дръзнеш да се отвърнеш от Бога на Израил, да се обърнеш към „другата страна“, към страната на злото, да се обърнеш към антипода на юдейската вяра, тоест към предсказанието, към предугаждането. Саул е уверен, че там ще получи отговор, и наистина го получава. Възможността да не се даде отговор е най-характерната черта на уникалното юдейско пророчество; в пророчествата на древния Среден изток, включително и в Гърция, няма такъв оракул, който би се въздържал от отговор.

В стиха, който току що разгледах, виждаме, че Саул се обръща към Бога с въпрос, но Той не му отговаря дори чрез пророците. Фактът си остава факт: когато в библейската история обръщането към пророка за съвет се заменя с обръщане посредством урим, ние се сблъскваме с мълчанието, изразяващо се в алтернатива на словото. (...)

[1] Мysterium tremendum(будещото страх тайнство) – термин, въведен от немския мислител Рудолф Ото във философията на религията. Б.пр.