Когато прочетох на 6 юни [1942] във Време и прилив[1], че германците са избрали Хаген[2] за свой национален герой вместо Сигурд, щях да се разсмея с глас. Причината е, че съм романтичен човек, забъркан с Нибелунгите, особено с Вагнеровата версия на историята, още от едно златно лято на юношеството, в което за първи път чух „Ездата на Валкириите“ на грамофонна плоча и видях илюстрациите на Артър Ракъм[3] към Пръстенът. Дори и сега самият мирис на тези томове може да ме връхлети с трогателността на спомнена младежка любов. Моментът следователно, в който нацистите заграбиха съкровището ми и го направиха част от своята идеология, беше горчив за мен. Сега обаче всичко е наред. Те се показаха неспособни да го усвоят. Могат да го задържат единствено ако обърнат историята с главата надолу и превърнат един от дребните злодеи в герой. Без съмнение понастоящем логиката на тази позиция ще ги отдалечи още повече и Алберих[4] ще бъде обявен за истинското въплъщение на северния дух. Междувременно аз си получих откраднатото обратно.

Споменаването на северния дух ми напомня, че техният опит за присвояване на Пръстенът е само малка част от по-мащабния такъв за присвояване на „северното“ като цяло, и този по-мащабен опит е също толкова абсурден. Как могат хора, които наричат силата справедливост, да твърдят, че са поклонници на Один? Целият смисъл на скандинавската религия е бил в това, че тя единствена от всички митологии е казала на хората да служат на богове, които несъмнено са се отбранявали притиснати до стената и които със сигурност са щели да бъдат победени накрая. „Отивам да умра с Один“, казал скитникът в приказката на Стивънсън[5], доказвайки, че Стивънсън е разбирал нещо за северния дух, което Германия никога не е успяла въобще да разбере. Боговете ще паднат. Мъдростта на Один, веселият кураж на Тор (Тор е бил нещо като йоркширец) и красотата на Балдур рано или късно ще бъдат смазани от прагматичната политика на глупавите гиганти и уродливите тролове. Това обаче и в най-малка степен не променя към какво свободният човек се кълне във вярност. Следователно, както трябва да очакваме, истинската германическа поезия се концентрира върху героичните позиции и безнадеждните битки.

На този етап ми хрумна, че съм се натъкнал на един относително забележителен парадокс. Как така единственият народ в Европа, опитал се да възкреси предхристиянската си митология като жива вяра, се оказва също така народът, неспособен да разбере самите основи на тази митология? Регресът би бил във всеки случай плачевен – точно както би било плачевно един възрастен човек да се върне към етоса на подготвителното училище. Бихме очаквали обаче поне да схване правилото, че не се бяга от час, и да е наясно, че новите момчета не бива да си слагат ръцете в джобовете. Да жертваш по-голямото благо за по-малкото и накрая да не получиш дори по-малкото – това е учудваща глупост. Да продадеш първородството си за една митологична каша и след това да не разбереш нищо от цялата митология – как го постигнаха? Понеже е съвсем ясно, че аз (който бих предпочел да боядисам лицето си в яркосиньо, отколкото да предположа, че има истински Один) взимам от Один всичко добро и всичко забавно, което той може да предостави, докато нацистките му почитатели не получават нищо от това.

И все пак, докато разсъждавах по въпроса, ми се стори, че това може и да не е чак такъв парадокс, какъвто изглежда. Или най-малкото, това е парадокс, който се появява толкова често, че човек би трябвало вече да е свикнал с него. Започнаха да ми идват наум други примери. Съвсем доскоро – мисля, допреди времето на романтиците, никой не е и твърдял, че литературата и изкуствата са цел сами по себе си. Те „принадлежали към декоративната част от живота“, предоставяли „невинно развличане“; или още „правели обноските ни по-изтънчени“, „подбуждали към добродетел“ или величаели боговете. Голямата музика е била писана за литургиите, великите картини – рисувани, за да запълнят пространство на стената в благородническата трапезария или да разпалят набожността в някоя църква; великите трагедии са били създадени или от религиозни поети в чест на Дионис, или от комерсиални поети, за да забавляват лондончани в полудните за почивка. Едва през XIX в. добихме представа за цялостното достойнство на изкуството. Започнахме да го „взимаме насериозно“, както нацистите взимат митологията насериозно. Резултатът обаче изглежда да е бил разместване на естетическия живот, в който ни е оставено малко освен „високи“ творби, които все по-малко хора желаят да четат, слушат или гледат, и „популярни“ произведения, от които наполовина се срамуват и тези, които ги създават, и онези, които им се наслаждават. Точно като нацистите, придавайки твърде висока стойност на реално, но второстепенно добро, сме се приближили до загубата на самото добро. (...)

[1] Британски седмичник, впоследствие месечник, основан през 1920 г. Последният брой излиза през 1986 г. Б.р.

[2]Бургундски воин в германския епос за бургундското кралство във Вормс. Хаген често е идентифициран като брат или полубрат на крал Гюнтер. Във Вагнеровата версия на „Пръстенът на Нибелунгите“ Хаген убива Сигурд по време на лов. Б.р.

[3] Британски илюстратор на книги. Илюстрирал е много от класическите приказки и други фантастични творби. Б.р.

[4] В германския епос Алберих е джудже. В оперния цикъл на Вагнер тойглавният антагонист, движещ събитията. Б.р.

[5] Епизодът се намира във „Вяра, полувяра и неверие“ на Р. Л. Стивънсън, публикувана за пръв път в „Странният случай на доктор Джекил и мистър Хайд, заедно с други истории“ (Лондон, 1986).