А останалото да бъде почетено с мълчание...

св. Григорий Богослов

Годината е 1816, денят Разпети петък, мястото – величествената Александро-Невска лавра в Петербург. Младият тогава архимандрит Филарет произнася въздействаща и същевременно дълбока в богословско отношение проповед. Съдържанието е чиста догматика, подредена, съгласувана и облечена в точни, премерени и изящни словесни форми. Словото на отец Филарет се превръща в един от най-добрите съвременни омилетични образци с догматическо съдържание, в сбито и до съвършенство точно обяснение на изкупителното дело на нашия Господ Иисус Христос. Ще минат години и тогавашният архим. Филарет ще се превърне в йерарха на руската Църква – Московския митрополит Филарет Дроздов (1783 – †1867). Но и тогава, в зенита на неговия земен път, тая проповед ще остане едно от най-добрите слова, излизали из перото му, и несъмнено – като най-добрата догматическа проповед по тази тема в Русия.

„Тръгни по пътя, който ти открива раздраната завеса на тайнството; влез във вътрешното Светилище на Иисусовите страдания, остави зад себе си външния двор, предаден на народите за поругание. Какво има там? Нищо освен светата и блажена любов на Отца и Сина и Св. Дух към грешния и окаян човешки род.

Любовта на Отца – разпъваща.

Любовта на Сина – разпъвана.

Любовта на Духа – тържествуваща със силата на кръста.

Бог толкоз обикна света!“^[1]

За св. Филарет Московски има две истини, които са по-сигурни от най-сигурното нещо на света. Първата е, че делото по спасението на човешкия род от смъртта, тлението и греха е съвместно дело на Св. Троица, на едната воля на Трислънчевото Божество. Изкупителното дело се извършва винаги от Св. Троица, то е Нейно дело в Лицето на Спасителя, Който се разпъва; на Отец, Който отдава Своя Син на разпятие; и на Светия Дух, Който дарува на всички ни плодовете на това дело.

Втората сигурна истина е, че и сътворението на света, и спасението на света са дело на Божията любов. „Бог е любов по същество и най-същностна любов. Всички Негови свойства са одежди на любовта; всички действия – израз на любовта. В любовта Му обитава Неговото всемогъщество в цялата му пълнота.“

Според св. Филарет това, че ние виждаме в Божието правосъдие само съда, само правдата, но не и любовта – това е проблем на нашите духовни очи, а не на Бога. „Приближете се и вижте страшното лице на Божието правосъдие и вие ще узнаете точно в него кроткия взор на Божията любов.“ И пояснява: „Струва ми се, че и като проникваме в тайната на разпятието, и като виждаме в страданията на Сина Божията воля на Неговия Отец, усещаме повече ужаса от Неговото правосъдие, отколкото сладостта на Неговата любов. Но това трябва да ни уверява не в отсъствието на любовта, а само в недостатъчната ни готовност за възприемане на нейното внушение. Който се бои, не е съвършен в любовта (1 Иоан. 4:18), казва ученикът на любовта. Да разширим и очистим нашето око чрез любовта и там, където се доближаваме до страха от Божия съд, тъкмо там изпитаме насладата от съзерцаването на Божията любов“^[2].

***

Сто години след вдъхновената проповед на св. Филарет митр. Антоний Храповицки ще възрази на тези слова и ще напише също така вдъхновено и убедено:

„Любовта на Сина – разпъваща се, любовта на Отца – разпъваща – това е най-неубедителен софизъм“^[3].

Годината е 1917, мястото е „Северният Атон“ – Валаамският мъжки ставропигиален манастир. Известният по цяла Русия ректор на три духовни академии, богослов, писател, йерарх и критик на съветската власт, бъдещ първойерарх на Руската православна задгранична църква митрополит Антоний Храповицки^[4] е „уволнен на покой“. Сред ледовете на руския север Антоний Храповицки написва малка книжка, предизвикала една от най-разгорещените богословски дискусии на миналото столетие главно сред кръговете на руската емиграция. „Догмат искупления“ – кратко, ясно, точно заглавие и... едно твърде спорно съдържание.

Брошурата на митр. Антоний е издадена за пръв път през 1917 г. в Сергиев Пасад, за втори път – през 1926/1927 г. в Югославия и като т. 8 на многотомната поредица^[5] под редакцията на на архиеп. Никон (Рклицки), издадено от манастира „Св. Троица“, Джорданвил, САЩ. Още след публикуването на текста се открояват и неговите остри критици. Но откритата критика се появява едва след второто издание в Сърбия и най-вече вследствие на публикувания и одобрен от задграничния Синод текст на „Опит за християнски православен катехизис“^[6], съставен от митрополит Антоний. Неговият „Катехизис“ има претенцията, че допълва и служи като алтернатива (поне отчасти) на Филаретовия катехизис, който повече от половин век бил основна символическа книга на Православната църква в Русия. Така частното богословско мнение, изразено в статията „Догмат искупления“, е официализирано до общоцърковна позиция на руската диаспора.Именно срещу това официализиране протестират редица йерарси. Най-остри критици на учението на митр. Антоний, които излизат със свои публикации и книги в руския емигрантски печат, са: архиеп. Теофан Бистров, митр. Елевтерий Богоявленски, архиеп. Серафим Соболев, митр. Вениамин Федченков и др.^[7] (...)

[1] Свт. Филарет, митр. Московский. Слово в Великий Пяток (1816), в: свт. Филарет, митр. Московский, Творения. Слова и речи, т. 1, Москва, 2003, с. 90.

[2] Свт. Филарет, митр. Московский, Творения, т. 1, с. 92.

[3] Митр. Антоний (Храповицкий), Догмат искупления, в: митр. Антоний (Храповицкий), Догмат искупления (сб.), Москва, 2002, с. 13.

[4] Митр. Антоний е роден през 1863 г. в село Ватагино, Новгородска губерния, в знаменит дворянски род. Баща му е армейски генерал. Малкият Алексей бил будно дете. Сам той желаел да се учи в духовно училище, но родителите му го записали в светска гимназия. Гимназиалните години на Алексей съвпадат с последните години на император Александър Втори Освободител. Речта на Иван Аксаков, произнесена скоро след убийството на руския самодържец, произвела у младия човек силно впечатление. Призивът на Аксаков за завръщане към изконните славянски и православни корени се запечатал за цял живот в неговата душа. По това време Алексей посещавал сказките на Вл. Соловьов и Ф. М. Достоевски, комуто останал верен почитател до края на земния си път. В пети гимназиален клас написал служба за св. братя Кирил и Методий, която по-късно била утвърдена за богослужебна употреба от Св. синод на Руската църква. От детството си бил поддръжник на възстановяването на патриаршията и много обичал патриарх Никон. През 1881 г. бъдещият владика постъпил в Санктпетербургската духовна академия. Там негови близки другари били Михаил Грибановски (бъдещ Таврически епископ) и Иван Страгородски (бъдещият патриарх Сергий). След завършване на Академията приема монашески постриг с името Антоний. От 1886 г. започва неговата преподавателска дейност: в Холмската духовна семинария, Петербургската, Московката и Казанската духовна академия. Последователно е ректор на една семинария и две академии. През 1879 г. е ръкоположен за викарен епископ в Казанска епархия. Един от организаторите на Съюза на руския народ, често заемал антиеврейски позиции. През 1912 г. участва в осъждането на имяславието като ерес. От 1920 г. е в емиграция – първо в Цариград, сетне в Атина и на Атон. Накрая се установява в Сремски Карловац, Сърбия. Срещу неговото учение за изкуплението застават видни църковни йерарси и богослови. Починал на 10 август 1936 г. Относно църковната дейност на митр. Антоний в изгнание вж.: Ἀθηναγόρας (ἀρχιεπ. Θυατείρων), Ἐκκλησιολογικὰ προβλήματα. Ἐκκλησία ὑπερόριος, Ἀθῆναι 1977, σ. 9-18.

[5] Жизнеописание и творения Блаженнейшаго Антония, Митрополита Киевскаго и Галицкаго. Ред. и сост. архиеп. Никон (Рклицкий). Нью-Йорк, 1956-1969 г.г. (17 тт.).

[6] Опыт Христианскаго Православнаго Катихизиса. Сост. Митр. Киевский Антоний. Посвящается Блаж. Григорию IV, патр. Антиохийскому и всего Востока. Изд. 1-ое, 1924. Сремски Карловци, Сербия. Между другото, в предисловието вл. Антоний пише: „Издавайки своя труд като материал, аз никак не бих желал той изцяло да засенчи Филаретовия катехизис в училище, но нямам нищо против един или друг законоучител при изтълкуването на догматите и заповедите да се възползва понякога от мои мисли и позовавания...“.

[7] Към това учение критично се отнасяли и митр. Анастасий Грибановски, протопр. Михаил Помазански, атонският старец Теодосий Карулски. Някои от тях издават специални книги по темата: прот. Василий Бощановски, Критика Катехизиса М. Антоний, изд. „Р. Пастыр”, 1926, Сърбия; послание-протест на атонските монаси „По поводу брошюры М. Антония Догмат Искупления“ (1931). Теофан Бистров подготвя критичен доклад, посветен на учението на Антоний Храповицки и адресиран до Св. синод на Руската православна задгранична църква. Според някои изследователи Теофан Бистров бил изгонен от руския задграничен синод именно заради критична книга, която подготвил срещу учението на Храповицки (вж. йером. Серафим Роз, Докладная записка Иеромонаха Серафима Роз епископу Нектарию Сэаттлийскому об опасности возникновения среди православных крестоборческой ереси, в: Помазанский, М., Догматическое богословие,St. Herman of Alaska Brotherhood Press, Platina, California, 1992, с. 278.) По-късно, след смъртта на Храповицки, една значителна по обем критическа студия написва и издава архиеп. Серафим Соболев. Тази студия става част от солидния богословски сборник Искажение православной истины в русской богословский мысли, издаден от архиеп. Серафим през 1941 г. в София. Митр. Вениамин (Федченков) пък написва цяла книга по повод на новопоявилото се учение. Както сам той свидетелства в спомените си, обемът на тази книга надвишавал 300 страници. Не ни е известно обаче тя да е издавана като отделно книжно тяло. Поредица от критични писма до вл. Антоний изпраща руският митрополит на Литва Елевтерий. Те са публикувани в отделно книжно тяло в Париж през 1941 г. Но възгледите на вл. Антоний предизвикват и негласна косвена критика от страна на академични богослови около новооснования институт „Св. Сергий“ в Париж. Става дума преди всичко за работите на о. Георги Флоровски, а по-късно и на големия православен догматист Владимир Лоски. Критиката на Флоровски и Лоски е по-скоро имплицитна и позитивна – те не се занимават толкова с оборване възгледите на митр. Антоний, колкото с разкриване на православното учение. На темата за изкуплението посвещават своите теоретични усилия и българските догматисти – проф. Димитър Дюлгерови архим. доц. д-р Серафим Алексиев. Проф. Дюлгеров пише: „Б. Киевски митр. Антоний (Храповицкий) с излишна самонадеяност твърди, че той единствен е очистил православното учение за изкуплението от схоластически и рационалистически напластявания и е изложил в статиите, брошурите и съчиненията си истинското учение за Църквата Христова. Самоувереността на митр. Антония е безосновна. Той в увлечението си е изпаднал в чист рационализъм“ (Дюлгеров, Д., Иисус Христос – новозаветен Първосвещеник и Изкупител. Отпечатък от Годишника на Богословския факултет на СУ „Св. Кл. Охридски“, София, 1926,с. 12).