Когато говоря за 'баналното' (баналността), естествено е в началото да се опитам да намеря и да задам съответните въпроси за него, така че да го включа в един общ и по възможност непротиворечив философски и културен контекст. Тоест трябва да пробвам да определя по възможност непротиворечиво и логически коректно неговите измерения. Това е наложително и поради още едно съображение. То е фактът, че ще се опитам да разгледам баналното като битиен проблем или конфликт със съответните му богословски смисли.Това означава, че то ще бъде положено така или иначе в сферата на крайни питания, чийто обхват може да се открие например в думите на Чоран:

„На всяка възраст можем да установим, че животът е грешка. Но на петдесет години правим великото откритие, че може да бъде красив и грозен, че всъщност е интересен. С времето той се банализира и ние започваме да съжаляваме за периода, в който сме се вълнували и сме го приемали по-непосредствено“[1].

„Банализирането на живота“, а не едно или друго литературно, философско, езиково и т.н. клише ще е темата тук. Веднага трябва да кажа обаче, че „банализирането на живота“ – така, както го схващам, е по своята най-дълбока същност позитивно, а не негативно явление. То не е нито осъществяване, нито разсъществяване от онзи вид, който имаме при отношението „добро – зло“. Върху него е невъзможно да се морализира. Баналното не е ентропийно, то е удържаността на осъщественото в ентропийния свят, но вече в контекста (слоя на реалност) на културата.

Първичният въпрос, от който изобщо започнаха размишленията ми по темата, беше за възможностите на демоничното във/чрез баналното[2]. Това като че ли противоречи на горното изказване, но не е така. Симптомът, за който говоря в тази перспектива и който може да бъде все пак актуално наблюдаван, е „чистият“ индивидуализъм, непрестанно оплитащ сложната мрежа от културни интенции, чиято същност е личностна и междуличностна, а следователно и противоположна на индивидуализма. От своя страна демоничното действие е антидвижение. Това не означава статичност, нито пък диалектическо противопоставяне, противо-действие. Антидвижениетона демоничното е тежнение към едно нечовешко измерение на битието и на времето. А такъв тип измерения вече могат да бъдат и естествено допуснати. Например измеренията, изведени чрез математически апарат – теорията на Калуца-Клайн[3], по отношение на много малките пространства, или пък Финслеровата геометрия по отношение на пространствената анизотропност.[4] Изключително интересни са проблемите, които поставя Финслеровото пространство, и то не само във физико-математически, но и във философски, а следователно и богословски аспект. То използва не двоичната метрика на геометрията на Минковски и съответно на Теорията на относителността, а четвъртичната метрика на Бервалд-Моор. Например оказва се, че в едно уравнение от четвърта степен присъстват едновременно и четири метрични форми. Първата е Галилеевата, втората – на пространството на Минковски, третата е все още загадъчна, а четвъртата е формата на пространството по Бервалд-Моор (Финслеровото пространство).[5]

Разбира се, сега говорясамоза естественото допускане на нечовешки измерения. Изобщо не става дума да се „отъждествяват“ с демоничното или пък с едни или други „преки отношения“ с нашата психофизиология, както при повърхностен прочит би могло да се получи.[6]

Най-смелото, което би могло да се предположи и да се спекулира върху него, е каква е – и има ли я – онтологичната връзка между тези измерения и културното време на баналното (в нашия случай), както и въобще между слоевете на реалността.

Възможността за такова допускане се базира върху това, че понятието за едновременност на събитията във Финслеровото пространство вече не зависи само от скоростта на системата, спрямо която отчитаме, както е при Специалната теория на относителността, но и от времето, което преминава между акта на наблюдението и този физически слой на събитията, който за наблюдателя се явява едновременен (съ-временен). С други думи, тук имаме относителност от по-висока степен, отколкото при Теорията на относителността. Геометрично Финслеровото пространство може да се представи под формата на осемтримерни пространства, разположени перпендикулярно едно спрямо друго. Всяко от тях е отделено от другите и техните „истории“ не влизат в отношения помежду си. Според Теорията на относителността в двоичната метрика на пространството на Минковски („псевдоевклидово пространство“) преминаването отвъд световия лъч е невъзможно, тъй като би изисквало скорост, по-висока от скоростта на светлината. Във Финслеровото пространство с четвъртичната метрика на Бервалд-Моор всъщност изкривеното (перпендикулярното) спрямо нашето пространство е също такова тримерно пространство, от гледна точка на което нашето се явява изкривено (перпендикулярно). (...)

[1] Чоран, Емил. Сълзи и светци. С.: „Захарий Стоянов“ и „Авангард Принт“, 2005, подбор и превод Огнян Стамболиев, с. 6.

[2] Това изобщо не значи, че баналното е демонично. Според мен то е част от такива измерения на езика и на културните отношения, които просто са твърде „удобни“ за демонично въздействие, скрито от простия наглед и от „фактичността на света“ какъвто-е-за-нас. Б.а.

[3] Съвсем опростено представено, математическата теория на Калуца-Клайн въвежда допълнително пето измерение на пространство-времето. То може да бъде „онагледено“ като окръжност с радиус, равен на Планковата дължина (1.616 ×10-³³ см. – в този мащаб квантовите взаимодействия стават „видими“, тъй като спрямо тяхното ниво той е огромен). Всъщност идеята на теорията е да се открие начин гравитацията и електромагнетизмът да бъдат обединени, тъй като четиримерното пространство-време не е достатъчно за тази цел. Векторът на петото измерение или, по-правилно – проекцията на петия вектор, чрез която се „онагледява“ петото измерение, се нарича също скаларно поле. Реално погледнато, изглежда, че квантовомеханичните ефекти са основополагащите, а изводите на класическата физика са само описания на техните следствия на макрониво. Разбира се, по тази тема дискусиите в научната общност продължават. Б.а.

[4] Финслеровата геометрия е геометрия на метрическите пространства, притежаващи вътрешна локална анизотропност, т.е. пространства, чиято метрика не се свежда до квадратичната форма на диференциалите на координатите… От съвременна гледна точка класическата финслерова геометрия е геометрия на векторните разслоения над многообразието; По-подробно: Богословский, Г. Ю. Финслерова геометрия и теория относительности, http://www.hyper-complex.ru/finsler_geometry.php?lang=rus

[5] За повече подробности по темата виж например Геометрия Вселенной с разных точек зрения, ^{http://rutube.ru/video/da44df2e7521d057428b5e3fc8a3d07d/} Б.а.

[6] Да не говорим, че според някои учени има доста по-голям брой измерения. Според една хипотеза броят на измеренията по някакъв начин „зависи“ и от броя на физическите константи или обратното – ние имаме тези физически константи, защото те ни „явяват“ или „подсказват“ по един все още недостъпен за теоретично осмисляне начин допълнителни измерения на пространство-времето. Б.а.