„Някои хора мислят, че когато глухите общуват, те викат, не могат да общуват нормално и едва ли не, че са луди. Приемани са като бавноразвиващи се.“[1] Поради факта, че не разбират езика на околните, много глухи и тежко чуващи деца израстват със забавено развитие, защото започват да учат езика на по-късен етап. Родителите се борят да приемат факта, че детето им е глухо, и започват да го подлагат на всякакви процедури, включително и оперативни, с цел то да започне да чува. Все пак „най-добрият подход е да започнат да обучават детето си на жестов[2] език и те самите също да научат този език, за да общуват пълноценно с детето си“ – споделят възрастни глухи, които имат подобни опитности.

Езиковата бариера става причина детето, което не чува, да бъде изолирано от информационния поток и от културата на семейството си. В специализираните училища за глухи деца учениците страдат много поради факта, че учителите също настояват те да разпознават думи чрез говорене, а не чрез използване на жестове. Жестовият език не е позволен да се използва в учебния процес и дори ако децата започнат да използват ръцете си в час, за да изразят мислите си, биват наказвани. Но всъщност този език е много важен за глухите, защото им позволява да общуват и да опознават света по-бързо и по-лесно. Жестовият език е най-естественият им начин да се изразяват и затова повечето от тях го научават от други глухи или от съученици в специализираните училища, където в междучасията го използват по-свободно. В цяла България има само три училища за специализирано обучение на глухи деца – в София, Пловдив и Търговище. В някои по-големи градове има само ресурсни центрове за логопедия – обучават децата да говорят, без да използват жестов език, което е неестествено за тях и повече ги стресира и притеснява.

Ние, чуващите, се научаваме да четем, след като вече сме се научили да говорим. При глухите нещата стоят по различен начин. Те не познават говоримия език, преди да отидат в училище, и затова трудно се учат да четат и пишат. Разбира се, има глухи, които са доста упорити и се научават не само да четат, но и да говорят като чуващи, упражнявайки силата на звука, който използват, и учейки думи и техните значения. Но такива хора са много малко на брой. Глухите имат свой собствен език, специфична идентичност и своя собствена култура. И поради неразбирането от страна на чуващите (родители или определящите социалните политики) мнозинството глухи остават неграмотни и не могат да пишат и четат. Те възприемат речта по по-различен начин от чуващите. Различен е и пътят, по който стигат до разбиране на абстрактни идеи. На практика „говорим“ на различни езици. Имено затова глухи и чуващи имаме нужда от превод на и от жестовезик, за да се разбираме.

Тази, ако може да я наречем, разноезичност, отдалечава общността на глухите от тази на чуващите в толкова много сфери на живота. А тази особеност повдига и въпроса: как глухите хора биха могли да се запознаят с Библията и вярата в Христос? Най-логичният и потвърден от практиката отговор на този въпрос е: Божието слово да се преведе на техния жестов език. Но как се превежда текст, още повече свещен, на хора, които не просто общуват на друг език, но и на език, който е визуален, а не графичен? „Знаковите езици са триизмерни и многопластови“[3] и затова начинът да се направи превод е чрез видео.

Целта на настоящата статия е да разкаже историята на превода на Библията на български жестовезик, в чийто начален етап и самите ние имахме привилегията да участваме. Желанието ни е да опишем ключовите според нас събития и хора и да анализираме самия процес. За случилото се преди това се облягаме на разговори с участници в предходен проект за превод, при който са преведени само три библейски истории.

За слуха, глухите хора и жестовия език

Слухът, като едно от петте сетива, играе важна роля в съществуването на човека. Реално обхватът на честотите, в който хората могат да чуват, е между 20 и 20 000 Hz, като всеки човек има различна чувствителност за възприемане на тонове в този диапазон. Науката твърди, че при провеждане на обикновен разговор енергийното ниво на средните честоти, които ние можем да чуваме, е около 60 dB. Когато някой продължително бива излаган на звуци над 80 или 90 dB, той може да загуби слуха си в много голяма степен и дори напълно.[4] Това показва, че звуците и нивото на тяхната честота и сила силно влияят и определят здравето на слуха ни, който е определящ фактор в живота ни.

Органът на слуха, ухото, се състои от три части: външно, средно и вътрешно ухо.[5]Съществуват няколко начина, по които слуховият механизъм може да се наруши. Това най-често може да стане от „външно налягане, от удар върху ухото, близка експлозия или изключително голямо водно налягане при водолазно гмуркане“[6].В тези случаи настъпването на глухота може да се лекува чрез оперативна намеса и след това да се регулира със слухов апарат. Глухота обаче може да настъпи и по други причини, които довеждат до нервни увреждания на слуховите пътища или на слуховите зони в кората на главния мозък. Такива причини често са: „дефекти при рождение, болести (най-често при менингит и висока температура), удари по главата и тумори“[7]. Нервните поражения могат да доведат до частична или пълна загуба на слуха. Различни са и средствата да се компенсира увредеността на слуха. При по-лека загуба на слуха слуховите апарати могат да помогнат. Но при по-тежка загуба на слуха самият организъм започва да използва друга сетивна система, за да се осигурява същата информация, но по други пътища. Глухите хора могат да станат истински специалисти в „четене“ по устни. Но най-пълноценна комуникация между глухите и между тях и чуващите им близки се постига чрез използването на жестовия език. В процеса на израстването си „глухите и тежкочуващите хора формират бедни по съдържание понятия, поради което се затрудняват в систематизирането и обобщаването на явленията. В своето развитие те твърде дълго остават на нивото на възприемане на нещата в образи и картини“[8].Когато говорят помежду си, те предават информация под формата на театрално изиграване чрез мимики и жестове с участието на цялото си тяло. Това е обусловено от важната роля, която зрението им играе в анализирането на околния свят и в дейността им.

През 80–90-те години на XX век в много европейски държави започват усилено да се изследват жестовите езици. Направени са много речници както за ползване от глухи хора, така и от чуващи, които се обучават за преводачи на този език. В този период се засилва интересът към лингвистичните характеристики на жестовата комуникация.

Много е трудно да се направи пълна статистика за броя на глухите по света. Това е така, защото по време на преброяване правителствата не правят отделно запитване за хората, които са глухи и които използват жестовия език като свой първи език. България не прави изключение. В националната асоциация на глухите в страната, Съюз на глухите в България, членуват 6500 души, но според наблюдения на същия съюз в страната ни има над 10 хиляди души с по-висока степен на увреждане на слуха, а близо 250 хиляди души имат някаква степен на увреждане на слуха.[9] Световната федерация на глухите смята, че глухото население по света е 70 милиона, тоест около 1% от всички хора. За едва 2% от всички тези глухи хора се знае, че следват с вяра Исус Христос.[10] В този смисъл може да се каже, че общността на глухите хора по света е най-недостигната за Евангелието. (...)

[1] Якимов, М. Писмена работа: Запознаване със света на глухите. С.: СУ, 2019, с. 1.

[2] Жестовият език е езикът, който глухите хора използват, за да общуват. Нарича се жестов, защото използва жестове на ръцете и тялото. До януари 2021 г., когато е приет законът за жестовия език, се използват и други два термина – жестомимичен език и знаков език от английското Sign language. Законът за жестовия език утвърждава термина „жестов език“ за официално използван.

[3] Beckham, Camille. Power point: Sign language linguistics. slight 19.

[4] Андреева, Л. Христоматия по психология на познанието. С.: Лик, 1999, с. 51-52.

[5] Мавлов, Л. и В. Боянова. Анатомия и физиология на човека. С.: Венимекс, 1994, с. 157.

[6] Андреева, Л. Христоматия по психология на познанието. С.: Лик, 1999, с. 55-56.

[7] Андреева, Л. Пак там, с. 57.

[8] Карагьозов, И. и А. Гърбачева. Основи на дефектологията. Велико Търново: Абагар, 1993, с. 225.

[9] Знаковият език да бъде признат за официален, настояват от Съюза на глухите (14.02.2014) https://novini.bg/bylgariya/obshtestvo/219351

[10] Защо служение на глухите, https://doorinternational.org/why-deaf