През 2023 година Богословският факултет на Софийския университет навършва 100 години от своето основаване, което е и юбилейна годишнина за богословското образование в България изобщо. Първите стъпки за откриване на висша богословска школа у нас, и то именно като факултет към Софийския университет, са предприети през 1908 г. от Св. синод с писмо до Министерството на вероизповеданията.Синодалните архиереи не се обезкуражават от първоначалното бездействие на властите и настоятелно изпращат още няколко писма. Положителното решение от страна на държавата идва през 1911 г. и се предприемат стъпки по построяването на сграда, в която да се обучават бъдещите богослови.[1] Но едва през 1921 г. със Закона за народното просвещение е утвърдено откриването на Богословски факултет към Софийския университет.

През 1923 сградата на Богословския факултет по проект на виенския архитект Фридрих Грюнангер отваря врати в пълния си блясък. Изящният й купол се извисява с величествено достойнство над площад „Св. Неделя“, за жалост обаче днес можем да го съзерцаваме единствено от архивните снимки, тъй като е разрушен при бомбардировките над столицата през 1944 г. и така и не е възстановен.

През 1951 г. като пряк резултат от атеистичната политика на тоталитарния режим факултетът е отделен от Софийския университет и е обособен като висше духовно училище под наименованието Духовна академия „Св. Климент Охридски“ и под ведомството на Българската православна църква. Точно 40 години по-късно неговият статут в рамките на алма-матер е възвърнат.

Независимо от превратностите на историческото време вече столетие сградата на Богословския факултет в София е средоточие на вярата като личен духовен избор и на академично познание за Христовото учение. Кръстопът на интелектуални и духовни търсения и съдбовни намирания…

Откриваме емблематичното значение на този духовен и академичен топос чрез спомените на трима от неговите възпитаници от три различни поколения в три различни исторически периода. Това са Тивериополският епископ Тихон – студент по богословие в разгара на атеистичния режим, когато факултетът вече е Духовна академия, доц. д-р Екатерина Дамянова – преподавателка по библеистика и библейска археология във факултета и част от първия випуск след демократичните промени, и фотографът Иван Шишиев – един от представителите на най-младото поколение възпитаници, завършил през 2015 г.

Тивериополският епископ Тихон прекрачва прага на достолепната сграда на площад „Св. Неделя“ като 22-годишен младеж през 1967 г. Ето какво си спомня той за духа на времето: „Може би не беше най-дивият период на атеистичната пропаганда, но все пак войнстващият атеизъм вилнееше с пълна сила. Точно по това време се усетиха, че с пропаганда сред хората няма да постигнат много, и тогава решиха да търсят начини да завладеят Църквата отвътре. Впоследствие разбрах за първите опити и контакти, които службите са се опитвали да установят с преподаватели в Духовната академия – измежду тях сегашният професор Бончо Асенов е търсел информатори. Най-потресаващото откритие за мен беше, че един от тези преподаватели му беше казал: „Защо се обръщаш към други, а към мене не? Аз не съм ли достоен да служа на народната власт?“. Това е наистина жалко – сам да се предложиш за информатор… Но тези процеси започнаха да се развиват по-интензивно малко след завършването ми. В началото заварих много от старите професори и едва към края на следването ми някои от дългогодишните преподаватели започнаха да се пенсионират, на тяхно място дойдоха по-млади и някои от тях вече не бяха истински вярващи хора, за жалост… Измежду нас, студентите, пък негласно се предполагаше, че всички, които идваме от Семинарията, сме антикомунистически настроени. Макар че и това не се оказа така… Сещам се, че имах един състудент на име Сталин. По-късно разбрах, че и аз съм бил под наблюдение, че някои от разговорите ми с преподаватели са били записвани…“. Впрочем самият епископ Тихон, като ученик в Семинарията, е привикан да пише донос срещу своя учител Александър Величков (който по-късно е и негов любим преподавател по апологетика в Академията). Младежът категорично отказва да съчинява клевети срещу своя преподавател. Споделяйки с баща си за случката, той го успокоява: „Няма какво да ти направят, ти си непълнолетен“.

Но кои са „старите професори“, към които младият студент изпитва особено възхищение и страхопочитание? „Светилото беше проф. Боян Пиперов по Стар завет. Мои преподаватели бяха още Борис Маринов – по апологетика, Димитър Пенов – по философия, Илия Цоневски – по патрология, Ангел Константинов – по музика. Преподаваше ни също и проф. Панчовски, а Тотю Коев беше от по-младите, който преподаваше по догматика… Ярко в паметта ми са се запечатали лекциите при Камен Бабалъков – беше много интересен преподавател, с кристално ясна мисъл, но и чешит. Запомнил съм го с репликата: „Глупости ми говориш! Аз ти преподавам история, а не благочестие!“. Това беше казано по повод казуса, който обсъждахме – защо Арий стои изправен пред целия събор и не иска да се отрече от убеждението си. Тогава някой се изказа: „Защото дяволът се е вселил в него!“. Бабалъков беше категоричен, че никакъв дявол не се е вселил, а Арий истински е вярвал в своето учение. Същият преподавател ни обръщаше внимание на това, че не може да обявиш някого за мъченик, ако той не е бил поставен пред този избор – вярата или живота.“

Имало ли е изпити, за които един бъдещ епископ на Църквата да е бил доста притеснен? „Несъмнено това беше изпитът по староеврейски при споменатия Боян Пиперов. Голяма мъка… Но пък именно в Духовната академия се научих да пиша на староеврейски, макар и от еврейския език днес да не помня много… По време на изпита при Пиперов, докато говорим, щом той те прекъсне и ти каже „Колега…“ и ти зададе уточняващ или следващ въпрос, значи си вързал тройката, минимума го имаш… Помня, че проф. Пенов пък много държеше на това езикът ни да е точен, да си прецизен в изказа. И това за един богослов е наистина първостепенно, защото богословието борави с понятия, обозначаващи истини, в които детайлът е важен. В противен случай словото ти става уязвимо за външни атаки…“ Освен със знания тогавашният студент по богословие трябва да се яви на изпит в подобаващ вид – с костюм, бяла риза и вратовръзка. „В Духовната академия не можеше да се ходи ей така – по къс ръкав и с къси панталони“, спомня си епископът.

И тогава, и днес подготовката за сесията върви по-леко, когато е споделена. Едни от най-живите спомени от студентския живот на епископ Тихон са свързани с часовете, прекарани в учене за поредните изпити заедно с неговия състудент Симеон – настоящия Български патриарх Неофит, с когото са и съученици от Семинарията. „За всичките изпити сме се подготвяли с него, четейки усилено на масата в кухнята на моя дом, където и до днес се храня. Студентите са шашкъни – те сядат да четат в последния момент, непосредствено преди изпитите. И ние заедно с него сме изчитали стотици страници на нощ и на следващия ден се явяваме. Аз карах повече по диагонала, но той ме спираше и обръщаше внимание над конкретни подробности. Беше много прецизен и съсредоточен.“ За него епископ Тихон казва, че е от личностите, които са запазили характера си непроменен и до днес – такъв, какъвто е бил от младежките му години – непокътната се е съхранила неговата деликатност, желанието му „да стъпва леко, за да не смути някого“, както и откритостта му да общува с различни хора: „Когато минавахме от факултета по площад „Св. Неделя“ само за няколко метра го спираха цял куп хора. И дори и да бързахме и аз да го припирах – „Хайде, Симеоне! Да вървим!“, той се спираше, заговаряше се с тях, представяше ме на всеки“.

Вероятно съвременният млад човек си представя, че животът на един студент през 60-те и 70-те години на миналия век – извън сесиите – в голяма степен е безгрижен, без терзания как ще си позволи солените наеми за квартира в столицата или ще се вреди ли в списъка за общежитие в Студентския град (ако е от провинцията). Не толкова безметежна обаче е реалността, която си спомня епископ Тихон: „Съвсем скоро след като започнах да уча във факултета, ме извика ректорът дядо Николай Макариополски, който по това време беше и предстоятел на „Св. Александър Невски“, и ми каза, че иска да ме назначи за иподякон в катедралата. За мен това беше натоварен период, защото междувременно ходех да пея в столични храмове (за семинаристите това беше дълг, защото липсваха църковни певци). Всеки Божи ден пеех в църквата, оттам – на лекции, и когато нямам лекции – съботата и неделята, съм в „Св. Александър Невски“. Бях без ден почивка“.

Любовта му към църковната музика обаче го въвлича в едно знаково начинание – създаването на ансамбъл „Св. Иоан Кукузел“. „Основателите сме тогавашните студенти по богословие: дядо Неофит, брат му доц. Димитър Димитров, проф. Иван Желев Димитров, о. Борис Беров (сега в Бургас), покойният о. Тоско Казакин и мое смирение. Не защото съм сред основателите, но значението му считам за голямо, тъй като за първи път на сцена се чуха песнопения от богослуженията на източното пение. Тогава пропътувахме цяла България в онова атеистично време“, отбелязва с вълнение дядо Тихон. (...)

[1] В писмо до Синода през 1908 г. министърът на просвещение­то Никола Мушанов отговаря, че „този въпрос ще се има предвид от страна на повереното му министерство“. Въпреки това обаче през 1909 г. решение за откриване на Богословски факултет към Университета не е внесено в Законопроекта за народното просвещение. Това неглижиране на въпроса от страна на правителството принуждава Синода да промени искането си – вместо факултет към Университета той предлага да се открие „Висше богословско училище“ под негово ведомство. През 1912 г. това предложение е прието от Народното събрание и е подкрепено решението за строеж на сграда, в която да се обучават бъдещите богослови. До споменатата по-горе развръзка през 1921 г. Вж. повече в доклада на проф. Иван Денев по случай 70-годишнината на Богословския факултет, Годишник на СУ Св. Климент Охридски, том 3, 1996 нова серия, с. 5-27, публикуван и на https://draganbachev.com.