Кръщелната книга на катедралната енория в Залцбург от 1756 година свидетелства, „че Йоханес Хрисостомус Волфгангус Теофилус, законен син на благородния господин Леополд Моцарт, придворен музикант, и Мария Анна Пертлин, негова съпруга, е бил кръстен по католическия ритуал на 28 януари 1756 г. в 8 часа вечерта“. От четирите прекрасни имена на тогавашния кръщелник първото и третото, взети заедно, биха могли да напомнят на един друг Йохан Волфганг, който е бил роден седем години по-рано във Франкфурт, първото и второто заедно пък биха могли да напомнят на онзи църковен отец Йоан, на когото заради красотата на неговото учение е било дадено прозвището Хрисостомус (= Златоуст). От четирите имена обаче се използват и стават общоизвестни само последните две – четвъртото (Теофилус = Любимец на Бог) в неговата латинизирана форма Амадеус обикновено е било използвано от неговия носител в модифицираната форма „Амаде“.

Нека още сега кажем: изключително забележителният човек, на когото тук отдаваме почит и в Zwingli–Kalender[1], е роден и кръстен като католик и е починал и благословен като католик. Обстоятелството, че през последното десетилетие от живота си става масон, по никакъв начин не променя онова, което той (без да е особено ревностен член на Църквата) си е мислел, че може да намери единствено в католическото богослужение. А ние, протестантите, не му харесваме, защото („може да има нещо вярно в това, не знам“) нашата религия прекалено много била „в главите ни“! Цвингли, живял в причудливия християнски свят на онази епоха, вероятно би признал, че Моцарт е способен на онези особени преки форми на контакт с Бог, които той отрежда на всички благочестиви езичници. При всички случаи обаче трябва при този човек да сме готови да приемем такъв директен контакт на Бог. „Който има уши да слуша, нека слуша!“

Само че никой не бива да си мисли, че е толкова просто да се знае с кого си имаш работа и какво изобщо трябва да се прави. Богатото творчество на Моцарт заедно с неговия кратък бурен живот съдържат в себе си сметка, която никъде не излиза точно: тайна, така също би могло да се каже. Трябва това да се види, за да се разбере защо неговата музика (а в неговата музика и личността му) са толкова вълнуващи чак до последния му ден.

Който поне донякъде го е открил вече и се опитва да говори за него, като че ли започва силно да заеква. Нещо такова е станало със Сьорен Киркегор, който веднъж изрекъл заплахата, че „щял да вдигне на крак цялото духовенство от клисаря до консисторията“, за да ги накара да признаят, че измежду всички велики хора най-високо стои Моцарт – в противен случай „щял да излезе от Църквата“, да се „раздели с нейната вяра“ и щял да основе секта, „която не просто най-много почита Моцарт, а изобщо почита само Моцарт“. Но нима и умереният Гьоте не го нарича недостижимо „чудо“ в музиката? Нима и с безброй други, по-малко известни хора не става така, че сравнявайки Моцарт безпристрастно с всевъзможни майстори от по-ранни и от по-късни времена, постоянно използват думи като „уникален“, „несравним“, „съвършен“? В това наистина има нещо особено. Остава да си кажем само: какво всъщност! Възможно е да възхваляваме Моцарт, но всъщност да имаме предвид Бетовен или Шуберт, най-доброто у които той до голяма степен е предвидил в произведенията си от последните години на живота си. Или пък като хвалят произведенията от ранния и средния период на Моцарт, всъщност хвалят възприетите от него стилови форми на необикновено плодотворния в музикално отношение XVIII век. Напоследък беше предприет смелият опит неговото цялостно творчество (подобно на онова, което е станало със Стария и Новия завет) да се анализира от гледна точка на всички многобройни влияния, които е получил и преработил в късния период от творчеството си: от синовете на Й. С. Бах, а накрая и от него самия, от Хендел и Глук, от Йозеф и Михаел Хайдн, но също така и от множество днес непознати немски, италиански и френски композитори. А може би пък неговата „уникалност“ се състои именно в това, че не е никакъв новатор, никакъв революционер, нищо особено, а просто е искал да живее и да прави музика във и из потока на музиката на своето време, да придаде звучене на тази музика като нещо безпогрешно разпознаваемо лично, че именно като ученик – „несравним“ именно като такъв – е можел и искал да бъде учител? И дали не става дума не само за музиката на неговото време? Дали пък неподправеното, безпогрешно различимо основно звучене на Моцарт от ранния и средния период не е неподправеният основен тон на музиката изобщо? Дали той не го е улучил в неговата валидна отвъд времето форма? Дали пък може би именно затова е толкова трудно да се дефинира специфично Моцартовото: ето, има го тук, има го и там? Дали затова не сме принудени да прибягваме до безпомощни суперлативи, когато искаме да оценим този човек за себе си и за другите?

Казвало се е, че със своята музика ни говорело дете (дори „божествено“ дете), че ни говорел „вечният юноша“. Може би повод за тази оценка е дала болезнената краткост на неговия живот, безспорното безгрижие, което той проявявал във всички практически дела (ако вярваме на строгата преценка на сестра му, особено що се отнася до женитбата му, а не на последно място, и във всички финансови дела), както и мрънкането, което той редовно си позволявал в своите разговори и особено в писмата си чак до последните дни от живота си. Според достоверни разкази то обаче се проявява най-силно тъкмо когато работи най-усилено. И ако наистина искаме да го разбираме като дете (някога Якоб Буркхарт енергично протестираше против това), като че ли проникваме по-дълбоко, когато се замислим над това как този владеещ наистина до виртуозност техниката на своето изкуство, посветен постоянно на нейното усъвършенстване човек успява никога да не натоварва своите слушатели със своята работа, отново и отново да ги прави участници в неговата свободна – нека го кажем – детска игра. Или още по-дълбоко, ако обърнем внимание, че както веднъж той самият казва, „като невинно дете“ е в състояние „едновременно да се смее и да плаче пред нас, без да е нужно да питаме за причината“. Нека впрочем помислим и за това, че тъкмо Моцарт никога не е могъл да бъде дете в буквалния смисъл на думата. Още на три години той вече е на пианото, на четири свири без грешка малки пиеси, композира такива пиеси на пет, по същото време баща му неуморно му дава уроци по латински, италиански, френски, смятане и много, много по музика, на шест години тръгва на първото си, а на седем на второто, траяло три години и половина пътешествие за опознаване на изкуството (то го отвежда в Париж, Лондон, Амстердам и на връщане още в Женева, Лозана, Берн, Цюрих, Винтертурн и Шафхаузен). Момчето на 14–17 години – сега вече постоянно заето с композирането на опери, меси, симфонии, квартети и пр. – прави три образователни пътувания до Италия. И нататък все така! Дете ли? Не, едно истински издокарано с шапка и сабя (такъв го е видял Гьоте във Франкфурт през 1763 г.), но непрекъснато репетиращо и творящо дете чудо – дете чудо, на което се възхищават и което отрупват с награди Мария Терезия, кралете на Франция (без да забравяме мадам Помпадур) и Англия, което папа Климент XIV посвещава в рицарски сан, а едно общество на учените в Болоня избира за свой член! Всичко това става под ръководството на неговия много сериозен и усърден баща (за него той „идва веднага след Господ“), който смята за правилно и необходимо както разгръщането на „таланта“, така и разпространението на „славата“ на своя син за честта и славата на Бога (впрочем при пълното одобрение и съдействие на самия малък човек). За швейцарски уши звучи ужасно, че малкият „Волфгангчо“ е бил изцяло лишен от благото да ходи на училище, че то му е било спестено! Защото иначе той е бил много зает! Възможно е първоизточникът на непознатата болест, от която Моцарт умира още преди да е навършил 36 години, да се крие в това странно време на младостта. Чудно е също така, че тогава от него не е излязъл един малък нахалник – и това навярно е така, защото просто не е имал време за това. Дете в обикновения смисъл на думата той никога не е бил: това е цената, на която той е станал „дете“ в онзи друг, по-висок смисъл на думата. Трябва да вземем това под внимание, иначе лесно бихме могли да си помислим и да кажем нещо нелепо. (...)

[1] Първата публикация на този текст е в периодичното издание Zwingli-Kalender през 1956 г. във връзка с двестагодишнината от раждането на Моцарт.