Калин Михайлов. Фотограф на облаци / Der Fotograf der Wolken. София, Фондация „Емили“, 2023[1]

Доц. д-р Калин Михайлов е добре познато име в университетските и поетическите среди. Неговият творчески свят от изящна преплетеност на лиризъм, есеизъм и академизъм еднакво радва и интелектуалната любознателност, и естетическите и духовни потребности на читателя.

Фотограф на облаци е поредното пътешествие в този художествен свят на тиха християнска мъдрост и посветеност на светлината и любовта, надеждата и мистицизма на облаците, от които – казва ни поетът – се учим да забелязваме най-хубавото. А кое е то? Сочи ни го стихотворението тъкмо с това заглавие – „Най-хубавото“:

Най-хубавото на облаците е,

че ни препращат към един свят,

който надхвърля

въображението ни.

Да, тази чудесна книга, която има наблюдателността да опише „надхвърлянето на въображението“, да направи лирически фотографии на непрестанното прекрачване към нови небеса, самата тя в своята петделна структура – като постромантическа източно-западна драма от пет действия – постоянно надскача сама себе си и неусетно ни понася към неподозирани нови „етажи на смисъла“.

Тези моментни фотографии на спомените, мислите, постигнатото и непостигнатото, безвъзвратно изгубеното и неочаквано придобитото, те са компасът, чрез който и читателят се ориентира в необятния свят на облаците – тази пухкава нематериална материя на божествените откровения.

Мине, не мине –

излизам да снимам,

и тук имало какво! –

но хващам само малко от блоковете

в полусоц-полукап необарок.

(…)

Може и ти да излезеш на твоя балкон,

да погледнеш нагоре

Впечатляващо е как чрез злободневното, което дърпа душата надолу към бездната на безверието, скептицизма и отчаянието, стихосбирката съумява да ни заговори за пълната противоположност на всичко това, за победата на мечтата и вярата, за размаха на крилете, които издърпват същата тази душа нагоре и я изпълват с въздух, мир и утеха.

В книга за срещите ни с Бога няма случайни неща. В тази отекваща като музикално произведение композиция подредбата също няма как да е случайна. Всеки от петте дяла по пътя към облаците е съставен от по шест стихотворения и една интерлюдия. Като шест стихотворни дни на сътворението и един седми на почивка и преход към следващия пласт на небето. Прологът „Празникът, който ни беше ограбен“ и епилогът „Мечта, съвсем реална“ не създават обикновена рамка на книгата, тъй като всяко от двете стихотворения изпраща лъчения към други стихотворения от поетическата цялост и по този начин не просто окръгля, а обогатява така важната слънчева символика, центрира ни в нея като в четвъртата интерлюдия, чийто „Бащин съвет“ гласи:

Стой в центъра,

където Слънцето на правдата

огрява

В движенията си между земните и небесните селения тази книга не оставя след себе си привкуса на контраста и противопоставянето между тях. Безспорно е различието между материалното и духовното, но в същото време като че ли не разликата, а взаимното обяснение и допълване е търсено. И като че ли един от гласовете на тази примиреност с „природата на нещата“ е стихотворението „Несъвършено стихотворение за несъвършени хора“. Макар да е в последната част на книгата, то е своеобразно програмно стихотворение. И то как! Тъкмо това стихотворение дава заглавието на петата част „По пътя или навреме закъснял“, понеже разказва

за единствения човек на света,

който е съвършен,

единствения човек,

който идва навреме,

дори да е „закъснял“

„Несъвършени сме“ – казва ни стихотворението и цялата книга, но това несъвършенство е най-голямата благодат, с която сме надарени и за която си струва да благодарим. Това е несъвършенството на нежността и уязвимостта, несъвършенството на болния и обречения (на „обреченото надпяване“ между косовете и колите като в стихотворението от ІV дял на книгата), несъвършенството на преживелите Чернобил (ако изобщо са преживели) и на порасналите без Коледа деца – за някои от нас не само лирическа истина. И на първо място, това е несъвършенството на Адам и Ева. Несъвършенство, чийто най-висш смисъл е да ни подтиква да търсим съвършения и съвършенството. Защото само в това търсене и завръщане е животът:

И ако болният човек при Теб не дойде,

Господи,

със своята зависимост,

ще си остане той

мърморко,

който всекиму додява

Цитатът е от стихотворението „Болният човек“, но книгата и другояче намира как да отвори дума за болестта на блудството и болката на блудния човек, на всеки един от нас, в търсенето на „хубостта незабелязана“ и „Слънцето на правдата“. Може ли без тази болка – сякаш се пита книгата – Адам да открие Ева и Ева своя Адам. Чрез еврейските думи „езер к’негдо“, с които Ева е обозначена като „помощ“ и „помощник“ на Адам, Калин Михайлов създава не само едно прекрасно любовно стихотворение, а сякаш имплицитно отваря дума за близостта и различията между юдаизма и християнството. Тъкмо чрез сътворението на Ева се отваря въпросът за Създателя и за начина, по който юдеи и християни го възприемат. Бог поставя изключително високо Адам и Ева: „И сътвори Бог човека по Свой образ“. Нещо повече: Калин Михайлов цитира Джон Елридж, според когото думите, обозначаващи Ева, са употребими и за Бога. Какво високо място Бог е отредил на първата жена!

Но! Сътворението на първите хора говори не само за тях, а на първо място за техния Творец. Бог е един – настояват евреите и казват, че евреин е само онзи, който отрича вярата в Светата Троица. Християните, първите християни, с които спорят, отговарят: Бог е един наистина, но в три лица, Троица Единосъщна.

В тази толкова важна любовна интермедия за първата жена и най-старата семейна двойка въпросът за Сътворението и благодарността към Бога достига до нас с ненатрапчивия чар на лиризма, като венчален химн на любовта:

Да съм целият твой

и така да съм верен на Онзи,

Който днес и сега

те дарява на мене,

ме дарява на теб

Какъв великолепен дар е любовта! И как по-естествено да се заговори за Светата Троица, ако не чрез чудото на любовта. Та нали самата Ева е сътворена като помощница на Адам, както хилядолетия по-късно Бог ще изпрати Сина си също за да бъде помощник на човека и не за да му служат, а самият Той да послужи. Същият Син, Който казва: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго“.

Колко могъща е силата на любовта, която помага на човека да преоткрива постоянно и себе си, и човека до себе си, и света, и Бога. Да преоткрива и в същото време да не престава да се изумява от тяхната необятност и необяснимост. Да служиш, да се отдадеш, да приемеш другия в съвършенството на неговата несъвършеност – това ни припомня като блажено задължение тази стихосбирка – да му дадеш в любовта си пълната свобода да бъде себе си, както на младоженците говори в една своя проповед митрополит Антоний Сурожки, а после да се радвате един на друг като на най-прекрасните дарове от Бога. Защото дар е любовта, божествен дар, но какъв само дар е човекът, в чието сърце тя гори. Гори и не изгаря.

И накрая, с възхита от стихотворението „Несъвършено стихотворение за несъвършени хора“ (с възхитата на несъвършения читател) да се върнем там, където книгата започва – към стихотворението „Мафия“, което катастрофично казва:

Далеч е Германия,

да, все едно

не е било.

Близо до нас

е мизерията.

Защо ни трябва този финал в началото? За да подчертаем поетиката на отрицанието, отсъствието и лишението, с която някак угнетено и нагнетено започва стихосбирката, а после остро прекъсва този тон и парадоксално преобръща знака на отрицанието чрез стихотворението „Няма място“. Няма място за самосъжаление, за мърморене, недоволство, неблагодарност, отчаяние…

Далеч е Германия, но къде е България? – остава неизговорен въпросът. Неизговорен, но красноречив и отекващ в съзнанието като фотография на облак. Тази поетическа фотография ни дава перспектива – естетическа, етична, екзистенциална – която превръща загубата в победа, тъгата в радост, мизерията и духовната ни нищета в предвкусване на Царството Небесно.

 

[1] Книгата е реализирана с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Творчески стипендии“.