Протопрезвитер Георги Флоровски, „учителят“ на митрополит Пергамски в Харвард, беше формулирал възгледа, че метафизиката на християнството не може да бъде друга освен една метафизика на личността.[1] Този екзистенциален характер на православното богословие беше изтъкнат особено в делото на митрополит Иоан. Както самият отбелязва, „несъмнено ние се нуждаем от едно тълкувание на нашите догмати в екзистенциални понятия“[2]. Разбира се, тук става въпрос за един пропедевтичен дълг, който по никакъв начин не нарушава православните догмати, а единствено предпоставя тяхното приближение под светлината на проблемите на съвременния човек. „Киригматичното“ богословие разкрива опита на вярата, който се съдържа в догмата. Едно тълкувание на езика на древногръцките философки категории или на езика на екзистенциализма не ограничава или не затваря Откровението и Въплъщението на Богочовека в категории, но тъкмо обратното. То приканва мисленето (νόηση) към метания[3] (μετά-νοια), сиреч другомислие или покаяние. Кръщението на мисълта става очевидно в делото на елинските отци на Църквата, както и в апофатичния характер на православната догматика.

Съгласно критиците творческото дело на митрополит Пергамски Иоан не само твърдо се назовава онтология на личността (личностността), но също така много често се свежда и до нивото на един „чист“ екзистенциализъм или персонализъм. Макар и действително теологията на митрополит Пергамски да е захранена до голяма степен от съвременната философия на XX век, и в частност от екзистенциализма и персонализма, при все това не може да бъде отречен и сродният екзистенциален характер на богословското му дело, който се формулира на един очевидно онтологичен език. Този екзистенциален характер на богословието се дължи на християнското му разбиране на понятието съществуване и се отнася до живота на човека и неговата връзка с Бога. Митрополитът отбелязва, че православното богословие е длъжно да почерпи разбирането за човешката личност от богатата си богословска традиция и в частност – от триадологичния догмат, вземайки предвид срещата му с екзистенциалните тревоги на човека от нашето време. Митрополит Иоан отбелязва необходимостта от възстановяване на живата традиция на православната мисъл, която извежда своите корени в отците на Църквата и в същото време представя едно екзистенциално тълкувание от решаващо значение.

Според нас обаче творческият синтез на митрополит Иоан се състои другаде и най-вече в триадологичното фундиране на евхаристийната еклисиология. От момента, в който Хенри дьо Любак формулира възгледа, че Евхаристията образува Църквата (The Eucharist makes the church)[4], за даденост беше счетена неразривната връзка между Евхаристията и Църквата, която бездруго представлява и принципа на една еклисиология на общението. Делото на Иоан Зизиулас оформява една православна еклисиология на общението, базирана на светоотеческата традиция и на претенцията за освобождаването на богословието от вавилонския плен на схоластицизма и моралистичното благочестие. Зизиулас като богослов ни представя един впечатляващ богословски синтез на основата на евхаристийната еклисиология, която ще допринесе и за есхатологичното разбиране на онтологията.

За Митрополита на Пергам е очевидно, че от момента, в който заговорим за Бога като същински Биващия (όντως Ον), ние автоматично въвеждаме онтологията към теологичното приближение, както бездруго се случва в нашата библейска, светоотеческа и литургическа традиция. „Впрочем, ако нямаме една личностно-ипостасна онтология, ние не можем да повдигаме дума и за Светата Троица … Бог ни се открива като личност и „в лице, лично“ (εν προώπω). Това прави възможно богословието като опит и молитва. Битието на Бога за нас е лично, но и личното Му съществуване е именно самото това Негово битие, сиреч става въпрос за онтология.“[1] Свръхсъщностният Бог е Онзи, към Когото се обръщаме лично в Божествената литургия, и Онзи, с Когото споделяме една емпирично-молитвена гносеология.

От това първо категорично изявление на митрополит Иоан разбираме, че една автентична онтология е длъжна непременно да бъде ипостасна (персонална). Обикновено онтологията се свързва с една статичност от платонически модел, затруднявайки отношението ни с историята. Онтологията обаче може да се разтълкува и през перспективата на поглъщането и тотализирането на битието, а съответно на другия, на обществото, на историята и както следва.

Вторият сериозен въпрос, който възниква от една онтология, персонология или социология, е необходимостта да бъде отдадено и на другостта едно онтично значение без тотализация. „Екзистенциализмът може би най-много от всяко друго движение посрещна със сурова откровеност отношението между личност и природа или същност, подчертавайки по този начин значението на свободата, но той остана неспособен да състави една онтология на личността, в която „единият“ и „многото“ биха били способни да се подслонят заедно под един и същ онтологичен покрив, под който единият да не измества другия под някаква форма на монизъм.“[2] Формулирайки очевидно една персонологична или персоналистична богословска онтология, митрополит Иоан предприема да помири онтологията на личността с другостта. (...)

[1] Περγάμου Ιωάννου, Το είναι του Θεού και το είναι του ανθρώπου, Σύναξη 37, Αθήνα, 1991, с. 24-25

[2] Пак там, с. 16.

[1] Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание. Храм Света София, София, 2003, с. 158.

[2] Zizioulas, J. The One and the Many: Studies on God, Man, the Church, and the World Today, Alhambra CA, 2010, с. 399.

[3] По повод темата за езика и неговата роля по отношение на Откровението и догмите срв. Флоровски, Г. Творение и Изкупление, София, 2008, с. 30-33.

[4] Срв. PaulMcPartlan, The Eucharist makes the church: Henri de Lubac and John Zizioulas in dialogue(T & T Clark: Edinburgh, 1993).