ЗАКОНЪТ
Днес искам да медитирам заедно с вас върху закона. Имат се предвид не онези закони, които се постановяват чрез парламентите и биват прилагани в съдилищата, а законите в научния смисъл на думата – например физическите, химическите, биологическите закони – и преди всичко законите на чистите, абстрактните науки, каквито са например различните клонове на математиката.
Че има такива закони, знае всеки. Трябва също така да е ясно, че те са от направо чудовищна значимост за целия човешки живот. Нали законите са това, което науката установява и по силата на които е оформила нашата техника. Законите са ясното, сигурното, последната опора във всяко разумно поведение. Ако не познавахме никакви природни закони, математически закони, тогава бихме били просто варвари, безпомощни същества, оставени под разположение на природните сили. Едва ли ще е преувеличение, ако кажа, че познаваме съвсем малко неща, които са толкова жизненоважни за нас, колкото законите. Такива са сред останалите, а навярно и преди всички, математическите, чистите закони.
Има хора, готови да се ползват от някакъв инструмент, без да знаят съвсем нищичко за неговото устройство. Познавам радиорепортери, които не знаят дали микрофонът им е лентов апарат или кондензатор, и шофьори, които познават в колата си единствено мястото, където е монтиран стартерът. Струва ми се даже, че числото на такива, така да се каже, автоматични човеци, които ползват всичко и нищо не разбират, става все по-голямо. Също така плашещ факт е, че съвсем малко сред мнозината радиослушатели са онези, които се интересуват от структурата на това истинско чудо на техниката, приемника.
Дори обаче почти всички да сме изгубили интерес към уредите, можем все пак да се надяваме, че нещата със закона стоят иначе. Защото законът не е само инструмент. Той влияе дълбинно върху нашия живот – той е предпоставката на нашата култура; той е, както се каза, елементът на яснотата и разумността в нашия светоглед.
Затова ми се струва, че трябва да си поставим някога този въпрос: Какво е закон?
Достатъчно е да поставим този въпрос и да поразмишляваме малко по него, за да разберем, че законът е нещо твърде странно и удивително. Това би могло да се покаже навярно най-добре по следния начин:
Светът, който ни обгражда, се състои от много и твърде различни предмети, но всички тези предмети – биващи, казват философите – притежават някакви общи свойства. Тук под „предмет“ или „биващо“ разбирам изобщо всичко, което е налично в света – например хора, животни, планини, камъни и така нататък. Общите свойства на тези предмети са, между другото, следните:
Най-напред всички предмети са в някакво място – аз например съм във Фрибург и сега седя пред работната си маса. После те са в някакво определено време – например днес, понеделник, за мен часът е 12. Трето, не познаваме нито един предмет, който да не е възникнал в някакъв момент, и доколкото знаем, всички предмети са преходни. Идва време, в което изчезват. Четвърто, всички те подлежат на изменение: веднъж човек е здрав, друг път болен – първом дървото е малко, а после пораства и така нататък. Пето, всеки от тези предмети е отделен, индивидуален. Аз съм аз и никой друг, тази планина е точно тази планина и никоя друга планина. Всичко, което е в света, е индивидуално, единично.
Това са следователно белезите на всеки предмет в света: всеки е в определено пространство, в някакво време; всеки възниква, прехожда, променя се, всеки е индивид и не е необходим. Така е светът или поне изглежда да е така.
Но ето, в този уютен, пространство-времеви, преходен и състоящ се от отчетливо индивидуални предмети свят се появява законът.
Законът обаче няма никое от гореспоменатите свойства на предметите – нито едно-единствено.
Защото, първо, няма изобщо никакъв смисъл да се казва, че някой математически закон е в някакво място; ако съществува, той съществува навсякъде едновременно. Разбира се, аз създавам някакъв образ на този закон в главата си, но това е само един образ. Законът не е тъждествен с образа, а е извън него. И това нещо е оттатък всяко пространство.
Второ, той е и оттатък времето. Няма смисъл да се казва, че някой закон е възникнал вчера или че е изтлял. Наистина, той бива познат в определен момент, навярно в друг момент ще се разбере, че е бил неистинен, че не е бил закон; самият закон е обаче извънвремеви.
Трето, той не подлежи на изменение и не може да подлежи. Че две и две е четири си остава така във вечността без никакво изменение – би било абсурдно да си въобразяваме някакво такова негово изменение.
И най-сетне – това е навярно най-странното – законът не е индивид, той не е единичен, а общ. Той бива откриван тук и там и още пò там, до безкрайност. Ние откриваме например, че две и две е четири не само на Земята, но и на Луната, и в безбройни случаи установяваме точно същия – подчертавам – точно същия – закон. (...)