Слово на папа Франциск пред форума „(Пре)осмислянето на Европа“, организиран от Епископската конференция към Европейската комисия, Ватикана, 28 октомври 2017 г.

Ваши Високопреосвещенства,

Ваши Превъзходителства,

Уважаеми представители на държавните власти,

Госпожи и господа,

Радостен съм да бъда сред вас в заключителната част на диалога по темата „(Пре)осмислянето на Европа – приносът на християните към бъдещето на европейския проект“, организиран от Комисията на Епископската конференция към Европейската общност (COMECE). Бих искал да поздравя президента на тази комисия, Негово Високопреосвещенство кардинал Райнхард Маркс, както и уважаемия Антонио Таяни, председателя на Европейския парламент, и да им благодаря за топлите приветствия. Благодарен съм и на всеки един от вас за активното участие в тази важна дискусия.

Диалогът, проведен през тези дни, даде възможност за широка дискусия за бъдещето на Европа от различни гледни точки, за което спомогна присъствието на водещи фигури от църковните, политическите и академичните среди, както и от гражданското общество. Младите хора също имаха възможност да представят своите очаквания и надежди, да ги споделят с по-възрастните от тях, които на свой ред ги обогатиха със своите размисли и опит. Показателно е, че тази среща си беше поставила за цел да бъде преди всичко диалог, провеждан в дух на откритост и свобода, в името на взаимното обогатяване. Той си постави за цел да хвърли светлина върху бъдещия път на Европа – път, който всички ние сме призвани да преминем, преодолявайки настоящата криза и новите предизвикателствата, с които ще се срещнем.

Да говорим за приноса на християните към бъдещето на континента означава преди всичко друго да осмислим коя днес е основната задача на нас, християните, на този континент, обогатен и формиран през вековете от вярата. Каква е отговорността ни в този исторически момент, когато лицето на Европа все повече се характеризира с плурализма на култури и религии, докато в същото време за много хора християнството е отломка от миналото, едновременно чуждо и ненужно?

Личност и общност

Когато древният свят започва да залязва, а славата на Рим да се превръща в руини, които продължават да ни удивяват и днес, а границите на Империята са атакувани от нови народи, един млад мъж припомня думите на псалмопевеца: „Иска ли човек да живее и обича ли дълголетие, за да види блага?“[1]. Задавайки този въпрос в пролога към своето Правило, свети Бенедикт насочва хората от своето време, а и нас към такъв възглед за човека, който е радикално различен от този на класическата гръко-римска култура, и още по-различен от агресивния светоглед на нахлуващите варвари. Човекът вече не е просто civis, гражданин, надарен с привилегии, на които да се радва по свое усмотрение; той не е и miles, войник, който служи на силните на времето; вече не е и servus, роб, стока, несвободен човек, осъден единствено на тежък физически труд.

Свети Бенедикт не се интересува от социалния статус, от богатството или силата. Той се обръща към природата, споделяна от всеки човек, който независимо от условията, в които е поставен, копнее да живее и да види блага. За Бенедикт важни са не функциите, а личностите, не прилагателните, а съществителните. Това е и една от основните ценности, донесени от християнството: съзнанието за личността, сътворена по образа на Бог. Този принцип заляга и в основата на основаните от него манастири, които във времето се превръщат в люлка на човешкото културно, религиозно и икономическо прераждане на континента.

Първият и вероятно най-голям принос, който християните могат да направят за днешна Европа, е да й напомнят, че тя не е съвкупност от статистика или институции, а че тя се състои от хора. За съжаление ние сме свидетели колко често проблемите се свеждат до дискусии за числа. Няма граждани, има само гласоподаватели. Няма мигранти, има само квоти. Няма работници, има само икономически маркери. Няма бедни, а само праг на бедност. По този начин конкретната реалност на човешката личност е сведена до един абстрактен – и по този начин удобен и успокоителен – принцип. Причината е ясна: хората имат лица; те ни карат да поемаме отговорност, която е реална, лична и действена. Докато статистиките, колкото и да са полезни и важни, служат само за аргументи, те са бездушни. Те предлагат алиби за липсата на съпричастие, защото никога не ни докосват с плътта си.

Да приемеш, че другите са личности, означава да видиш това, което ни прави едно. Съзнанието за личност ни съединява с другите, прави ни общност. Следователно второто, с което християните могат да допринесат за бъдещето на Европа, е да спомогнат за възстановяването на чувството за принадлежност към общността. Неслучайно основателите на европейския проект избраха точно тази дума, с която да означат новия политически субект, създаден от тях. Общността е най-силната противоотрова срещу формите на индивидуализъм, характерни за нашата епоха, на тази широко разпространена тенденция на Запад да се гледа на себе си и на живота отделно от останалите. Концепцията за свободата е разбирана погрешно като право да бъдем сами, свободни от всички връзки. В резултат на това се изгради общество без корени, лишено от чувство за принадлежност и от минало. За мен това е сериозен проблем.

Християните съзнават, че идентичността им се ражда предимно в отношенията. Те са в единство като членове на едно тяло, Църквата (виж. 1 Кор 12:12), а всеки един, с неговите или нейните уникална идентичност и дарове, свободно споделя общото дело по изграждане на това тяло. По аналогия тази връзка се открива и в областта на междуличностните взаимоотношения и гражданското общество. В отношенията си с другите всеки открива своите качества и недостатъци, сили и слабости. С други думи, така те започват да осъзнават какви са, коя е тяхната конкретна идентичност.

Семейството, като първична общност, си остава фундаменталното място за този процес на откриване. Там разнообразието е ценено и в същото време то е превърнато в единство. Семейството е хармоничен съюз на различията между мъж и жена, който става по-силен и по-автентичен до степен да бъде плодотворен, способен да се открие към живота и към другите. По същия начин и светските общности са живи, когато са способни на откритост, когато прегръщат различията и даровете на всяка личност, докато в същото време изграждат нов живот, развитие, труд, иновация и култура.

Това означава, че личността и общността са основите на тази Европа, която ние, християните, бихме искали да градим със своя принос. Тухлите в тази сграда са диалогът, приобщаването, солидарността, развитието и мирът.

Място за диалог

Днес цяла Европа, от Атлантика до Урал, от Северния полюс до Средиземно море, не трябва да пропуска възможността да бъде място на откровен и конструктивен диалог, в който всички участници споделят еднакво достойнство. Призвани сме да изградим Европа, в която можем да се срещаме и свързваме на всички равнища, също както на древната agora, централния площад на polis-а. Този площад не е бил просто пазарище, той е бил център на политическия живот, там са се приемали законите в полза на общото благо. Наличието на храм, който доминира пространството на площада, е напомняне, че хоризонталното измерение на всекидневния живот никога не трябва да пренебрегва трансцендентното, което ни приканва да погледнем отвъд ефимерното, преходното и временното.

А това ни кара да се замислим за позитивната и конструктивна роля, която религията играе като цяло в изграждането на обществото. Мисля например за приноса на междурелигиозния диалог за по-дълбокото взаимно разбиране между християните и мюсюлманите в Европа. За съжаление все още съществуват секуларистки предразсъдъци, неспособни да видят положителната публична и обективна роля на религията в обществото, като предпочитат да я ограничат единствено в сферата на частното и сантименталното. Резултатът е налагането на един вид групово мислене[2], видимо в международни срещи, което разглежда религиозната идентичност като заплаха за себе си и своята доминация и в крайна сметка утвърждава съществуването на ерзац конфликт между правото на религиозна свобода и другите основни права. Налице е прекъсване на връзката между двете.

Подкрепата на диалога под каквато и да е форма е фундаментална отговорност на политиката. Ала, за съжаление, твърде често сме свидетели как вместо това политиката се превръща във форум за сблъсъци между противостоящи сили. Диалогът е изместен от твърдения и искания, изказани с крясъци. Човек често остава с усещането, че целта вече не е общото благо, както и че това разбиране е споделяно от все повече граждани. В много страни екстремистки и популистки групи намират плодородна почва за развитие; тези групи превръщат протеста в сърцевина на своето политическо послание, без да предлагат алтернатива или конструктивен политически проект. Диалогът е изместван или от безплоден антагонизъм, който може дори да се превърне в заплаха за гражданското съжителство, или от господството на една политическа сила, която ограничава или възпрепятства опита от истинската демокрация. В единия случай се изгарят мостове, в другия се издигат стени. Европа е свидетел и на двете.

Християните са призвани да насърчават политическия диалог, особено там, където той е застрашен и където конфликтът взима надмощие. Християните са призвани да възстановят достойнството на политиката и да гледат на политиката като на възвишено служение за общото благо, а не като път към властта. Това предполага и съответното образование, защото политиката не е „изкуството на импровизацията“. Тя е благороден израз на саможертва и лично посвещение в полза на общността. Лидерството изисква задълбоченост, обучение и опит.

Приобщаваща среда

Лидерите съвместно споделят отговорността за превръщането на Европа в приобщаваща среда, свободна от едно фундаментално недоразумение: а именно че приобщаването не означава пренебрегване на различията. Напротив, една общност е истински приобщаваща, когато в нея различията са ценени и когато на тях се гледа като на източник на богатство. Виждани по този начин, мигрантите се превръщат в ресурс, а не в тегоба. Християните са призвани сериозно да обмислят словата на Исус: „странник бях, и Ме прибрахте“ (Мат. 25:35). Особено когато се сблъскаме с трагедията на разселените лица и бежанците, не трябва да забравяме, че пред нас стоят личности, които не могат да бъдат приветствани или отритнати според желанието ни или в зависимост от политически, икономически и дори религиозни идеи.

Това не противоречи и на дълга на всички правителствени власти да се обърнат към проблема на мигрантите „с добродетелта, задължителна за управлението, с благоразумие“[3]. Властите не трябва да забравят, че трябва да подхождат към този проблем с открито сърце, но и с готовност да работят за пълната интеграция – на социално, икономическо и политическо равнище – на тези, които влизат в техните страни. Не можем да гледаме на феномена на миграцията като на безразборен и нерегламентиран процес, но и не можем да издигаме стени на безразличие и страх. От своя страна мигрантите не трябва да пренебрегват своята голяма отговорност да учат, уважават и усвояват културата и традициите на народите, които ги приветстват.

Пространство за солидарност

Стремежът за приобщаваща среда означава да бъде създадено пространство за солидарност. Смисълът на общността е хората взаимно да се подкрепят, проблемите и жертвите не трябва да бъдат носени от малцина, докато останалите си остават окопани в своите привилегированите позиции. Европейският съюз, който в условията на криза не успява да възстанови усещането, че е общност, която поддържа и подкрепя своите членове – а не просто сбор от малки групи по интереси – ще пропусне не само едно от най-големите предизвикателства в своята история, но и една от най-големите възможности за своето бъдеще.

Солидарност ... тази дума, която толкова често бихме искали да изхвърлим от речника. Солидарността, която от християнска гледна точка намира основанието за своето съществуване в заповедта за любов (Мат. 22: 37-40), трябва да бъде живителната сила на зрялата общност. Наред с другия кардинален принцип на субсидиарността, тя не се ограничава само до отношенията между държавите и регионите в Европа. За да бъде една общност солидарна, тя трябва да бъде загрижена за най-уязвимата част от обществото, за бедните и за хората, отхвърлени от социалните и икономическите системи, започвайки от възрастните и безработните. Едновременно с това солидарността призовава за възстановяване на сътрудничеството и взаимната подкрепа между поколенията.

След 60-те години на миналия век сме свидетели на безпрецедентен конфликт между поколенията. Човек би могъл да каже с известна хиперболизация, че при пренасянето към следващите поколения на идеала, направил Европа велика, предателството е взело връх над традицията. Отхвърлянето на наследството, носено от предишните поколения, е последвано от период на драматично безплодие. Не само защото Европа има по-малко деца – това е нашата демографска зима – или защото мнозина са били лишени от правото да се родят, но и защото сме свидетели на неуспех в предаването на материалните и културни инструменти, от които младите хора се нуждаят, за да посрещнат бъдещето. Европа страда от нещо като дефицит на памет. Възстановяването на солидарната общност означава да бъде преоткрита ценността на собственото минало, за да бъде обогатено настоящето и да бъде предадено бъдещето на надеждата на следващите поколения.

Вместо това много млади хора са изгубени, лишени от корени и перспективи, те са изкоренени, „люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение“ (Еф. 4:14). А в някои случаи те дори са „държани в плен“ от властни възрастни, които искат младите да носят техните отговорности. Отговорността за възпитание и образование е голяма, но това образование не трябва да включва само технически или научни умения, а преди всичко да насърчава „пълното съвършенство на човешката личност с оглед на самото благо на земното общество и изграждането на един по-човешки свят“[4]. А това изисква участието на цялото общество. Образованието е споделено задължение, за което е необходимо активното и съвместно участие на родители, училища и университети, на религиозни и граждански институции. Без образование културата престава да се развива, а животът на общността пресъхва.

Източник на развитие

Европа, която преоткрива себе си като общност, без съмнение ще бъде източник на развитие за себе си и за целия свят. Развитието трябва да бъде разбирано в смисъла, очертан от блажения Павел VI: „За да бъде автентично, то трябва да бъде цялостно; то трябва да насърчава развитието на цялостния човек. Както правилно отбелязва един известен специалист по този въпрос: „Не можем да допуснем икономиката да бъде отделяна от реалността на човека, нито развитието – от цивилизацията, в която то се случва. За нас от значение е човекът – всеки конкретен човек, всяка група от хора, както и човечеството като цяло“[5].

Трудът несъмнено допринася за човешкото развитие, той е съществен фактор за достойнството и израстването на човека. Затова е необходимо осигуряването на заетост и подходящи условия на труд. Миналото столетие беше свидетел на много красиви примери за християнски предприемачи, които разбираха, че успехът на техните предприятия зависи преди всичко от успеха за осигуряване на заетост и на достойни условия на труд. Има необходимост от възстановяване на духа на това предприемачество, защото то е най-добрата противоотрова на дисбалансите, причинени от бездушната глобализация, „сферичната“ глобализация, която, обръщайки внимание повече на печалбата, отколкото на хората, е източник на значими области на бедност, безработица, експлоатация и социална тревожност.

Полезно ще бъде също така да бъде възстановено чувството за необходимост от създаване на конкретни възможности за заетост, особено за младите. Днес много хора са склонни да избягват определена работа, защото тя им се струва физически натоварваща и непечеливша, като забравят колко неделим е този труд от човешкото развитие. Къде щяхме да бъдем без усилията на хората, чийто всекидневен труд допринася за това да имаме храна на масите? Какво ще правим без търпеливия и творчески труд на хората, които произвеждат дрехите, които носим, или материалите за сградите, в които живеем? Днес много от основните професии са пренебрегвани. Ала те си остават от същностно значение както за обществото, така и преди всичко заради удовлетворението, което носят на хората, които ги извършват, създавайки им чувството че са полезни на себе си и на другите, благодарение на полагания от тях всекидневен труд.

Правителствата също са задължени да създават такива икономически условия, които да поощряват здравословното предприемачество и подходящи нива на заетост. Политиците носят тежката отговорност за възстановяване на ползотворната последователност, следването на която започва от инвестирането в полза на семейството и образованието, за да бъде подпомогнато хармоничното и мирно развитие на цялата гражданска общност.

Обещание за мир

И накрая, християните в Европа трябва да са посветени на обещанието за мир. Тъкмо това беше и най-голямата загриженост, вдъхновила хората, подписали Римските договори. След две световни войни и жестокостите, извършени от едни народи срещу други, е дошло времето да бъде утвърдено правото на мир.[6] Защото то е право. Ала и днес ние продължаваме да бъдем свидетели колко крехък е този мир и как частните и национални интереси поставят под съмнение смелите мечти на основателите на Европа.[7]

Да бъдем миротворци (виж Мат. 5:9), не означава просто да се стремим към избягване на вътрешните напрежения, да работим за спиране на кръвопролитията и конфликтите по света или да облекчаваме тези, които страдат. Да се стремим към мира включва да насърчаваме и културата на мира. А това предполага любов към истината, без която не могат да съществуват автентичните човешки взаимоотношения; това включва и стремеж към постигане на справедливост, без която потисничеството се превръща в правило във всяка общност.

Мирът изисква и творчество. Европейският съюз ще остане верен на своето посвещение на мира само ако успее да не изгуби надеждата и ако успее да се обнови, за да отговори на нуждите и очакванията на своите граждани. Преди сто години, тъкмо в тези дни, се е водила битката при Капорето, една от най-тежките битки на Първата световна война. Тази битка беше кулминацията на войната на изтощение, поставила зловещ рекорд в натрупването на безброй жертви в името на жалки печалби. Това събитие ни учи, че окопаването в собствената позиция може да доведе само до провал. И днес също не е време за изкопаване на окопи, а за смела работа за осъществяване на мечтата на бащите основатели за обединена и хармонична Европа, общност на народи, които искат да споделят бъдеще на развитие и мир.

Да бъдем душата на Европа

Ваше Високопреосвещенство, Ваши Превъзходителства,

Уважаеми гости,

Авторът на Посланието до Диогнет казва, че „каквото душата е за тялото, това са християните за света“[8]. Днес християните са призвани да съживят Европа и да възвърнат нейната съвест не чрез завземане на пространство – това би било прозелитизъм – а чрез генериране на процеси[9], способни да събудят нова енергия в обществото. Точно това успя да направи св. Бенедикт. Неслучайно затова Павел VI го обяви за покровител на Европа. Св. Бенедикт не се интересуваше от завземането на пространства в един объркан и блуден свят. Подкрепян от своята вяра, Бенедикт се обърна напред и от своята малка пещера в Субиако постави началото на едно вълнуващо и неустоимо движение, променило лицето на Европа. Нека свети Бенедикт, „вестител на мира, създател на единството, учител на цивилизацията“,[10] ни помогне ние, християните от нашата епоха, да разберем как радостната надежда, която се излива от вярата, е способна да промени света.

Благодаря.

Превод от английски: Момчил Методиев

 

[1] Св. Бенедикт. Правило. Пролог, 14. Срв. Пс. 33:13.

[2] La dittatura del pensiero unico, Размисъл в параклиса на Domus Sanctae Marthae, 10 април 2014.

[3] Срв. Пресконференция в самолета на връщане от Колумбия, 10 септември 2017 г.

[4] Втори ватикански вселенски събор. Декларация за християнското възпитание Gravissimum Educationis (28 октомври 1963), 3.

[5] Павел VІ, Енциклика Populorum Progressio (26 март 1967), 14.

[6] Срв. Обръщение към студентите и академичните власти, Болоня, 1 октомври 2017, 3.

[7] Срв. Пак там.

[8] Цит. съч. VI.

[9] Срв. Апостолическо напътствие Evangelii Gaudium, 223.

[10] Павел VІ. Апостолическо писмо Pacis Nuntius, 24 октомври 1964.