Питър Бейнарт (род. 1971 г.) е американски журналист, колумнист и либерален политически коментатор. Работил е като редактор в списание The New Republic, автор е на статии в Time, The New York Times, The New York Review of Books. Преподава журналистика и политически науки в Сити Юнивърсити в Ню Йорк. В момента е сътрудник на списанията The Atlantic и National Journal, постоянен колумнист в израелския вестник Haaretz. Известен с критичната си позиция към израелската политика в Палестина, през 2018 г. за кратко е задържан на летището в Израел. Автор е на три книги, последната от които е Кризата на ционизма, издадена през 2012 г. Представеният тук анализ е публикуван в списание The Atlantic.

 

Културната война за религиозния морал заглъхна, но на нейно място дойде нещо много по-лошо

 

През последните десетилетия социолозите очертаха една забележителна тенденция. Американците, които винаги са били известни със своята набожност, все по-видимо започнаха да напускат институционализираните религии. Огромното мнозинство от тях продължава да вярва в Бог. Но делът на хората, които не се идентифицират с каквато и да било религия, се увеличава стремително – от 6 % през 1992 г. на 22 % през 2014 г. Сред поколението, достигнало до зрялост в началото на ХХІ век, процентът достига 35 %.

Много от наблюдателите предсказаха, че този нов секуларизъм ще смекчи културните конфликти, след като обществото постигна почти пълно съгласие по въпроси като гей браковете. След встъпването в длъжност на Барак Обама доклад на Центъра за американски прогрес стигна до заключението, че „демографските промени“, свързани с поколението на секуларни и толерантни млади хора, „подкопават културните войни“. През 2015 г. консервативният коментатор Дейвид Брукс, отбелязвайки задълбочаващото се откъсване на американците от религиозните институции, призова социалните консерватори да „се откажат от културните войни, които отчуждават голям дял от хората от три поколения“.

Това се оказа наивно. Секуларизмът действително донесе по-голяма толерантност към гей браковете и легализирането на канабиса. Ала заедно с това направи партизанските сблъсъци в Америка много по-брутални. Което допринесе за възхода на Доналд Тръмп и т.нар. алтернативна десница, чиито членове се идентифицират като носители на белия национализъм. Напускайки организираната религия, американците не престават да гледат на политиката като на битка между „нас” и „тях”. Мнозина започват да дефинират „нас“ и „тях“ по все по-първичен и непримирим начин.

Когато експертите описват американците, които в неделя сутрин си остават по леглата, често имат предвид лявоориентирани хипстъри. Но религиозността бележи спад и сред републиканците. Според данни, предоставени от Института за изследване на религиите, процентът на белите републиканци без религиозна принадлежност се е увеличил почти тройно от 1990 г. насам. Тази промяна помогна на Тръмп да спечели номинацията на Републиканската партия. По време на кампанията коментаторите се затрудняваха да обяснят и примирят видимата неграмотност на Тръмп по въпроси на християнството, предишните му изказвания в защита на правото на аборт и на правата на гейовете с все по-растящата му популярност сред евангелистите. Но както посочи Джефри Лайман от Университета „Нотр Дам“, „Тръмп набира популярност сред евангелистите, благодарение на една ключова специфика: защото те не ходят на църква“. Изследване на Центъра „Пю” посочи, че Тръмп е загубил с 15 % от Тед Круз сред републиканците, посещаващи църква всяка седмица. Но е победил Круз с 27 % сред тези, които не ходят на църква.

Защо тези религиозно необвързани републиканци се оказаха по-възприемчиви за мрачната представа на Тръмп за Америка от своите църковни съпартийци? Дали това, че не посещават църквите, е направило живота им по-лош? Или пък хората с житейски проблеми е по-вероятно да престанат да ходят на църква? Установяването на правилната причинно-следствената връзка е трудна задача, но е известно, че културно-консервативните бели американци, които не ходят на църква, изпитват повече икономически трудности и е по-вероятно да имат семейни проблеми, което ги прави по-песимистични и отчаяни от редовно посещаващите църквите. Социологът от Университета във Вирджиния У. Брадфорд Уилкокс доказа, че от началото на 70-те години религиозната принадлежност е спаднала два пъти повече сред белите американци без колежанско образование в сравнение с тези, завършили колеж. Дори белите американци от работническата класа, които не посещават редовно църква, са изложени на по-голяма опасност от развод, пристрастяване и финансови затруднения. Уилкокс обяснява: „Мнозина бели консервативни мъже с протестантски убеждения, които само номинално са обвързани с църквите, изпитват проблеми в съвременния свят. Стремежите им са обичайни, но на тях често им е трудно да си намерят работа, да се оженят и да запазят брака си или по някакъв друг начин да изградят реални и трайни връзки в своята общност. Културата и икономиката са обърнали ролите си, така че те запазват своите традиционни стремежи, които обаче не могат да осъществят в реалността“.

Колкото по-ниско оценяват собствения си живот, толкова по-мрачна става и представата им за собствената им страна. Според Института за изследване на религиите твърдението, че „американската мечта все още съществува“, е подкрепяна с 19 % повече сред белите републиканци, които посещават църква поне веднъж седмично, в сравнение с тези, които рядко или никога не посещават религиозни служби.

Но нецърковните консерватори не преминаха в лагера на Тръмп само защото той успя да даде израз на тяхното недоволство. Той успя да даде израз и на тяхното възмущение. В продължение на десетилетия либералите наричаха християнската десница нетолерантна. Но когато консерваторите се откажат от организираната религия, те не стават по-толерантни. Стават нетолерантни по различен начин. Изследванията показват, че евангелистите, които не посещават редовно църквите, са по-малко враждебни към гейовете от тези, които ги посещават. Само че те са по-враждебни към афроамериканците, латиноамериканците и мюсюлманите. Изследване от 2008 г. на Бенджамин Нол от Университета на Айова показа, че колкото по-ниска е религиозността сред католиците, протестантите от традиционните деноминации и евангелистите, толкова по-силни стават антиимигрантските настроения. (Вероятно същото е валидно и в Европа. В една наскоро защитена магистърска дисертация студентът Лудвиг Брум от университета в Упсала в Швеция сравни привържениците на крайнодесните „шведски демократи“ с хора, гласували за традиционните партии. Оказа се, че първите е по-малко вероятно да ходят на църква или да принадлежат към друга общностна организация.)

Как липсата на църковна обвързаност води до нетолерантност? Макар американските църкви да са силно сегрегирани, възможно е ограничената интеграция, която съществува при тях, да насърчава междурасовите връзки. В своята книга Религия и политика в САЩ Кенет Д. Уолд и Алисън Калхун-Браун развиват друг аргумент: че по-ревностните посетители на църквите са по-склонни от тези, които ги посещават рядко, да допуснат предразсъдъците им да бъдат подронени от посланието на Църквата за универсална любов.

Каквато и да е причината, когато културните консерватори отхвърлят организираната религия, те са по-склонни да пренапишат границите на идентичността, като започват да пренебрегват значението на морала и религията и да акцентират върху расата и нацията. Тръмп едновременно печели и стимулира тази промяна.

Това се отнася и за алтернативната десница. Известното есе на Майло Янопулос и Алум Бокари в „Брайтбарт“ „Пътеводител за консерватори към алтернативната десница” споменава 5 пъти „племе”, 7 пъти „раса”, 13 пъти „Запад” и „западен” и само веднъж „християнство“. Това не е случайно. Алтернативната десница е ултраконсерватизмът на секуларната епоха. Водачите му харесват термина „християнски свят“, тази старомодна дума за Запада. Но са подозрителни към самото християнство, защото то прекрачва границите на кръвта и почвата. Като студент един от водачите на алтернативната десница, Ричард Спенсър, е под силното влияние на Фридрих Ницше, който, както е известно, мрази християнството. Основаното от Спенсър списание Радикс публикува статии със заглавия като „Защо съм езичник“. А в едно от есетата в него се казва, че „критиците на християнството от алтернативната десница обикновено го обвиняват в универсализъм“.

Секуларизмът променя и левицата. През 1990 г. според Института за религиозни изследвания малко повече от половината от белите либерали рядко или никога не са посещавали църковните служби. Днес този дял възлиза на 73 %. И ако необвързаните църковно консерватори подхраниха бунта на Тръмп в Републиканската партия, нецърковните либерали вдъхновиха бунта на Бърни Сандърс срещу Хилари Клинтън: докато Клинтън спечели с 26 % сред белите демократи, които посещават религиозни служби поне веднъж седмично, Сандърс спечели с 13 % сред белите демократи, които рядко посещават църковни служби.

Сандърс, подобно на Тръмп, привлича секуларните избиратели, защото дава израз на тяхното недоволство. Белите демократи, които не са обвързани с организираната религия, е много по-вероятно да нарекат ​​американската мечта „мит“. Разбира се, секуларизмът може да не е първопричината за това недоволство. Възможно е загубата на вяра в американската политическа и икономическа система да води и до загуба на вяра в организираната религия. Така или иначе, през 2016 г. най-слабо религиозните бели демократи, както и на най-слабо религиозните бели републиканци са тези, които подкрепят кандидатите, обещаващи революционна промяна.

Упадъкът на традиционните религиозни авторитети допринася за възхода на революционните нагласи и сред черната политика. Макар афроамериканците да остават по-религиозни от белите, религиозното отчуждаване се задълбочава и в черната общност. Афроамериканците под 30-годишна възраст са три пъти по-склонни да не декларират религиозна принадлежност в сравнение с тези над 50-годишна възраст. Тази промяна е ключова за разбирането на движението „Животът на черните има значение“[1], протестно движение на поколението на ХХI век, чиито активисти често се отнасят скептично към традиционните афроамерикански религиозни лидери. Бритни Купър, която преподава изследвания на феминизма и на афроамериканските общности в университета „Рутгърс”, посочва, че черната църква „е загубила водещата си роля за това поколение“. Или както Джамал Брайънт, пастор в църква в Балтимор, посочва пред репортера на The Atlantic Ема Грийн: „Разликата между движението „Животът на черните има значение“ и движението за граждански права се състои в това, че първото е извън Църквата“.

Активистите на движението „Животът на черните има значение“ понякога обвиняват черната църква в сексизъм, хомофобия и примиренчество пред лицето на расовата несправедливост. Така например Патрис Кулърс, една от основателките на движението, е израснала като член на „Свидетелите на Йехова”, но се отчуждила от тях, защото всички водачи „били мъже“. По същия начин, по който някои представители на алтернативната десница загърбват християнството заради религиозни традиции, свързани с езическа Европа, Кулърс приема нигерийската религия ифа. Без съмнение мотивацията й е тъкмо обратната на тази на алтернативната десница. Кулърс търси духовна основа, която да й помогне да се противопостави на белите и на мъжкото превъзходство; докато езичниците от алтернативната десница се опитват да ги укрепят. Но тях ги обединява търсенето на религии, вкоренени в расовото минало и различни от християнството, което, макар и да е дълбоко свързано с историята на апартейда в Америка, все пак е установило обща основа, която прекосява расовите линии.

Критиците настояват, че нежеланието на движението „Животът на черните има значение“ да се позове на християнското наследство подкопава възможността му да спечели на своя страна белите американци. „Движението от 60-те години… будеше уважение, защото нашите лидери тогава често бяха водачи и на черната църква”, написа във „Вашингтон Поуст“ Барбара Рейнолдс, активист за граждански права и бивш журналист. „За съжаление Църквата и духовността не са сред приоритетите на движението „Животът на черните има значение“, а етиката на любовта, опрощението и помирението, помогнали на лидери като Мартин Лутър Кинг и Нелсън Мандела да надделеят над своите потисници, отсъстват от това движение.“ Като пример за „силата на духовния подход” тя посочва членовете на семейства на енориаши, убити в църква в Чарлстън, които дават прошка на престъпника Дилън Руф, което на свой ред направи възможно местните политици да премахнат флага на Конфедерацията от Конгреса на щата Южна Каролина.

Привържениците на движението „Животът на черните има значение“ отговарят, че не се интересуват дали ще бъдат уважавани от бяла Америка и това няма да ги накара нито да говорят за Иисус, нито да сложат вратовръзки. (Действително не всички и от движението за граждански права са се стремили да предизвикат уважение.) Това е разбираемо. Реформаторите се стремят да убедят и са готови да простят на онези, които са на власт. Революционерите не се интересуват от това.

Активистите от движението „Животът на черните има значение“ могат и да имат основание да критикуват Църквата в липса на войнственост. Но когато тяхната постхристиянска гледна точка се съчетае с постхристиянската перспектива, която набира сила в средите на Републиканската партия, лесно можем да си представим порочния кръг, в който попада американската политика.

В книгата си Здрачът на елитите журналистът Крис Хийс разделя американската политика между „институционалистите“, които вярват в запазването и приспособяването на политическата и икономическата система, и „бунтовниците“, които смятат, че тя е изгнила до корен. Изборите през 2016 г. представляваха забележително изместване на властта от институционалистите към бунтовниците. Загубата на работни места в производството направи американците по-бунтовни. За това спомогнаха и войната в Ирак, финансовата криза, както и неспособността на един черен президент да направи така, че полицията да не убива невъоръжени афроамериканци. За това спомогна и отчуждаването от организирана религия.

Може би причината е, че църквите успяват да внушат ценностите на йерархията, авторитета и традицията. Може би религията изгражда навици и мрежи, които помагат на хората по-лесно да изживяват националните травми и така им помага да запазят вярата си, че системата работи. Каквато и да е причината, секуларизацията не облекчава политическия конфликт. Тя прави американската политика дори още по-неуправляема и засилва убеждението, че тя е игра с нулев резултат.

От години политическите коментатори мечтаят за заглъхването на войните за религиозния морал, започнали през 60-те и 70-те години. Това най-сетне се случи. Ала по-яростната, национална и расистка култура, която се появи на нейно място, е дори още по-опасна.

 

Превод от английски: Момчил Методиев

---

[1] Животът на черните има значение (Black Lives Matter, BLM) е движение на афроамериканците в САЩ, което се бори срещу расизма и особено срещу полицейското насилие над черните. Б. пр.