Чия нация? Кои общности? За погрешните разделителни линии в новия християнски национализъм
Дейвид Албертсън е доцент по религиозни изследвания в Университета на Южна Калифорния, автор на книгата Математическо богословие: Николай от Куза и наследството на Тиери от Шартр (Mathematical Theologies: Nicholas of Cusa and the Legacy of Thierry of Chartres, Oxford University Press.). Джейсън Блейкли е доцент по политически науки в Университета „Пепердин“, предстои излизането на неговата книга Какво се случва със социалните науки? (What’s the Matter with Social Science?, Oxford University Press). Текстът им е публикуван на 19 септември 2019 г. в списание Америка, седмично издание на йезуитите в САЩ, и е достъпен на: https://www.americamagazine.org/politics-society/2019/09/19/whose-nation-which-communities-fault-lines-new-christian-nationalism=
В САЩ набира скорост нов християнски национализъм. В цялата страна евангелските протестанти се мобилизират в подкрепа на президента Доналд Тръмп, който миналия октомври заяви: „Знаете ли какъв съм? Националист съм, ясно? Националист... Използвайте тази дума“.
И все пак не евангелистите, а католическите интелектуалци са тези, които се опитват да се възползват от възможността, открита от национализма на президента Тръмп. Особено важно е участието на католици в две скорошни инициативи. Първата беше манифестът, публикуван през март от списание First Things, където се защитава нов стил консерватизъм, от който освен всичко друго се очаква да „прегърне новия национализъм“ и „ревниво да пази“ пространството, отворено от „феномена Тръмп“. Сред подписалите манифеста бяха Патрик Денийн от Университета „Нотр Дам”, Ч. С. Пекнолд от Католическия университет в Америка и Сораб Ахмари, главен редактор на New York Post.
Втората инициатива беше Националната консервативна конференция, проведена през юли и организирана отчасти от Р. Рено, главен редактор на First Things. На нея свои изказвания направиха католически мислители като Р. Рено и Патрик Денийн, наред с други политически консервативни говорители като Тъкър Карлсън от „Фокс Нюз”, професорът по право от Университета в Пенсилвания „Ейми Уокс и сенатор Джош Хоули от Мисури, виден привърженик на Тръмп. На конференцията те изложиха своите възгледи за национализма, поздравиха успеха на Тръмп и похвалиха неговия инстинкт в политиката му към имиграцията.
През август 2019 г. ние се присъединихме към отвореното писмо на повече от двайсет други богослови, пастори и академични изследователи от различни деноминации, публикувано в списание Commonweal, чиято цел беше да предупреди християните за опасностите от този нов национализъм. Тук от наше собствено име се опитваме да разгледаме по-отблизо скритите зад него интелектуални опасности. Някои задават въпроса: защо християните да не подкрепят новия национализъм? Нима това не е патриотизъм? Не е. Но за да разберем защо, трябва да се вгледаме по-внимателно в национализма, какво представлява той и как е разбиран.
За политолозите национализмът е най-разпространената идеология днес по света, която намира своето място в движения от всички краища на идеологическия спектър. Всички национализми обосновават властта на държавата върху предполагаемо уникалния дух на народа и върху общото наследство, за което се твърди, че предхожда политическото управление. Но кой може да бъде част от нацията? Привържениците на национализма имат два възможни отговора на този въпрос: „етнически“ и „граждански“.
Какво е етнонационализмът?
Етническият национализъм се характеризира с острото деление между „нас” и „тях”, граница, очертана с биологични, културни или религиозни аргументи. На тази основа етнонационалистите отхвърлят мултикултурализма. В практиката етнонационалистите често са подлагали малцинствата на обезличаване, масови депортации, концентрационни лагери и други опити за пречистване на „народа“ и за издигане на непроницаеми граници. ХХ век дава редица ужасяващи примери за такава политика.
Този етнонационализъм очевидно е несъвместим с християнството. Дори той да изостави ужасяващото насилие, реализирано чрез чистки и лагери, християнската общност е призвана да си остане същностно мултиетническа. Иисус събира своите следовници „от всички народи“ (panta ta ethné, Мат. 28:19). Докато някои християнски общности се формират на местно равнище и отразяват културните характеристики на един етнос, католическата вяра изисква членство в глобална църква, която надхвърля етническите лоялности. Всъщност Иисус се идентифицира със странника, мигранта и затворника.
Много привърженици на Тръмп разбират своя ентусиазъм като обикновен патриотизъм. Но неудобната истина е, че защитаваният от президента национализъм не е просто патриотизъм, а специфична версия на етнонационализма. От самото начало водеща негова мотивация беше тревожността, предизвикана от опасенията, че мюсюлманите, латиноамериканците и другите не-бели не могат да се асимилират в „американската“ култура. За да посочим само един от многото възможни примери, тъкмо етнонационализмът стои в основата на думите на президента Тръмп, че някои представители в Конгреса, сред които Александрия Окасио-Кортес и Илхан Омар, трябва да се „завърнат“ в „завладените от престъпност места, от които са дошли“.
Какво е гражданският национализъм?
Второто разбиране е това за гражданския национализъм или възгледът, че народът се формира не въз основа на културните или расови сходства, а въз основа на споделени правни или институционални традиции. Гражданският национализъм може да изглежда по-приобщаващ и плуралистичен ‒ все пак всеки може да се подчинява на закона или да участва в демократични избори. Централният въпрос за гражданския национализъм е не откъде идват новите граждани, а дали те са готови да споделят отговорностите на гражданския живот. Ако това е така, тогава на вълната от мултиетническа имиграция може да се гледа като на обновяване на нацията, а не както е казано в манифеста на First Things, като „на опит за изместване на американските граждани“.
Ала ако етнонационализмът е неприемлив, гражданският национализъм е дълбоко нестабилен. В практиката гражданските националисти често са имали съмнения дали лоялността към правните традиции е достатъчна за обединяването на народа суверен. Дори великият граждански националист Жан-Жак Русо призова полското правителство да надхвърли патриотизма и да се позове на етническото превъзходство. Ако поляците бяха научени, че са по-добри от руснаците, пише той през 1772 г., „уверен съм, че Русия нямаше да покори Полша“.
Фактът, че подобно мнение може да бъде изказано дори от Русо, издава несигурността, залегнала в основата на гражданския национализъм. Може ли някой толкова различен от мен истински да почита същия граждански живот? Дали обществото не се нуждае от по-здрава националистическа спойка? Това кара гражданските националисти да поемат в две посоки, едната е да отхвърлят изначалните национални идентичности и да поемат просто към патриотизма, а другата ‒ да се завърнат обратно към етнонационализма. Колкото те са „по-граждански“, толкова са по-малко „националистически“ или съответно колкото те са „по-националистически“, толкова са по-малко „граждански“.
Това е проблемът пред новите християнски националисти. Те защитават своя проект чрез идеите на президента Тръмп, но твърдят, че за разлика от него, не са етнонационалисти. Но те сякаш не желаят или не могат да формулират стабилен граждански национализъм, който да не утвърждава само една религиозна или етническа идентичност. Напълно основателно от трибуната на конференцията те осъдиха белия национализъм. Но алтернативите, застъпвани от тях към настоящия момент, са неясни и непоследователни. Събратята им по вяра трябва да ги накарат да обяснят по-ясно как според тях национализмът се съгласува с християнската вяра.
Несъвършени решения
За да избегнат етнонационализма, новите християнски националисти трябва да посочат друг принцип, който обединява хората. Пред тях има няколко възможни пътища, нито един от които не изглежда надежден за постигането на тяхната цел.
Първо, биха могли да утвърдят стария републикански патриотизъм или друга подобна лоялност към законите и институциите с необходимото неглижиране на религиите и културите. Очевидно е обаче, че новите националисти търсят по-конкретна представа за гражданска идентичност от тази.
Второ, биха могли да обединят хората чрез гражданската религия. И изглежда, че новите националисти наистина се застъпват за това ‒ поне в някои от своите изказвания. В словото си пред Националната консервативна конференция например Патрик Денийн посочи, че „нацията не е пълноценно и правилно разбирана, ако не е … „подвластна на Бог“. А Р. Рено казва, че нациите са „отредени“ по „избора“ на Бог, че характерът им е даден от Бог като на „избран народ“. Но погледната по-отблизо, тази религиозна основа за национална принадлежност е проблематична.
От една страна, ако гражданските ритуали се тълкуват широко, единната американска гражданска религия трябва да включва мюсюлмани, атеисти, терапевтични деисти и други. Християните не могат да се радват на специално отношение. Както посочи социологът Робърт Бела, тъкмо такава унитарна и категорично либерална „гражданска религия” доминира в САЩ през ХХ век.
От друга страна, една разбирана по-тясно гражданска религия, която отдава предимство на определена традиция, създава други затруднения. Социологът Хосе Казанова посочи, че с подобни възгледи белите евангелски протестанти доминират американската десница в продължение на десетилетия, обещавайки, че вярното следване на тяхната религия ще осигури поддържането на социалния ред. Но в крайна сметка политиката пазеше Църквата, а не обратното ‒ а несъгласните християнски църкви бяха отлъчени от националистическата ортодоксия и вече не бяха част от народа.
Трето, защитниците на национализма биха могли да настояват, че при всичките си несъвършенства нациите са неизбежна и естествена реалност на човешкия живот. Р. Рено се позовава на тази почти биологична „логика на принадлежността към народа“, според която „гражданството наподобява принадлежността към семейство. Това е даденост, а не избор“. Още по-ясен е Сораб Ахмари, описвайки нациите като „съществуващи свещени общности“.
Тази концепция за естествената национална принадлежност сякаш има за цел да предпази местните общности от приливите на безконтролния капитализъм, който действително подрони силата на гражданските асоциации, публичния живот и здравите семейства. Подписалите манифеста във First Things посочват необходимостта политиците да се вслушат във „воплите на работническата класа, а не само в желанията на капитала“ и да се противопоставят на бездушното охолство. На свой ред Патрик Денийн изказа тревогите си от силите, които заплашват регионалната идентичност, и изказва съжаление за техния упадък.
Уважение към американското културно многообразие
В това отношение можем до голяма степен да се съгласим. Християнските националисти предлагат един много важен извод: връзките на местната солидарност трябва да бъдат изградени върху нещо по-силно от подвижните пясъците на либертарианството, консуматорството и популярната култура. Тук има нещо, което се докосва до католическото социално учение за субсидиарността.
За съжаление национализмът не може да бъде решение на този проблем. Националистическото съзнание не е местна или естествена привързаност, а монокултура, формирана от съвременните държави. Това е добре известен исторически факт. Така например селяните във Франция от XIX век не се смятат за французи, преди парижките елити да им наложат своя модернизационен дневен ред. Също както и Патрик Денийн, селяните са искали да насърчат това, което историкът Южен Вебер нарича „партикуларизъм на селото”. Но тъкмо националистите чрез държавната принуда успяват да научат френските селяни да обичат абстракцията на „нацията”. Подобна трансформация се случва в цяла Европа от Прусия до Италия.
Важното за нас от този опит е, че националистическите държави не насърчават многообразието на местните култури, а една-единствена, държавна монокултура. А и новите националисти не изясняват как национализмът, който те подкрепят, ще успее да защити или насърчи религиозните и културните различия. Още по-притеснително е, че когато споменат мултикултурализма, те говорят за него в негативен аспект. Р. Рено застрашително предупреждава, че неговият национализъм трябва да притеснява „онези, които се стремят към установяването на мултикултурен режим”. Тези теоретици дължат на своите събратя християни обяснение как тяхната националистическа визия ще постигне уважение към многообразието на американските общности.
Чии общности, енории и семейства ще бъдат облагодетелствани от такъв национализъм? Привържениците на Ню Ейджа в Боулдър? Латиноамериканците в Ел Пасо? Мюсюлманите в Детройт? Лесбийките в Оукланд? Р. Рено заявява, че „нацията докосва сърцата ни“, поради което националният консерватизъм има за цел да защити този „споделен начин на живот“. Но той не обяснява кого включва в своя привилегирован от държавата modus vivendi. Сораб Ахмари правилно посочва, че „няма нищо християнско в заличаването на човешките различия и особености“. Но той пропуска от внимание факта, че национализмът отрича местните особености в полза на една-единствена култура.
Без съмнение някои форми на мултикултурализъм могат да еволюират в идеологическа монокултура, която да потиска другите разбирания за развитие на човека и дори определени страни от християнския живот. В стремежа си да избегнат подобно развитие, новите националисти отдават енергията си на защитата на локалните специфики от „космополитизма“. Ала националистическата идеология е грешният инструмент за постигане на тази цел. До този момент, и това е най-притеснителното, единствените локални специфики, които те последователно защитават, са консервативните, християнските и (на практика) тези на белите. Докато националистите вземат решение как да защитят американското многообразие, критиците им си задават въпроса дали ентусиазираната им защита на местния партикуларизъм не стимулира само един от тези партикуларизми за сметка на другите.
В учебника на един известен автор се казва, че ако „християните понякога неволно са обвързвали своята християнска вяра с националната държава, те са правили това по определени исторически причини, които твърде често забравяме ... Припомняйки си какво национализмът е причинил в миналото, ние можем да разберем какво се е объркало и как бихме могли да предотвратим повторението му в бъдеще“. Автор на тези мъдри думи е Ч. С. Пекнолд, също един от подписалите манифестА във First Things. Той е прав: лесно е да забравим.
Как изглежда национализмът в действие
Католическите интелектуалци не биха могли да теоретизират добросъвестно върху новия национализъм във вакуум, скрити в конферентни зали или по страниците на списания. Самите националисти се позоваха на „феномена Тръмп“ като явлението, направило тяхното движение възможно. Бихме приветствали, ако те се опитат да очертаят по-ясна разделителна линия между себе си и етнонационализма на Тръмп.
Но докато направят това, новият национализъм ще бъде разбиран въз основа не толкова на техните теории, колкото въз основа на действията на президентската администрация по границата, намерили израз в нанасянето на дълбоки и ненужни психологически травми чрез отделяне на бебетата от техните родители; отказа на достъп до противогрипни ваксини, сапун и медикаменти за задържаните, чиито случаи още не са гледани от съдилищата; временно спиране на действието на закона, който не позволява задържанията да бъдат безсрочни; както и депортацията на деца с ракова диагноза, което ги обрича на смърт. Това е национализмът на практика.
Като конкретна политическа реалност, новият национализъм не е въодушевен от гражданския локализъм. Неговият лидер не защитава многообразните локални семейства, нито многообразните локални общности, а единствено носталгичната и основана на расата монокултура на бялото превъзходство. Докато не бъдат прокарани ясни разграничителни линии, „национализмът“ ще остане обвързан с породеното от администрацията на Тръмп по-голямо насилие над уязвимите малцинства. Затова въз основа на единството, което е по-дълбоко от гражданството, това на кръщението, ние призоваваме нашите събратя християни: присъединете се към нас в отричането на това насилие и ни помогнете да разберем колко голяма е разликата между този национализъм и вашето разбиране за него.
Превод от английски: Момчил Методиев