Нека в началото започнем от същината на Закона за социални услуги, а след това да преминем към позицията на Св. Синод на Българската православна църква и на другите изповедания. Какво регламентира този Закон и как се стигна до неговото приемане?

Ще започна с малко предистория за социалните услуги. Животът на съвременните общества, не само в България, е доказал необходимостта от съществуване на организирана подкрепа за уязвимите хора. Те не може и не трябва да бъдат зависими единствено от добрата воля на хора, които по религиозни или по други хуманни мотиви са готови да отделят от своето свободно време за благотворителност. Така възникват социалните услуги.

След 1989 г. България се оказва с огромен брой специализирани институции – големи домове, в които живеят заедно много хора и така губят идентичност. Тогава започва и битката за промяна в социалната система, като се оформят двете тенденции – финансовата помощ и услугите. Финансовата помощ е необходима, но не е достатъчна, защото парите не вършат работа, когато не можеш да се справяш самостоятелно и се нуждаеш от помощта на други хора и специални дейности, за да живееш добре. През 2002 г. стана ясно и в България, че е необходимо регламентирането на социалните услуги и е приет Законът за социално подпомагане. Тогава беше взето решението, първо, че трябва да има социални услуги, които да предоставят подкрепа на уязвимите хора в общността, а не в специализирани институции, и второ, че секторът за социални услуги трябва да се раздържави.

Какво всъщност представляват социалните услуги? Наистина ли в голямата си част Законът е насочен към децата, както настояват неговите критици?

Социалната услуга е дейност, която подкрепя човека тогава, когато не може да се справи сам. Има много и различни социални услуги, защото потребностите на хората са различни, житейските ситуации, в които хората имат нужда от подкрепа, също са различни. Това са услуги за рехабилитация и консултация – с логопед, с рехабилитатор, със специален педагог, психолог или социален работник, различни дейности за развитие и терапевтични занимания, те включват още много, много дейности – занимания с деца на улицата (просещи и изоставени), кризисни центрове за деца, жертва на трафик или насилие, за бездомни хора, защитени жилища и семейни центрове за изоставени деца със или без увреждания и за хора с увреждания, асистентската грижа за старите хора… Например преди дни в нашия център се обади по телефона жена, чиято сестра на 72 години е с деменция, заключила се е вкъщи, а самата тя не може да влезе и не знае какво да направи. Трябва да има някой, когото тази жена да може да потърси и който да й помогне да намери отговор на въпроса си, да помогне на сестра й – това също е социална услуга. За някои подкрепата е за кратко, за други – за цял живот, но е нужна, защото тези хора не могат в определен момент или през целия си живот да се справят без нея.

През 2002 г. законодателят призна, първо, че са необходими социални услуги, и второ, че могат и трябва да се осъществяват не от държавата. Въведен бе нов принцип на организация на тази функция на държавата – предоставянето на социалните услуги бе прехвърлено като функция на общините, като първо ниво на децентрализация. Но контролът, разбира се, остана на държавата. И като второ ниво на децентрализация бе допускането и на частни организации – фирми и неправителствени организации, които вече имат регистрация, капацитет, финансиране, опит, база, условия, подготвени хора и ресурси от всякакъв вид, за да бъдат доставчик на социални услуги. Още тогава се възприе принципът на възлагане чрез конкурс, при който по една сложна процедура, приравнена на процедурата по закона за обществените поръчки, всеки доставчик се явява на конкурс и ако отговаря на условията и спечели конкурса, получава правото да бъде държавно делегиран доставчик на социална услуга.

На пръстите на ръцете се броят организациите, които станаха доставчици в последните 15 години. Една от тях е организацията, в която работя. Тя е създадена от заможно семейство, което е имало възможност да направи първоначалната инвестиция в сграда и оборудване, да събере екип, да развие капацитет, за да стартира услуга, и едва след като я предоставя успешно близо година, и то с доказан положителен резултат за хората, да се яви на конкурс, за да получи правото да бъде делегиран доставчик на социални услуги.

Когато през 2007 г. станахме член на ЕС, имаше очакване сред някои колеги, че от европейските страни ще дойдат големи доставчици на услуги. Това не се случи, а простата причина е, че на Запад доставчиците са професионални организации, също като болниците или училищата, които съществуват, за да предоставят професионално услугата. Те се издържат от местно финансиране и нямат никакъв интерес да идват и да помагат на България да развива своята социална система.

В България организациите, които са доставчици на услуги, имат допълваща мисия. Те не са класически доставчик на услуги по начина, по който те са се развили на Запад, макар и някои да започват да стават такива. За повечето от тях социалната подкрепа за уязвимите е кауза. Започнали са да се занимават с тази дейност, защото искат да променят живота на определени групи хора. В страната големият брой доставчици продължават да бъдат родителски асоциации, родители, които са се събрали, организирали са се, научили са се и предоставят услуги – дневен център, защитено селище, център за социална рехабилитация, в които техни деца и други хора в подобно състояние ползват социалната услуга. Тези хора обаче не спират дотам, те ходят на работни групи, интересуват се от законодателството, не са просто доставчик, а са организации, ангажирани с каузата всички уязвими хора да живеят по-добре. И именно защото са водени от тази кауза, ако е необходимо, упражняват натиск, спорят с властта и участват в процеса на изготвяне на нови нормативни регулации.

Още през 2010 г. имаше предложения за изменения в Закона за социално подпомагане, които да облекчат предоставянето на социалните услуги, така че те да отговарят на потребностите на хората. Оттогава чакаме да се случи някаква промяна и се борим за нея. Няколко правителства създаваха концепции, от които нищо не последва.

Първото ниво на съпротива срещу Закона е, че това е Закон, който идва отвън и ни се налага отвън. Ако правилно ви разбираме, всъщност този закон е създаден под натиск отдолу, от хората, които вършат и имат опит в тази дейност.

Точно така. Както е известно, Европейският съюз не се намесва по никакъв начин в социалната политика, образованието и здравеопазването на страните членки. Това са трите теми, оставени изцяло за вътрешно решаване. Има само някои общи принципи, доброволна европейска рамка за качество, но това са пожелателни, а не задължителни документи. В този смисъл настоящият Закон е написан изцяло по искане на хората отдолу поради желанието за по-доброто регулиране и предоставяне на социалните услуги.

Изготвянето му започна преди пет години. Участвам в неформална мрежа, в която влизат много организации, които са свързани със социалните услуги и подкрепата за нуждаещите се хора. Преди две години настояхме, а след това участвахме в изготвянето на Пътна карта за написването на Закон за социалните услуги. Тази пътна карта е публикувана и в нея са описани стъпките за подготовката на закона, включено е допитване до ползватели, родители, като целта беше постигането на широк консенсус. След широки дебати първо беше изготвена концепцията за закона, а веднага след това и самият закон, който премина и оценка на въздействието и обществени консултации и бе приет единодушно в парламента.

Означава ли това, че хората, които сте ангажирани пряко с този закон – както доставчиците, така и ползвателите на тези услуги, подкрепяте този закон, докато атаките срещу него идват от хора, които не са запознати със спецификата на тази дейност?

Да, напълно. Разбира се, не всички харесваме всичко, не сме изцяло на едно мнение, и аз не харесвам някои неща, но желанието е едно, а реалността е съвсем друго. Винаги е така, когато се готвят подобни документи, едно успяваме да постигнем, друго ‒ не. Но съвсем еднозначно може да се каже, че всички ангажирани с този сектор подкрепят закона, докато хората, които са против, или не разбират тази дейност, или не желаят да разберат как функционира тази сфера и защо, и какво регламентира този закон, а за съжаление става ясно, че зад много от така наречените опоненти реално стоят външни интереси.

Да се върнем към съпротивата срещу закона, включително от страна на Св. синод. Как „социална услуга“ се превърна в скандален термин? Не разбирам и противопоставянето, което е силен акцент във възраженията на Синода, между термина „социална услуга“, разбиран в смисъла на комерсиална практика, и милосърдната дейност, сякаш те не само са различни, но и взаимно се изключват. Каква е разликата между „социална услуга“ и милосърдна дейност?

Социална услуга е термин, приет в целия ЕС, бих казала навсякъде по света. Напълно измислено е всяко противопоставяне на социалната услуга на понятията грижа и подкрепа. Тези две понятия описват съдържателно дейността на самите услуги. Социалната услуга в никакъв случай не е нито нов, нито необичаен термин, нито носещ в себе си каквато и да било комерсиалност.

Като социален работник, намирам това понятие за полезно. Акцентът е върху думата услуга, а това е много важно, защото тази дума предполага, че услугата не може да бъде предоставяна насила. Тя съдържа много важен принцип на уважение към човека, който я ползва. Така е и със здравната услуга, и с образователната услуга. Услуга е, защото е налична, достъпна и се ползва от някого доброволно. За нас е много важно ползвателите на нашите услуги да бъдат овластени, защото те не само имат правото да я ползват, но имат право да бъдат заявители на това каква точно подкрепа искат да получат.

Милосърдието е нещо различно. Милосърдието е личен акт. Убедена съм, че в момента, в който се институционализира, този милосърден акт се превръща в социална услуга. Свидетели сме на това, наблюдавайки функционирането на прицърковните организации при Сръбската и при Румънската православна църква. Неизбежно, когато една милосърдна работа придобие организационна форма– дори когато продължи да бъде водена от религиозни мотиви ‒ тя се превръща в социална услуга. Какво я променя? Тя вече има постоянство, ритъм, ангажимент, устойчивост, защото хората с увреждания, нуждаещите се, имат нужда от тази подкрепа винаги, за дълго, а не еднократно. Наред с това се развива професионализъм – за всеки е ясно колко е различно да поговориш с някое дете, да го успокоиш и утешиш, от това да го правиш всеки ден, особено когато детето е проблемно и не се повлиява от един разговор, трябва отново и отново... Трябва да знаеш как да подходиш, какво да му кажеш… всичко това е професионализъм, който е необходим в допълнение на милосърдието.

В българското общество вече започна да се заражда желание у хората да помагат, появяват се доброволчески инициативи. Има подем за оказване на помощ, доброволци отиват при бедните хора, помагат им да си оправят къщата, да се справят с някакви трудности, даряват се средства. Разбира се, това е много хубаво, това показва желание да оказваме помощ, но след този еднократен акт тези хора питат къде са социалните услуги, защото проблемът продължава, има нужда от организирана подкрепа.

Познавам случая на една прицърковна организация за помощ на терминално болни. Хората натрупаха опит, направиха контакти по болниците. Но накрая стигнаха до ситуация, в която тази дейност не им беше по силите, започнаха да се питат къде са институциите, които могат да свършат тази работа. Както споделиха, направихме всички възможни грешки, които не биваше да правим.

Как да кажа – това е част от проблема – няма я тази загрижена институция, която трябва да разпознава и да реагира на различните нужди. Това именно е ключово в този закон – възможността гражданите, милосърдните хора да инициират дейности за подкрепа на хората и след като те се докажат като необходими, да прерастват в устойчиви и професионални дейности за подкрепа, т.е. в социални услуги.

Да се върнем към страховете на критиците. Сякаш има атавистични страхове, свързани основно с децата. Доколко основателни са те? Защо в основен лозунг на противниците се превърна твърдението, че институциите ще отнемат деца?

Страховете, свързани с децата, засягат най-важното за българското семейство. Ние живеем в една ситуация, в която, когато видиш и чуеш, че някъде „отнемат“ деца, ужасът и заплахата преминават отвъд сферата на разумното. Тези страхове са напълно ирационални и нямат нищо общо с реалните разпоредби на закона, защото въпросите, свързани с децата, са уредени в няколко други закона и в най-малка степен в Закона за социалните услуги. Дефиницията за деца в риск е дадена в Закона за закрила на детето, отношенията в семейството са регламентирани в Семейния кодекс, в този закон се регламентира само начинът на предоставяне на услугите за деца.

Реално тези страхове са плод на недоверие към социалната система, кой и как преценява дали детето е в риск, възможно ли е някой да повлияе на детето, дали няма да бъде отчуждено от родителите си, дали възпитанието, което семейството предлага на детето, няма да бъде санкционирано, приема се за чиста монета, че детето може да се оплаче от родителите си просто защото му е отказано нещо, което иска... Тези всички проблеми са плод на настоящата система на закрила на детето в страната и не са свързани с новия закон. При крайните противници на закона реално се вижда желание да се забрани на детето да се обърне самò към услуга и да потърси подкрепа, отричат се дори правата му като самостоятелна личност, извън семейството.

В закона за социалните услуги проблем беше провидян специфично във въвеждането на интегрираните услуги и общодостъпните услуги. Съвсем накратко, интегрирани са услуги, които синхронизират усилията на специалисти в различни сектори – здравни работници, социални работници, педагози, юристи (когато става дума за насилие). Тази нова регулация е особено важна, за да се преодолее пълната липса на разговор и съработничество между секторите към момента. Към настоящия момент всеки секторен специалист казва „това не е за мен“, „обърни се към друга служба“, целта е да се постигне отваряне на секторите и координация между тях в интерес на нуждаещия се човек – дете или възрастен. Общодостъпни услуги са услуги, които всеки, който иска може да ползва, без преди това да се е наложило да получи административен документ, така нареченото направление. В момента не може и няма къде да отидеш и да питаш нещо, не може да отидеш и да участваш в срещи или да те консултират, ако нямаш направление за това. Ако искаш да знаеш как да се грижиш за болен вкъщи, как да се справиш с агресията на детето, да се консултираш за спецификата на своя проблем или проблема на твой близък – няма къде да го направиш. Опитваме се да направим това разграничение от години. Такъв тип услуги е работата в общност, медиатори в общности, които отиват и помагат на място. Общодостъпните услуги в този смисъл са за всички граждани ‒ деца възрастни ‒ но те не са заплаха и по никакъв начин не означава, че всички деца ще бъдат разбирани като деца в риск.

И все пак страховете съществуват. Коалицията срещу закона е твърде шарена, дори невъзможно шарена. От едната страна са петдесятните групи, които смятат, че има твърде много държава и че тя не трябва да се намества в интимни сфери като семейство и деца. Други обаче са недоволни, че има твърде малко държава и че тя делегира тези социални услуги на неправителствени организации.

Твърдението, че Законът овластява твърде много държавата, е на протестантски, основно петдесятни групи, което веднага беше подето и от православни среди. Участвах в срещи с представители на Обединени евангелски църкви, но те не са на едно мнение и затова не излязоха със становище. Протестиращите срещу този закон са същите хора, които през 2010 г. попречиха да бъде приет Законът за детето. Тогава имаше подготвен закон, който обединяваше всички проблеми на детето в един закон. Много положителни неща имаше в него, чиято липса се усеща в обществото и до ден днешен. В него обаче се предвиждаше тези, които не пращат децата си на училище, да бъдат глобявани и това пряко засегна тези групи, които пропагандират т.нар. „домашно обучение“, но засегнатите заговориха не за това, а за отделяне на децата от семействата, че това е намеса в семейните отношения. Тогава проектът за нов закон не променяше в тази си част вече съществуващия Закон за закрила на детето, който действа и до ден днешен. Сега имаме същия сценарий ‒ обвиняваме новия закон в неща, които вече съществуват, но понеже законът е нов, хората си мислят, че той въвежда нещо ново.

Конкретно в становището на Св. синод на БПЦ се акцентира върху това, че въпросният закон създава предпоставки за ограничаване на родителските права. Този Закон не въвежда никаква промяна по отношение на намесата на държавата в семейните отношения и това никога не е била негова цел. Притеснението, че може да бъде ограничена възпитателната роля на родителите, е неоснователно. Съдии, които се занимават с дела за родителски права, не разглеждат възпитанието като област, в която държавата има право да се намесва. Възпитанието, включително религиозното възпитание, е гарантирано. В този смисъл това е изкуствено създадено напрежение, има хора, които наистина автентично преживяват това напрежение, но реално за него няма основание. Затова ми се струва, че източникът е атавистичен страх – страх, че се намесва дяволът, че той навлиза все повече в живота и управлява живота ни по един неперсонализиран начин, през разни корпорации. Също като в книгата на Луис Тази грозна сила. Привижда се голяма конспирация, в която някакви външни сили идват и започват нещо да ни правят. От тези страхове се възползва втората група противници, които казват, че държавата е твърде слаба, това са вече хората, които са финансирани от Русия, за които целта е да представят ЕС като тази грозна сила, която ще увреди нашето традиционно общество.

Може ли да се обобщи, че има страх от света, в който живеем, че не се познава интрументариумът на работа в социалната сфера? И така се стига до противопоставяне между царството на кесаря и царството на духа, като се отрича царството на кесаря?

Определено има страх и непознаване, но има и още нещо – една подмяна на фокуса. За мен православието в домостроителен план никога не се е стремяло да изгради една фундаментална, чиста християнска държава. Християнството се носи от конкретните личности. Фокусът обаче се измества към държавата, която трябва да „свърши работата“ вместо хората. Ние, като православна общност, продължаваме да стоим встрани от нещата, които са ни важни, и очакваме, ако е възможно, държавата ‒ както казва Св. синод – да го направи, да го регламентира, гарантира и осигури. Държавата да забрани абортите, без ние да правим нещо по този въпрос.

По отношение на социалните услуги нелепото и подмолното е, че се навлиза в една сфера, в която има само болка и страдание. Реално при работата с уязвимите хора има толкова мъка. Но вместо някой да увеличи приютите, като този на отец Иван, и да започне да развива дейности, в които милосърдието е абсолютно необходимо, започва да бърбори, че социалните услуги са врагове и държавата трябва да ги спре. А става дума за организации и хора, които помагат на най-беззащитните.

А каква е позицията на другите деноминации и религиозни общности? Кои общности са срещу закона? И чия позиция е най-голям проблем за вас?

Срещу закона стоят религиозно мотивирани в своите действия хора от различни изповедания. Позицията на Православната църква е най-големият проблем. Поне за мен, защото съм православна християнка, за други хора това становище не е толкова важно, важно е и за политиците, защото има спор. Някои протестантски общности са много активни, а и както се знае, някои от тях получават финансиране за това и имат ресурса да водят тази кампания. Католическата църква запази мълчание, защото тя има опит от дейността на „Каритас“ и може да получи информация от хората, които са пряко ангажирани в тази сфера ‒ „Каритас“ е доставчик на социални услуги, каквато организация Православната църква няма.

А дали някой се е интересувал от вашето мнение като православна християнка и като човек, който познава материята? Как е било подготвено това становище на Св. синод?

Те не са длъжни да се консултират, но и не съм чувала някой да се интересува от мнението на православни хора като мен, които имат опит в социалната работа. В Православната църква никога не е имало такъв тип отношение, да потърсиш мнението на експертите. Водеща продължава да бъде една малко патетична идея за „спасяване на православието“ и българския народ, да браним традициите. От гледна точка на нашата сфера становището е некомпетентно, написано е от хора или човек, който няма никакви познания в тази област. Това, че някой е адвокат или юрист, не означава компетентност в определена област. То издава тенденциозност ‒ четене на закона с намерението да открием някакви лоши неща и да възразим. Становището е оборимо от първата до последната дума.

След като проблемите на законово равнище не са толкова големи, смятате ли, че нещата са лечими, ако разговорът се води с аргументи, а не със страхове?

Трябва да има разговор, една от темите е децата имат ли права, изобщо какво място заемат правата на човека в нашето общество и каква е позицията на Църквата по този въпрос. Това е все още несъстоял се разговор, който е много важен и който може да произведе някаква основа за това как да се развива обществото. Не става дума за либерални крайности, правата на човека си имат своя абсолютен смисъл в регулирането на обществените отношения. Социалната сфера е пряко ангажирана с правата на човека, както и с качеството на живот. Толкова години се борим за това да стане ясно, че един човек, за да може да живее добре, не е достатъчно да бъдат осигурени само неговите „материално-битови нужди“, както е записано в досегашния закон. Той може да живее добре, достойно, когато общува, когато живее там, където е свикнал, когато е уважаван за това, което прави. За да се преборим да има нормални условия за живот и достойно отношение в един старчески дом, реферираме към правата на човека, разбира се, затова е важно, че те за първи път се споменават в закона за социалните услуги. За нас тези принципи са инструменти, с чиято помощ развиваме подкрепата за хората, а ако ги отречем, отричаме тъкмо традиционни християнски ценности, отричаме грижата за ближния.

Появи се в разговора думата ближен, която отсъства в становището на Св.синод. В нашето общество другият сякаш не е ценност, той е отсъстващ. Кой е най-сериозният дефицит в социалната дейност, така че нещата да се случват по начин, който носи удовлетворение на тези, които предоставят услугата, и утеха за тези, които получават услугата.

Това е прост въпрос със сложен отговор, защото подобно на всеки системен въпрос, като този за дефицита в социалната дейност, не зависи само от едно нещо. Има няколко опорни пункта. Естествено, една стимулираща нормативна база е необходимо условие. Затова искаме този закон, защото той поне дава възможности. В него има няколко важни момента, които решават част от тези системни въпроси. Едното е стандартите за качество, т.е. да бъдат утвърдени стандарти за качеството, които поставят в центъра човека с неговите нужди и желания за по-добър живот. Второто е, че Агенцията за качество се изнася като независим орган. В момента качеството се контролира от структура вътре в Агенцията за социално подпомагане, която самата в пряко въвлечена оперативно в предоставянето на услугите. Третото, и което е много важно, в Закона са вписани ангажиментите, които доставчиците на социални услуги ‒ общини, неправителствени организации и други – имат към хората, които работят в тях, за обучения, за подкрепа, включително наредба за заплащанията. В момента е трудно да се намерят хора, които да работят в социалната сфера, тъй като освен много ниското заплащане този труд не е уважаван. От гледна точка на отношението към уязвимия човек, който е и наш ближен, е особено важно в сферата на социалната работа да се появяват все повече хора, които искат да помагат по силата на милосърдни подбуди и желаят да се развиват като професионалисти.

 

 

Миряна Маламин-Сирийски е завършила философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Последните двадесет години е социално ангажиран експерт в неправителствената сфера, програмен директор във фондация „Све­тът на Мария”. Занимава се със социалното включване на хората с ин­телектуални затруднения, деинституционализацията, социалните ус­луги и политики за уязвими групи. Работила е във фондация „Покров Богордичен”, Българската асоциация за лица с интелектуални затруднения и с холандската организация „Де Пасарел”.