С отец Алексей Умински разговаря Теодор Александров

 

Православната църква и в частност РПЦ е особено подозрителна към всякакви форми на масови протести. Защо според вас е необходимо и важно РПЦ да реагира на случващото се в Беларус? Виждате ли адекватно църковно поведение на йерархията и в какво се изразява то (в Беларус, както и в Русия)?

 

Църквата в Русия се отнася с подозрение към всяка форма на масови протести. Мисля, че става дума за принцип. На първо място, всички исторически църкви винаги се опитват да се държат встрани от процесите в обществената сфера, защото в продължение на цялата си многовековната история Църквата не е успяла да изработи инструменти за реакция на подобни обществени явления. Църквата, и по-конкретно в Русия, помни времената на изпитания, донесени от революцията, т.е. от едно обществено движение, довело до държавен преврат и смяна на властта и завършило с ожесточени гонения срещу Църквата. Тогава самата Църква се оказва в състояние на опозиция. Да си спомним, че нашите новомъченици винаги са били съдени по политически обвинения, били са обвинени в контрареволюционна политическа дейност. Това винаги е било отричано от самите мъченици, но въпреки това според официалната версия те са били гонени не заради вярата си, а по политически обвинения. Това се отнася и за цялото останало население на Русия, което е било репресирано.

На второ място, в течение на историята Църквата е била в много голяма степен свързана с държавната власт. Църквата е била държавна религия и в някои държави това остава така и досега. Църквата е търсила симфонията, следвайки принципа на Юстиниан, макар такава симфония практически да не е имало и Църквата винаги да е била в определена степен инструмент в ръцете на държавните власти. Това е особено видимо в Русия през т.нар. Синодален период, когато самата Църква, от гледна точка на нейното самоуправление, не е съществувала. Тя е съществувала единствено като религиозно министерство, чийто глава – оберпрокурорът, е назначаван от държавната власт. Този оберпрокурор не ръководи тайнствения, мистичен живот на Църквата, който в крайна сметка е ръководен от самия Господ Иисус Христос, а само външната форма на Църквата. И тогава тези отношения между държавата и Църквата са били много близки, към тях Църквата привиква. А когато тези отношения се пропукват, тя се оказва в странно състояние, Църквата просто не знае какво да прави, как да реагира.

Наблюдаваме това и по места, където Църквата не се подкрепя от държавата, като напр. в САЩ. С удивление наблюдаваме, че главата на Архиепископията на Константинополската патриаршия, Елпидофор, започва да взема участие в процесиите на движението „Животът на черните има значение“, не е разбираемо защо това е необходимо и коя част от населението той с тези свои действия поддържа. Тези действия могат да бъдат интерпретирани по различен начин. Например сякаш днес Църквата, в лицето на Константинополската патриаршия, се занимава с политически въпроси, включва се в световната политика, в геополитиката. Виждаме как нервно реагира йерархията на Гръцката църква на появата на обществените движения, свързани с европейските въпроси и правата на човека, свързани с такива леви, радикални движения, които поддържат трансджендърите, секусалните малцинства и правото на аборт. Тези движения винаги предизвикват недоумение и неразбиране какво може да се направи, как Църквата може да реагира.

Същото се отнася и за църкви, които получават своите права и своята свобода в държави, които наскоро са се освободили от съветската идеологическа система, които сега започват своя държавен път. Такива държави като Украйна, Беларус, Русия, във всяка от тези страни протичат собствени процеси, които показват как Църквата не се е научила да избира пътя на самостоятелността. В една или друга страна тя се стреми да се приспособи към държавните системи, да има поддръжка от държавните структури и да се опира на държавното финансиране.

Наред с това, Църквата е организирана, следвайки принципа на държавата. Историческите църкви днес, външно, следват съответната държавна система. Те имат определена вертикала на властта, своя икономика (достатъчно непрозрачна, поне в източноевропейските страни), имат църковни граници, които съвпадат с границите на държавата, и всяка поместна църква реагира крайно болезнено на всяко възможно нарушаване на юрисдикционните граници ‒ тук отсъства каквото и да било разбиране за любов, братство и смирение, към заповедите на Христос за това кой е първи и кой ‒последен. И този проблем не е осмислен, тъй като, когато става дума за такива външни въпроси, Църквата живее изцяло по светските закони.

Затова и днес, когато в такива държави в процес на преустройство, се наблюдава смяна на границите и на юрисдикции, за църквите това се явява предизвикателство, на което те нямат отговори. Църквите не знаят как да изработят съвременен поглед към тези въпроси и винаги ги тегли към отминали форми на реакция. Започват да търсят основания в канонически решения, които са били приети преди хиляда години и които по никакъв начин не съвпадат с нашата съвременност. Търсят възможност чрез държавни канали да влияят на отношенията между църквите в целия свят, и това се отнася за абсолютно всички православни братя.

От друга страна, когато вътре в съответните страни се случват някакви процеси, подобни на тези, които сега се случват в Беларус, отново не знаят как да реагират, защото Църквата не се е занимавала истински със социална работа. Защото Църквата не може да се мисли извън държавната система. Църквата никога не е имала тази самостоятелност и свободата, която получи през последните десетилетия, и не успя да се превърне – поне в славянските страни от бившия Съветския съюз – в самостоятелна сила. Очевидно е, че напр. във Франция или в Германия, основната църковна сила се явява общината – католическата или лутеранската – там никой не се интересува от мнението на православните за това какви социални явления се случват в тези страни. Но католическите и лутеранските църкви отдавна са решили тези проблеми за себе си, те не пренебрегват социалните проблеми, отдавна се занимават със социалните проблеми на народа, а следователно и с политическите проблеми. Докато за православието тези въпроси се оказват напълно неочаквани и то отново се опитва да намери отговора в миналото, в аскетическото минало, като на всяко съвременно предизвикателство намира обтекаем отговор ‒ че трябва да се занимаваме със собствената си душа, да се борим с греха вътре в себе си, да не пристъпваме към места, на които кипят страсти, защото това е вредно за душата, целта ни е да се молим. Тези отговори не са интересни никому, но те са единствените, които днес може да изкаже средностатистически православен свещеник или йерарх. И това е в по-добрия случай. В по-лошия случай този свещенослужител ще поддържа държавната власт, която го храни, защото през този период и в Украйна, и в Беларус, и в Русия, в Църквата бяха вложени огромно количество държавни средства, както за религиозно образование, така и в самите структури на Църквата. През тези години Църквата получи от властите това, което не е получавала в продължение на столетие на гонения. Изведнъж държавата започна да се отнася към Църквата добре, да я поддържа, дори президентите в православните държави започнаха да се съобразяват с народната вяра. Дори в Беларус президентът, който подчертава своя комунистически атеизъм, започна да се нарича православен атеист, да казва: Аз съм с вас, скъпа моя църква, вие трябва да ме почитате и всячески да ме поддържате. За мнозина това се явява решаващ фактор в отношението – тази власт, която ни е хранила и поила, сега срещу нея излизат тези недоволни хора, които е непонятно какви са, вероятно те са антицърковни. Освен това финансовите, информационни, социални потоци, които са подържали съществуването на Църквата през тези години, може да пресъхнат, а това за мнозина е основание да поддържат действащите политически режими, включително и заради опасения за своето собствено бъдеще.

Затова, когато има такива широки обществени протести като тези в Беларус, самите протести може и да не са особено интересни на Църквата, тъй като е ясно, че в тези протести става дума за смяна на властта, за начина на гласуване, за въпроси, от които Църквата по принцип не се интересува много. Същинските причини за протеста не са от вътрешноцърковен интерес. Въпросът за изборите наистина не е въпрос на Църквата. Може да бъде важен за вярващите, но не може да бъде задължение на вярващите или на Църквата да взимат отношение по този въпрос.

Но когато става дума за смазването на протеста от властите с все по-твърди мерки, когато става дума за насилие, издевателство, за очевидна несправедливост по отношение на мирно протестиращи хора ‒ подчертавам, мирно протестиращи, защото не всички протести могат да се характеризират като такива с мирен характер ‒ тогава вече въпросът не е за политическото отношение към протестите, не става дума за самата реакция срещу протестите, а за реакция срещу насилието, срещу това зло, което държавната машина употребява по отношение на беззащитни граждани. Свидетели сме не само на обществена реакция, но и на църковна реакция срещу смазването на протестите в Беларус. Някои се опитват да представят това манипулативно, появяват се твърдения как, видите ли, американското ЦРУ се опитва да скара православните и католиците в Беларус. Но там е очевидно, че в момента и католическата община, и православната община се оказват заедно с тези, които преди всичко се опитват да спрат насилието. И се вижда как в Беларус съвършено неочаквано се появи една истинска нова вълна, в която вярващите от Православната и от Католическата църква в Беларус, заедно с протестантите, извършват християнски литийни шествия с молитва за мир и срещу репресиите. Накрая на това молитвено шествие християните бяха приети от бившия екзарх на Беларус митрополит Павел, който в началото не знаеше как да реагира, но когато видя какво се случва, дори и той не можа да премълчи, прие християните и заедно с тях се помоли, посети в болниците хората, които са били пребити от беларуските спецполицаи. Това показва, че Църквата започва да се учи, много бавно и много трудно, започва да изработва своя език.

Виждаме как в Беларус се развива това вътрешно разделение в Църквата, сред част от хората. Това доведе и до смяната на екзарха, на негово място беше поставен млад архиерей, което е в подкрепа на властта, той е любител на идеята за триединството на православните народи от Светата Рус. Но дори и у него виждаме една много сдържана позиция, в която той се опитва да изведе Църквата от политическите битки. Неотдавна например имаше изявление на игуменката на един манастир в Гродно, нервно заявление, срещу беларуските жени. Тя започна да събира подписка срещу владиката Артемий за неговото преместване, направи гневно изобличение на протестиращите, нарече ги бесовско сборище. И разбира се, изрази директна подкрепа за Лукашенко. Но след това й се наложи да се извинява публично, защото новият митрополит възприе това като участие в политическа акция. Митрополитът се старае да не допусне превръщането на християнския дискурс в политически, защото политическият дискурс носи разделение и противопоставяне. Това може би е мъдро решение. И аз виждам, че той съзнателно страни от пряката поддръжка на всяко политическо действие и по този начин избягва и поддръжката на Лукашенко, макар точно това да се очакваше от него, поне от днешния лидер на Беларус.

Но евангелската гледна точка срещу насилието, унижението, побоите може да бъде само една.

 

Измина една година от писмото на московските свещеници срещу полицейското насилие над мирно протестиращи. Има ли някаква реакция от страна на висшестоящите и на обикновените хора? Какво се случи в годината след излизането на това писмо?

Мисля, че това писмо[1] беше първата толкова шумна реакция срещу насилието над протестиращи. Подписаха го 180 свещеници, които изразиха своето мнение не по отношение на политическите протести – въпреки че бяха обвинени в политиканство. В писмото свещениците изразиха своето безпокойство, че полицията е употребила сила непропорционално, че има пострадали задържани хора, че съдилищата работят репресивно по отношение на невинно задържани хора. И това беше първата подобна публична изява на свещенството – нямаше йерарси, но все пак това беше възприето като църковно християнско изказване.

Това беше неочаквана реакция на гражданското общество на Русия. Дори не само на Русия, а на цялото постсъветско пространство, защото в писмото се подписаха свещеници, които служат не само в Русия, но и извън нейните граници, включително и такива, които служат в Беларус. Мисля, че това писмо оказа влияние и върху начина, по който свещениците в Беларус реагираха на случилото се в родината им. Удиви ме и много ме зарадва яркото и емоционално изявление на архиепископа на Гродно Артемий, което беше първото публично изказване на архиерей по отношение на протестното движение. В своята проповед той пряко подкрепи протеста, и тъкмо като протест за права, протест в израз на нежеланието да бъдеш унижаван – да припомним, че Лукашенко наричаше тези хора престъпници, наркомани, нетрудови елементи и по никакъв начин не искаше да признае правото на хората на свобода на словото и на изразяване. В този смисъл изявлението на владиката Артемий беше и си остава знак, то говори за това, че Църквата е задължена да изработи адекватен отговор, защото този процес продължава.

 

През изминалата година се случи нещо много важно. Писмото на свещениците беше използвано от адвокатите по водените съдебните дела срещу задържаните при тези акции лица. Това писмо беше приобщено към делата, които вървят, и благодарение на това писмо присъдите бяха значително по-меки от тези, които се очакваше. Писмото беше напълно неочаквано за властите, и то не само за църковните. Дълго време се питаха и не можеха да си отговорят откъде се появи това писмо, как се стигна до него. И започнаха да си съчиняват заговори, че то било измислено от ЦРУ, а свещениците, без да знаят за това, го били подписали от неразумност. Това писмо се оказа много важно по отношение на реакцията на случващото се, а и за това, че много хора промениха отношението си към Църквата. Защото въпросът беше дали по един важен въпрос хората могат да очакват реакция от Църквата на това, което се случва, дали могат да потърсят помощ от Църквата, или трябва да действат сами. Струва ми се, че хората започват да разбират, че Църквата може и да не мълчи, че църковните хора не могат да мълчат, и ми се струва, че това стана очевидно, стана очевидно и за властите, особено с оглед на това, което се случва в Беларус. Стана видимо, че процесите, които се случват в обществото, няма да се случат без участието на хората от Църквата.

 

Дълги години сте били директор на православна гимназия и изповедник на деца. Кой е най-трудният въпрос, на който ви се е налагало да отговаряте?

 

У нас имаме традиция на големите празници да правим агапе, обща трапеза. След литургия се събираме в училището, сядаме на общ обяд, а след това беседваме. Тогава децата имат възможност да зададат свободно своите въпроси. И най-сложният въпрос, на който ми се е налагало да отговарям, е за хората с нетрадиционна ориентация, за гейовете. Този въпрос те го поставят много сериозно, интересуват се от отношението на Църквата към тези хора, защо те са смятани за грешници, интересуват се какво лошо има в предбрачните връзки между момче и момиче ‒ все въпроси, по които Църквата се притеснява да говори. Младежите се нуждаят от по-сложни отговори от тези, че това просто е грях, имат нужда от обяснение за причините, за смисъла. Защото такава е средата, в която живеят съвременните младежи, те живеят сред такива хора, имат връстници, които говорят за своята нетрадиционна сексуална ориентация, четат социални мрежи, гледат филми, за тях това се явяват едни от централните въпроси, те искат да съотнесат своята вяра с тези въпроси и не се задоволяват само със забрани, защото за тях няма нищо забранено. Тези въпроси за мен са сложни, защото самият аз трябва да намеря отговорите. И невинаги мога да им отговоря достатъчно убедително.

 

В една своя проповед казвате, че служенето на Бога започва едва когато забележим човека до себе си. Защо е толкова трудна срещата с другия?

 

Имаме притчата за милосърдния самарянин. Много е лесно човек да не забелязва другия по множество причини, множество благочестиви причини. Като причините, които виждаме в притчата за милосърдния самарянин. За свещеника това не влиза в кръга на неговите задължения, после преминава и левитът. Много е лесно да открием формулата, по която да отделим един човек от друг. Това е много по-лесно, отколкото да открием причината да забележим другия. Да се разделим е много по-лесно, отколкото да се обединим – достатъчно е да погледнем конфликтите, които ни заобикалят в нашето постсъветско пространство. Говоря за конфликта в Донбас или за конфликта в Карабах, за Кавказ. Или конфликтите на Балканите, например в бивша Югославия, където малките бивши югославски страни се мразят една друга до степен това да изглежда странно. Имам приятели от Черна гора и една такава моя позната ми разказваше как нейният баща и родният му брат не разговорят един с друг, защото единият се смята за сърбин, а другият ‒ за черногорец. И това го има навсякъде.

Това е много важен, тежък въпрос – какво трябва да се направи, за да престанем да се гледаме един друг по този начин, да разберем, че и другият е човек. И тук не намирам друг отговор, освен в молитвата Отче наш. Едва когато започна да разбирам тази молитва, това отношение може да се промени. Молитвата Отче наш се е превърнала за нас в молитва преди хранене, в автоматизъм. Както казва Дитрих Бонхьофер, ако имаме възможност, от тази молитва ще оставим само едно прошение – насъщния ни хляб дай ни днес. Но молитвата започва с думите Отче наш и докато човек не се научи да произнася тази молитва истински, не може да разбере, че Отче наш се отнася и за съседа, който виждаш през прозореца, за човека, който не ти е приятен. Докато не разбереш, че това Отче наш се отнася и за теб, и за него, докато не го изключваш от молитвата, нищо няма да се получи. Ще казваш Отче наш, но няма да мислиш, че тези думи се отнасят и за него. Така че, когато видиш човек, който ти е неприятен, и просто кажеш тези две думи – Отче наш, по-нататък молитвата може и да не я произнасяш. Когато вървиш по улицата и видиш човек, който не ти харесва, кажи само Отче наш и спри – докато това не сработи, не бива да продължаваш молитвата, става безсмислено да я произнасяш нататък, безсмислено е да се наричаш християнин. Друг начин не знам. Независимо дали в автобуса или метрото в час пик, това работи по-добре от всичко останало. Иначе винаги ще продължаваме да делим хората на близки и симпатични и на такива, които може да не забелязваш, можеш да нагрубяваш, да биеш, да вкарваш в ареста.

 

 

 

[1] Пълният текст на писмото е публикуван в Християнство и култура, бр. 144/2019, с. 80-81. Б. ред.

 

О. Алексей Умински (1960 г.) е свещенослужител на Руската православна църква, предстоятел на един от централните храмове в Москва „Св. Троица“, известен публицист и телевизионен водещ.