Познавам учението на нашата Църква за предопределението. Зная, че тя го отхвърля, като осъжда неговите защитници, и че в основата на спасението на грешниците са благодатта, вярата и добрите дела. Отец Илие (Клеопа) с право, смея да твърдя, клони към тезата, че предопределението е направо ерес.

Признавам си все пак, че винаги съм бил изкушаван, впечатлен и дори обсебен от някои текстове както от Стария, така и от Новия завет, които оставят в нас усещането, че съдбата на нашите души е предварително определена. Измежду тези мрачни текстове, разбира се, преди всичко са силните декларации на свети апостол Павел в Посланието до римляните (1:28-30 и 9:15-23), които могат да бъдат използвани в подкрепа на учението за предопределението, защото звучат много категорично: Защото Той казва на Моисея: „който е за помилуване, ще го помилувам, и който е за съжаляване, ще го съжаля" (9:15).

Текстовете обаче, които винаги са будили ужас в мене, са от Римляни 9:18 и 9:20-23 , където Господ е оприличен на майстор грънчар, който според волята си моделира съдове, приготвени за погибел и за слава. Но би било добре да прочетем отново целия пасаж съсредоточено, с абсолютно внимание: И тъй, когото иска, милува, а когото иска, ожесточава. Но ще ми кажеш: а защо още обвинява? Кой се е възпротивил на волята Му? Ами ти, човече, кой си, та спориш с Бога? Изделието нима ще каже на майстора си: защо си ме тъй направил? Или грънчарят не е властен над глината, та от едно и също месиво да направи един съд за почетна употреба, а друг – за долна? Какво от туй, ако Бог, желаейки да покаже гнева Си, и да яви мощта Си с голямо дълготърпение, понесе някои съдове на гняв, приготвени за погибел? Следователно съдовете за срам са предварително предназначени за гибел и осъждане. Но това представяне на Господа като безмилостен и произволно избиращ грънчар дали има за цел да ни обезпокои, да ни уплаши, или да си кажем направо – да ни скандализира?

Аз се питам, не само от диалектическа и екзистенциална гледна точка, но и с непредпазения и неизтънчен ум на вярващия човек като този на въглищаря на Жан-Жак Русо, като грънчар ли да си представяме Бога? От всички имена и символи, които мога да дам за пример, повече или по-малко подходящи, забравяйки, че се намираме в областта на апофатическото богословие, дали това е най-добрият образ? Нима нашият Създател и Отец не е възлюбил хората? Та нали Той е изпратил единствения Си Син в света, за да спаси този свят, и то на каква цена? С цената на Неговата смърт на Кръста. Как е възможно, и то без резерви и тъга, да си представим един грънчар да меси глината с дистанцираност и безразличие и да прави от нея съдове – добри и лоши, след като става въпрос за вечната съдба на души, които са обиталище на частица от божествения дъх? Добрият, справедливият и милостив Бог да бъде само един безразличен майстор грънчар? Нима не е метафора, която отива твърде далеч? Нима Павел, ученик на фарисея Гамалиил, не е в хватката на една образност, стигаща до формално оправдано умозаключение? Или напротив, може би то изразява с цялата си строгост, с цялата си категоричност една ужасяваща истина, която надхвърля възможностите ни да разберем, да проумеем?

И в Книгата на Йов (глава 32 и следващите) онзи, който прекъсва дългия спор между Йов и тримата негови посетители – Елиуй, син на Варахиил от Рамовия род, е предшественик на тезите на Павел от Посланието до римляните. И според него човекът не е в позиция да оспорва Божиите решения, каквито и да са те. Не му остава нищо друго, освен да се подчини („да държи устата си затворена”), без да претендира, че разбира, приемайки като добра и справедлива Неговата воля. Всичко това не трябва да се бърка с тезата за предопределението, но немалко истина има в начина на изразяване на Елиуй (например в Иов 33:12-13: Бог е по-горе от човека. За какво ти е да се бориш с Него? Той не дава сметка за никакви Свои дела), намираме зрънце от бъдещето при използвания стил De verso arbitrio или в Августиновия стил, или в стила на творбите на двама видни представители на учението за строгата предопределеност – Лутер и Янсений.

Не трябва да крия, че приобщаването към теорията за предопределението на хора като Августин Блажени (католицизмът безуспешно оспорва това определение), като Лутер, Калвин, Паскал, янсенистите или Карл Ърт, ме накараха дълго да мисля. Та нали нашата майка – Църквата, в милостта си се опитва да не плаши децата си с митологизиране и подслаждане на истината? Нали им говори така, че да не им отнеме надеждата, да не им разклати вярата и да не им опустоши душите? Да не би да си имаме работа с една добронамерена и измислена поради съчувствие измама – fraus pia?

Така си останах – ужасен и нападнат от съмнения и страхове, докато не прочетох книгата Le choix de Dieu – Божият избор (1987 г.), заглавие, което бих изтълкувал така: Избрах Господа – на кардинал Жан-Мари Люстиже, архиепископ на Париж, където мисля, че намерих правилното, истинското и успокояващото решение на проблема, който ме измъчваше толкова дълго време (и съм убеден, че аз не съм единственият).

Люстиже казва: Бога на християните иска спасението на всички хора, а не само на Своите избраници. Какво означава това? Първо това, че Господ има Свои избраници (Неговите съдове за слава), предопределени за спасение, чиито имена са предварително записани в Книгата на живота, според както ни потвърждава и свети апостол Павел. Но на второ място, също толкова сигурно, означава, че всички останали не са непременно и изначално – ab initio осъдени, предназначени за тъмнината, а са оставени на свободната си воля и те самите могат да избират съдбата си и да хранят надежда за спасение чрез вярата и делата си. Избраниците по силата на нещата са малцинство, едно малко стадо, те са призвани да изпълнят тайните Божии планове. Останалите обаче не са стока, предназначена и предадена на обиталището на дявола, а са ансамбъл от души, които със земния си живот ще придобият възкресението или смъртта.

Така всичко се изяснява.

Да, има избраници (Рим. 8:28-30): При това знаем, че на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдействува към добро; защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя. А които е предопределил, тях и призвал; и които е призвал, тях и оправдал; а които е оправдал, тях и прославил, но съдбата на останалите по никакъв начин не е предварително запечатана, те не са една прокълната маса – massa damnata. Господ иска тяхното спасение, иска всички да се завърнат и да бъдат живи, дори им помага за това, а не им пречи, не ги отхвърля, не смущава тяхната свободна воля, няма да ги изхвърли навън, ако дойдат при Него (10, 6 и 37), подтиква ги да искат, да чукат на вратата Му, да търсят, защото тогава ще им се даде, ще им се отвори, ще разберат (Лук. 11:9). Многобройни са текстовете, които ни дават надежда: 1 Тим. 1:15: Верни и за всяко приемане достойни са думите, че Христос Иисус дойде в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз; Иоан. 3:17: Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него; Иоан. 12:47: И ако някой чуе думите Ми, и не повярва, Аз няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света; 1 Тим. 2:4: ... нашия Спасител Бога, Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината; Иез. 18:23: Нима Аз искам смъртта на беззаконника? казва Господ Бог. Нали това искам – той да се обърне от пътищата си и да бъде жив?; Иер. 33:11: ... пак ще се чува глас от радост и глас от веселие, глас на младоженец и глас на невеста, глас на тия, които казват: „славете Господа Саваота, защото е благ Господ, защото милостта Му е вечна", и глас на ония, които принасят благодарствена жертва в дома Господен; защото Аз ще върна пленените от тая земя в предишното им състояние, казва Господ; Лук. 9:56: Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси; Марк. 2:17: Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.

Това е Господът на християните, а именно – Богът на любовта, който не може да не иска спасението на Своите създания. Който оставя портите на рая отворени и не ги превръща в бариери като тези на Кафка, стоейки безмълвен и сардоничен. (Защото проблемът се състои в това, че ‒ ако ни е позволено да правим профанни аналогии ‒ нима иначе не изглежда така, сякаш човекът е попаднал в положението на героя от Процесът на Кафка или в това на Жана д'Арк и на капитан Драйфус: тоест него го съдят на базата на секретно дело и по силата на предварително взето решение в един привидно публичен процес?)

Решението на Люстиже изглежда невероятно и извънредно просветляващо, защото дава напълно простичък отговор според нашия морал и интуиция, съгласно чувството ни на справедливост, имплантирано в съзнанието ни изначално от нашия Творец. Освен това то е единственото, което съответства на величието, на благородството и щедростта на Господа.

Така че фактически никой не е сгрешил: нито свети апостол Павел и неговите последователи, нито нашата Църква, която с право отказва да припознае една доктрина, която не взима предвид страданията на човека по пътя към спасението, нито доброто желание, колкото и искрен и изпълнен с дела и плодове, достойни за милостта на Бога и за спасение да е животът на човека. Господ си има Свои избраници, което всъщност не означава, че всички останали са безвъзвратно обречени на ада, а само това, че имат пълната свобода да изградят вечността си, водени от благодатта. Господ не им отнема надеждата за спасение; напротив, иска всички да бъдат спасени и това „иска” какво друго може да означава освен това, че дава на всеки необходимата светлина, за да може да отличи доброто от злото и да не се противи да приеме благодатта. И независимо от това, че човекът от раждането си трябва да носи товара на недостатъците си или на някои предразположения, които създават впечатлението, че за гибел е бил предопределен, но той все още не се оставя да бъде победен, а твърдо вярва в свободата на избора и в правото си да се бори, да се противопостави на „съдбата”, и дори да е недъгав, както казва псалмопевецът, ще се пребори, оспорвайки неблагоприятните условия, превръщайки в ръководен принцип увещанието на Чърчил: „В случай на провал, предизвикателство”, както и според слогана на Жан-Пол Сартр: „Важното е не това, което са направили от теб, важно е това, което ти си направил от човека, в който са те превърнали другите (множественото число на Сартр – „другите”, може да бъде разбрано като съдба, наследственост, осакатяване при инцидент или от ближен и др.).

Може би не е излишно да си припомним При закрити врата на Жан-Пол Сартр: тезата във впечатляващата пиеса в едно действие не е друго освен вариант на поговорката: „Каквото си постелеш, на това ще легнеш” или: „Каквото е поведението ти в живота, такъв ще бъдеш във вечността, вечно буден в отвъдния свят”.

Прекрасната кратка формулировка на Люстиже напълно ме успокои: проблемът с предопределението за мен вече не е клопка, не е причина за безпокойство, не е препъникамък. (Отново се питам със същото учудване как може нашият Господ да бъде оприличен на безразличен грънчар, толкова студен създател, че да оставя творенията си да се борят пряко сили, да се мъчат като мишки, хванати в капан, знаейки, че напразно се вълнуват, след като тяхната съдба е предопределена?). Да е готов да приготви за Сатаната възможно най-голям брой роби и да му ги достави? Да не можем да видим в нашия Господ друг образ, на Този, Който се е въплътил и мъчил, разпнат на Кръста, заради любовта Си към нас, вместо едно ново въплъщение на фатума?

Нима цялата борба на човека за усъвършенстване и спасение, която понякога е много драматична, е просто една игра с белязани карти, един жалък предварително написан сценарий?

Не може да бъде! И не е. Разбира се, Господ има Своите избраници, но на останалите не е враг, не е пристрастен съдия, а милостив Баща, Който много иска спасението на всички, радва се на обръщането на всеки един грешник много повече, отколкото на светостта на стотици праведници, празнувайки щедро и с шумно веселие завръщането на грешника. Радва се повече на него, отколкото на присъствието на верния си и кротък син, търси с особено усърдие изгубената овца.

Малко са избраните, но всички са призвани, всички ще бъдат просветлени, подкрепени... Всички са добре дошли!

И както ясно се казва в Евангелието, в Първото послание към Тимотей, глава 1, стих 15, нека това да е основата на нашата непоклатима надежда!

 

Превод от румънски: Сандра Керелезова

 

Николае Щайнхард (1912–1989) е румънски писател от еврейски произход, есеист, литературен критик, доктор по право и православен монах. Той се кръщава в православната вяра през 1960 г., на 47-годишна възраст, докато излежава присъда в затвора в Жилава. Осъден е, понеже отказва да свидетелства срещу своя близък приятел – философа Константин Нойка (обвинен от комунистическата власт в противодържавни прояви). Лежи в още два лагера на тоталитарния режим – „Герла” и „Аюд”, и е освободен през 1964 г.

Една от най-известните му книги, Дневник на щастието, за първи път е публикувана през 1972 г., но е конфискувана от Секуритате, като второто обновено издание, което излиза през 1984 г., също е иззето от властите. Книгата започва да се разпространява нелегално, като от 1988 г. до 1989 г. части от нея са прочетени като поредица в ефира на радио „Свободна Европа“.

След смъртта на своя баща Николае Щайнхард започва да търси православен манастир, в който да стане послушник. По стечение на обстоятелствата споменатият негов близък приятел Костантин Нойка му разказва за посещението си в манастира „Рохия“, за впечатленията си от голямата библиотека и вдъхновяващата атмосфера там. През 1978 г. Щайнхард става библиотекар на манастира, а през 1980 г. приема монашеско пострижение.

Той предава Богу дух през 1989 г., само няколко месеца преди да настъпят демократичните промени в Румъния. На път за Букурещ (потеглил към столицата, за да потърси специалист заради влошеното си здраве) получава инфаркт, преди да се качи на самолета на аерогарата в Бая Маре, а дни по-късно издъхва в местната болница. Според свидетелствата, докато е на път към летището заедно с двама отци – отец Юстин (Ходя), стареца на манастира, и отец Паисий (Рогожан), който е бил негов изповедник, казал на своите спътници: „Напоследък много ме натъжават и измъчват мисли, че Господ не ми е простил за моите грехове от младостта ми!“. А отец Юстин му отговаря: „Дяволът в безсилието си се чуди как да те отведе към греха, затова те напада с тези мисли за миналото. Изповядал си се, покаял си се, приел си монашество, което е все едно второ Кръщение, в което са ти опростени всички грехове. Успокой се, това е провокация от злите сили в опит да смутят вътрешния ти мир...“.

Творчеството на Николае Щайнхард вече е събрано и издадено в няколко тома. Той е един от най-продуктивните християнски автори на Румъния, съчетаващ в словото си голяма ерудиция, философска дълбочина, богословска просветленост и неподражаема художествена експресивност.

Публикуваният текст е от сборника с есета на Николае Щайнхард Дарявайки, получаваш, изд. на манастира „Света Анна“, Рохия, 2006 г.