В традицията на Православната църква не е присъщо вярващите да очакват от страна на своите архиереи становища по всеки аспект от обществения живот. По немалко въпроси те трябва да се осланят на молитвата, на Свещеното писание и Предание, на словата на светите отци, на съветите на своите духовни наставници и съвсем не на последно място – на личното си усещане за духа на християнския етос. Неслучайно разсъдителността е поставяна сред най-ценните християнски добродетели. И все пак има болезнени въпроси, които се превръщат в екзистенциална дилема за съвременния християнин, за чието решаване той се нуждае от по-категоричен външен ориентир. Един от тези съдбовни въпроси е дали  брачна двойка, която има репродуктивен проблем, е приемливо от гледна точка на християнската етика да потърси помощта на съвременните асистирани репродуктивни технологии. Именно тук идва ред на съвременното богословие, а наслагването на все нови и нови биоетични казуси от „живия живот“ се явява едно от най-сериозните изпитания пред теолозите – да предлагат актуални отговори на въпросите, променящи се според динамичната реалност, именно като изразяват хилядолетния опит на Църквата.

Един от първите православни богослови, които посвещават свои трудове на темата за новите репродуктивни технологии, е отец Джон Брек. В книгата си Свещеният дар на живота той формулира един важен ориентир – за една двойка християни е допустимо да прибегне до асистирана репродукция, ако се съобрази с определени критерии от първостепенна важност. Всъщност точният израз на отец Дж. Брек е „не е неуместно или греховно една двойка да прибегне до нея“[1], което разкрива сериозна доза сдържаност. В този отговор се крие именно така ценната разсъдителност, за която споменахме – от една страна, християнинът не отхвърля достиженията на човешкия ум (който сам по себе си също е Божи дар), на напредъка на медицинската наука, но от друга страна, държи ума си буден, способен да вижда границите, очертани от Божия промисъл, не се оставя да бъде стихийно воден единствено от силното си желание да постигне своята цел. За разлика от по-либералното виждане към темата на о. Джон Брек, има и християнски богослови, според които етичните рискове, криещи се в методите на асистираната репродукция, не могат да бъдат поети, колкото и съкровена да бъде целта. Подобна позиция на отхвърляне (с изключение на терапиите, които премахват пречките пред възможността за репродукция по естествен път) застъпват и голяма част от представителите на католическото богословие.[2]

Един от тези така важни критерии за допустимото пристъпване до новите репродуктивни технологии от страна на една християнска двойка според о. Дж. Брек е при процедурата да не бъдат заченати „допълнителни“ ембриони, които да бъдат унищожени или да бъдат използвани за медицински опити или търговия.[3] Това условие можем да открием и в изявленията на православни архиереи, както и в синодални становища, посветени на темата, включително и в становището на Св. синод на Българската православна църква, в което се казва: „Българската православна църква допуска „ин витро” оплождане, при което се използва биологичен материал, принадлежащ само на двамата съпрузи за създаване на ембриони, всеки от които се имплантира в съпругата, без да се унищожава нито един от тях...“[4].

А как изглежда християнската гледна точка спрямо практиката на замразяването на ембриони? В настоящия текст ще разгледаме именно някои биоетични аспекти на тази практика, която е разрешена и в България. В процеса на инвитро процедурата тя се прилага с две основни цели. Първата цел, да бъдат замразявани ембриони, е в случай че извършеният асистиран опит за осъществяване на бременност завърши с неуспех. Тогава, при повторен опит, в матката на жената се трансферира съхраненият чрез замразяване ембрион (или ембриони), като по този начин й се спестява нов цикъл на хормонална стимулация, който може да бъде физически изтощителен, спестяват се и допълнителни финансови разходи на семейството. Вторият случай е след успешно забременяване и раждане, ако в бъдеще двойката пожелае второ или трето дете. Когато имаме предвид втория случай обаче, реалностите показват, че едва малка част от двойките, вече станали родители, се връщат в клиниката, за да дадат възможност на своите замразени ембриони. Причините най-често са социални, поради напредване на възрастта или защото силното желание да станат родители вече е постигнато.

За да очертаем измеренията на проблема със замразяването на ембриони, е нужно да погледнем към съвременните възприятия за това какво е ембрионът. На интернет страницата на една от най-утвърдените столични клиники по репродуктивно здраве откриваме следното описание, свързано с процедурата по замразяването на ембрионите, не без доза поетичност: „Не всички ембриони са с необходимото качество, за да бъдат замразени и съхранени. Ембриолозите избират само тези, които притежават потенциала да преживеят процеса на замразяване и размразяване. Нашите ембриолози и биолози неотлъчно бдят над замразения шанс за бебе на стотици двойки. Вижте кои са тези композитори на радостта във видеото по-долу...“. Използването на изрази от рода на „замразен шанс за бебе“ отвежда към разбирането, че ембрионът е етап по пътя към бебето, но не и самото то в същността си. Вероятно мнозина специалисти по репродуктивно здраве биха възразили, че в по-горе цитирания текст под израза „замразен шанс за бебе“ се има предвид основно липсата на гаранции, че размразеният ембрион ще оцелее. Проф. Георгиос Мандзаридис в своята Християнска етика очертава обаче едно разбиране за това какво е ембрионът, което се различава от християнската перспектива и често се съдържа в подобен тип изразност като гореспоменатата: „Някои моралисти определят ембрионите на няколко дена или седмици като предембриони, с други думи – като съвкупност от недиференцирани клетки, и отнасят началото на човешкия живот, тоест оформянето на ембриона, след имплантирането на оплодената яйцеклетка в утробата. Възможно ли е обаче оплодената яйцеклетка да се диференцира по същество от ембриона, или пък ембрионът на няколко дни или седмици – от по-големия ембрион? Всичко това релативизира ценността на човека и е проява на избор, който улеснява съхраняването и унищожаването на замразените зародиши...“[5].

Свети Григорий Нисийски в своя труд За устройството на човека утвърждава учението за това, че Божието могъщество привежда човека към битие в пълнотата на неговото естество.[6] Той подчертава, че нито една част не предшества другата, нито една част не се появява по-рано или по-късно от друга. Св. Григорий говори и за това, че пълнотата на човека се състои в една видима част от него, но и в една невидима част – това е скритият човек. Именно върху тези светоотечески начала на християнската антропология стъпват всички интерпретации на съвременната православна биоетика.

Според Навпактския митрополит Йеротей (Влахос) за ценността на учението, че тялото и душата са създадени едновременно от Бога, свидетелства и православният календар, в който са включени и празници на Зачатието.[7]

Ето защо, от перспективата на християнския светоглед, замразените ембриони пребивават в особено гранично състояние, в една духовна ситуация на ръба между отчаянието и надеждата – на тънката линия между живота и смъртта. Извикани към битие по Божията воля, но парадоксално застинали в очакване по волята човешка да бъдат събудени от своя леден сън.

Според наредбите на българското законодателство замразените ембриони е желателно да бъдат съхранявани не повече от 5 години. Този срок обаче не е задължителен, а препоръчителен. Хипотетично той може да бъде и... безкраен. Практиките на клиниките по репродуктивно здраве са различни, но най-често към унищожаване може да се пристъпи, ако регламентираният срок е изтекъл и в случай че биологичните родители не са заявили изрично, че желаят този срок да бъде удължен. За жалост немалка част от онези родители, които заявяват желанието си за удължаване на срока на съхранение, нямат конкретен план и не се връщат обратно, за да вземат своя замразен ембрион (ембриони). По отношение на проблема със сроковете за съхранение (и бихме добавили – липсата на подобаващо отношение) се стига и до някои абсурдни казуси, какъвто е случаят от края на 2012 г. с криобанката на столичната Първа АГ болница „Св. София“. Новото към тогавашния момент ръководство на болницата установява нередности – за някои от замразените ембриони липсват данни на кого са, а при други е посочено само първото име. След проверка ембрионите с непълни данни и замразените преди 2000 г. са били унищожени по процедура, утвърдена от комисия с участието на представители от Агенцията по трансплантации. В едно от медийните съобщения по казуса се цитира д-р Мариана Симеонова, изпълнителен директор на Агенцията по трансплантации, която обяснява, че „98 ембриони на 83 двойки бяха унищожени, защото не можеше да бъде доказано на кого са. Двойките, за чиито ембриони е имало непълни данни, са били повикани в болницата за попълване на информацията“[8].

В паметта ми се е врязала репликата на един лекар, специалист по репродуктивна медицина в една от големите общински АГ болница в столицата, при когото преди около десетина години отидох за интервю – посочи ми два криоконтейнера и с усмивка подхвърли: „Ето тук пазим толкова ембриони, колкото да напълнят цяло училище!“. Много от тези потенциални ученици в това имагинерно училище са просто забравени. Ето защо в някои държави, където практиката на замразяването на ембриони е позволена, се допуска някои от тези забравени ембриони да бъдат осиновени.

В началото на декември 2020 година една новина обиколи медийното пространство. Това бе вестта за малката Моли Гибсън, родена през октомври същата година в САЩ.[9] Тя е била замразен през 1992 г. ембрион, от когото биологичните родители са се отказали. Цели 27 години по-късно, през февруари 2020 г., Тина и Бен Гибсън осиновяват замразения ембрион. Историята на Моли има предистория – по-голямата с няколко години дъщеря в семейството Ема е генетична нейна сестра. И двата ембриона са от едни биологични родители и са замразени заедно през споменатата 1992 г. Годината, в която тяхната майка осиновителка Тина е била на около годинка.

Двамата настоящи родители – Тина и Бен, в продължение на пет години безуспешно се борят да осъществят мечтата си за бебе, докато един ден не попадат на информация за дейността на Националния център за даряване на ембриони (NEDC). Това е християнска организация с нестопанска цел в Ноксвил. NEDC съхранява замразени ембриони, дарени от биологичните им родители, които са се отказали от тях. Според NEDC към днешна дата в САЩ се съхраняват около един милион замразени човешки ембриони. Основана преди 17 години, NEDC е допринесла за повече от 1000 осиновявания на ембриони и извършва около 200 трансфера всяка година.[10]

Не във всяка държава обаче, в която практиката за замразяване на ембриони е позволена, се разрешава и осиновяването на замразени ембриони, дори и при ограничени, строго регламентирани условия. България е една от страните, в които на този етап подобен тип осиновяване не се допуска. А вече има православни гласове, които говорят за осиновяването на замразени ембриони като възможен етичен избор, като изход от ситуация без много полезни ходове. Още през 2006 година в документа на Св. синод на Гръцката православна църква, посветен на асистираните репродуктивни технологии, това се споменава като предложение, което трябва да се обмисли: „Една идея, нуждаеща се от по-нататъшно развитие, би могла да бъде в случаите на репродуктивна неспособност на съпрузите, да им се предложи осиновяване и износване на „излишни ембриони“ с неизвестен на родителите произход. По този начин и някои ембриони ще се спасят, и майката ще изживее връзката с детето по време на бременността...“[11]. За варианта „осиновяване“ споменава и отец Джон Брек, уточнявайки, че това е предложение на специалиста по репродуктивно здраве и православен християнин д-р Леон Шийн. „Даряването на допълнителните зародиши на друга безплодна двойка – пише Брек – би могло да бъде етически оправдано, т.е., че то се извършва в съгласие с Божията воля“[12].

Практиката на замразяването на ембриони е само аспект от голямата биоетична тема за асистираната репродукция, а съвременната реалност продуцира все нови и нови морални казуси, в чиито лабиринти рискуваме да се изгубим безследно. Поради сложността и болезнената чувствителност на темата за безплодието в своето изявление Св. синод на Гръцката църква дава важни пастирски насоки, уточнявайки, че от нея – Православната църква, не бива да се очаква да поддържа прибягването към технологично подпомогнатото възпроизвеждане, нито отново да допусне ролята й да бъде тази на произнасящата присъди. „Тя може да помогне за преодоляването на проблема, доколкото той вече е реалност, създаден независимо от нейната воля и желание, със сигурност не на основата на педантичната каноничност, а на духовното снизхождение“. По-нататък в документа се казва, че Църквата би могла да следва определени стъпки в своята пастирска дейност към вярващите. Една от тези така важни стъпки е „словото й да е пълно с дух и с истина, но и със съчувствие и човеколюбие“[13].

Този баланс между отстояването на истината и съпричастността към конкретната лична болка е особено труден понякога. Ключът към него е онази разсъдителност, за която свети Йоан Лествичник говори: „Цел и правило във всички случаи е да ориентираме нашата съвест по Бога и като видим откъде веят Божиите ветрове, по техните указания да разпънем и платната“[14]. Дали ще успяваме да различим божествения полъх от стихиите на света, предстои да разберем и дано в обозримо бъдеще все по-рядко имаме повод да говорим за „излишни“ ембриони и да чуваме да се задават въпроси за „срока им на годност“ след процедурата по тяхното замразяване...

 

 

 

 

[1] Джон Брек, Свещеният дар на живота, изд. „Омофор“, София, 2002 г., с. 213.

[2] Вж. Конгрегация за доктрината на вярата, Инструкция за уважение към човешкия живот в неговия произход и достойнството на възпроизводството, Donum Vitae, 1987.

[3] Пак там, с. 201.

[4] Вж. „Становище на Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия относно методите на асистирана репродукция и заместващото майчинство“, https://bg-patriarshia.bg/attitude-6, последно посещение: 30.12.2020.

[5] Георгиос Мандзаридис, Християнска етика том II, С., Омофор, 2013 г., с. 477.

[6] Св. Григорий Нисийски, За устройството на човека, глава XXIX, вж. https://www.documentacatholicaomnia.eu/03d/0330-0395,_Gregorius_Nyssenus,_De_opificio_hominis_[Schaff],_EN.pdf, с. 663.

[7] Навпактски митрополит Йеротей (Влахос), Духовни ориентири за съвременното общество, С., Омофор, 2017 г., с. 139.

[8] Вж. „Столичната Първа АГ-болница „Св. София“ сезира прокуратурата за немарливост в работата с банката за съхраняване на замразени клетки и ембриони за ин витро“, https://nmd.bg/stolitchnata-parva-ag-bolnitsa-vesv-sofiya-e-sezirala-prokuraturata-za-nemarlivost-v-rabotata-s-bankata-za-sahranyavane-na-zamrazeni-kletki-i-embrioni-za-invitro-2/, последно посещение: 30.12.2020.

[9] Вж. „Момиченце се роди от 27-годишен ембрион в САЩ“, https://www.dnevnik.bg/sviat/2020/12/03/4146963_momichence_se_rodi_ot_27-godishen_embrion_v_sasht/. Последно посещение: 30.12.2020.

[10] Вж. повече на: https://www.embryodonation.org/.

[11] Биоетика, сборник, С., Фондация „Комунитас“, 2013 г., с. 36

[12] Джон Брек, Свещеният дар на живота, С., Омофор, 2002 г., с. 213.

[13] Пак там, с. 37.

[14] Св. Йоан Лествичник, Лествица, репринтно издание, София, 1996 г.