Християни или не, знаем ли какво е християнството? Първите християни са имали чувството, че навлизат чрез вярата в странен и нов свят. Те са разбирали, че самата вяра е тайнствена, дар, получен от Бога. Затова са бързали, бързали са да опознаят новия живот, който се открива пред тях, за да донесат на другите благата вест, чута от тях, предполагайки, че краят на света наближава и че трябва да изкупят малкото им останало време. Оттогава са минали векове, а християнството, възприето в перспективата на европейския рационализъм, се е превърнало за невярващите в съвкупност от доктрини, съпоставими с марксизма или екзистенциализма, подвластно на едно безполезно и необосновано вярване; дори за вярващите, то много често се свежда до съвкупност от доктрини, гарнирани с практики. Установила се е рутината; начините на мислене на една цивилизация, отдалечена от библейското Откровение, прикриват плашещото своеобразие на християнството, на неговия Бог и реалността, върху която Той хвърля светлина другояче.

Забравихме истинското християнство. И би трябвало да се върнем към първите християни, към онези, които век след век и във всички изповедания на Църквата – тази на християните в Христос – са живели същата вяра под въздействието на същата благодат.

Леон Блоа: „Съществува само една болка – тази да не бъдеш светец“. Катерина от Сиена: „Ако сте това, което трябва да бъдете, ще възпламените целия свят“. Става дума наистина за това: за битие и за огън в една несвоевременна религия, противоречаща на всичко, за което обичайно говорим – каквото и да е мястото, какъвто и да е моментът. Християнството не фигурира сред различните виждания за света и сред начините на живот, предлагани от обществата, редуващи се едно след друго в един грехопаднал и ослепял свят, отделен от Бога, без да може да разчита на светлината, идеща от другаде. Несвоевременно е, на първо място, онова, което не се приспособява към „прогреса“ и към изискванията на всяко едно поколение. И все пак в едно прессъобщение за публикуването на Revised English Bible през 1989 г. се казва, че „макар Библията да е единственият водач в християнската вяра, тя трябва да отговаря на различните изисквания на своето време“. Отвъд логическата грешка – водачът да бъде воден от онези, които според мисията си трябва да води – изникват и по-тежки грешки: решавайки какво, съгласно времето, трябва да се променя в Библията, преводачите се превръщат във водачи; а вслушването в непрестанните искания и в различните форми на отминаващото време всъщност привилегирова гласа на грехопадналото човечество. Всяка модерност, която е носител на доброто и никога не е напълно изоставена от Бога, все пак е продукт на нашата грехопадналост.

Ала християнството е несвоевременно по още по-радикален начин: то винаги попада в някакъв промеждутък на времето, като контракултура, или още по-дълбоко – като някакво противостоене на желанията на нашия „аз“ или на частта от този „аз“, която припознаваме. То е несвоевременно още от самото начало. Учението на Иисус и проповедите на апостолите както пред иудеите, така и пред „езичниците“, не изглеждат на мястото си: иудеите съзират в тях абсолютно противоречие с религията си, а елините – пълно разминаване със схващанията си за реалността и с тяхната „мъдрост“. Християнството не е било на мястото си нито в Йерусалим, нито в Атина, където първите християни, подобно на Иисус, биват избивани, защото смущават налудничавия ред в света. Колко далечно ни изглежда това днес в нашите страни, за които отдавна вярваме, че са християнизирани, и където християнската религия, както и нейните църкви са част от пейзажа! Ние обаче тепърва ще се връщаме към несвоевременността на спасението, към другостта на евангелското слово, което отново изглежда като „варварски език“ заради своята смущаваща сила в живота ни и в нашите привички. Като християни, можем да извлечем от християнството неговия най-обичаен аспект, но и да разпознаем смайващата му „чуждост“. Като невярващи, можем да констатираме, че дори сред първите му слушатели онова, което се представя като „благата вест“, е предизвиквало у мнозина странно желание за вслушване и промяна; така, за всеобща почуда, се е оказало, че тя съответства на най-дълбокото им желание и че противно на очакванията, е тъкмо онова, което те са очаквали; ето защо Евангелието продължава да отблъсква и да привлича.

Кой е Бог? В какъв свят живеем? Кой съм аз? Какво означава да бъдеш християнин, да живееш като християнин? Такива са въпросите – малко налудничави – на които подобава да отговорим и на които, без съмнение, ще трябва непрестанно да отговаряме. А къде да намерим отговорите? В Библията. Ала колцина ли вярват спонтанно в това – дори сред онези, които признават, че Библията е Словото Божие? Ето как все по-ясно се налага идеята, че най-добре е да се консултираме с коментаторите и богословите. Помощта на богословите е наистина драгоценна (освен когато спекулират или добавят, възприемайки Библията като първична материя, нуждаеща се от дообработка). И защо да не се информираме направо от източника, преди да потърсим помощ? Иначе все едно четем специалистите по Флобер, без да прочетем самия Флобер. Големите богослови, щом става дума за Новия завет, са Матей, Марк, Лука, Йоан, Павел, Яков, Петър, Иуда и авторът на Послание до Евреите, като тъкмо в тяхната компания е редно да слушаме и да размишляваме над Откровението.

Защото Библията е различна. Паскал пише, че нейният стил изненадва: „очаквали сме да срещнем писател, а откриваме човек“^[1]. Бихме могли дори да кажем по повод на Библията: „Очаквали сме да срещнем автори, а откриваме Бог“. В сърцето на текстовете се чува живо слово; зад липсата на авторите се долавя божествено присъствие. Привилегия е да се чете Библията – едно голямо, невероятно и радостно приключение. Достатъчно е да я четем внимателно и прецизно, без предварително насаждани идеи, за да усетим нейния авторитет. Да я четем постоянно, в отговор на една жизнена потребност, толкова важна, колкото и въздухът, който вдишваме с дробовете си, за да разберем и приемем нейното поучително послание. Ала колко трудно е да съумеем да осъществим това послание! Навиците ни пречат да мислим за него. И когато размишляваме над някой доктринален или практически въпрос, не търсим ли другаде отговора? Ще дам само един пример: как да убедим невярващите в намеренията на Бога и безкрайната радост на спасението? Вместо да изучаваме начина, по който са действали Иисус и апостолите, не се ли обръщаме към апологетиката? Метод, дълбоко проработен от нашите разсъждения, като отговор, разбиращ се от само себе си. Пред Бога, Който ни трансцендира, и пред Неговото Откровение, което можем само да доловим, опитвайки се да го проумеем – според способността си за действие и мисловните ни структури – всички наши тълкувания рискуват да се превърнат в идоли. И защитавайки ги, не на Бога ние служим, а на самите себе си.

Ето защо прочитът на Библията може трайно да ни учудва; той продължава да учудва и автентичните християни, трудно разпознаващи се в „обичайното християнство“, на което се спрях, начевайки този размисъл. В началото на Своето проповедничество Иисус говори в синагогата на Капернаум, а Неговите слушатели „чудеха се на учението Му“ (Марк. 1:22). Exeplèssonto: по-правилно би било да го преведем така: бяха стъписани, сащисани; различните английски Библии го превеждат с amazed, astonished, astounded. Да кажем, че са останали със зейнала уста и да се запитаме дали думите на Иисус предизвикват и у нас същото смайване. Бихме могли да се измъкнем, уточнявайки, че те са се удивявали не толкова на съдържанието на Неговото учение, колкото на начина Му да говори, „понеже – пише Марк – Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците“. И все пак на садукеите, които се опитват да го объркат, поставяйки му коварния въпрос за възкресението, Иисус отговаря: „Заблуждавате се, като не знаете Писанията, ни силата Божия; защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата. А за възкресението на мъртвите не сте ли чели реченото вам от Бога, Който казва: „Аз съм Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов“. Бог не е Бог на мъртви, а на живи“. И народът, като слушаше, чудеше се (еxeplèssonto) на учението Му“ (Мат. 22:29-33). Нашата слабост е в това, че вече не се учудваме. Християнството, станало обичайно, смятано за огнище на множество „християнски“ страни в лоното на една цяла цивилизация, вече не се явява като онази мъдра лудост, оживотворявала първите християни. То вече не ни разтърсва; дори атеистите смятат, че са наясно за какво иде реч.

Живеем в грехопаднал свят, където Откровението навлиза като преобръщаща другост. Опитваме се да отречем тази грехопадналост, намирайки за злото, болестта и смъртта все по-малко мрачни обяснения. Пренебрегваме любовта и хумора на Бога. Препрочетете разказа за Грехопадението. Змията възвестява на жената едно опияняващо, но измамно бъдеще: денят, в който вкусите забранения плод, „ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“ (Бит. 3:5). Желаейки да обожествим нашето естество, всъщност сме го понизили. На тази крайно злощастна вест, благата вест на Евангелието отговаря със сходно, но доста по-екстравагантно известие: ако Христос живее във вас, пише Павел до Ефесяните, тогава ще „се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Еф. 3:19). Бог обещава много повече от змията, чието предложение, съпоставим ли го, изглежда доста хилаво. Обещаното от Бога, което надхвърля всичко, което помислим, не е ли наистина учудващо?

Грешници в един грехопаднал свят, ние сякаш сънуваме. Не виждаме света такъв, какъвто е, пренебрегваме собственото си естество, а онова, което трансцендира природата, остава скрито за нас. Хенри Дейвид Торо пише в Уолдън: „никога не съм срещал напълно събуден човек – иначе как щях да мога да го погледна в лицето?“. Наистина подобна среща би била унизителна. Захария така описва визиите си за реалната действителност: „И върна се оня Ангел, който говори с мене, и ме разбуди, както разбуждат човека от сън. И ми рече той: какво виждаш? И отговорих: виждам, ето, светилник цял от злато и чашки за елей върху му, и седем кандилца на него, и по седем цеви на кандило, които са върху му“ (Зах. 4:1-2). Разбуждането означава да видим духовната реалност, небесната реалност, която ни окръжава и носи.

За това обаче е необходима коперниканска революция в начина, по който възприемаме християнството. (Ще го кажа на английски, с игра на традиционните, но изразителни думи: a Copernican revolution with the Son at the centre)^[2]. Ето защо нека започнем с препрочитането на Библията, която ни осигурява на всичките си страници несвоевременни удивления. Обръщайки се към Своя Отец, Иисус казва на учениците Си: „А сега ида при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна“. (Иоан. 17:13). Невярващият знае ли, че това е самата радост на Христа, на Сина Божи, която е поканен да узнае? Християните знаят ли, че могат не само да споделят тази радост, но и да я имат в целостта ѝ? Усещаме ли неизказаната благост на Бога, съкровеността, с която Иисус ни обновява абсолютно? Ако само… Ако имахме в нас тази радост, щяхме да надмогнем в братско общение дрязгите между католици, православни и протестанти, с всички тези порции от грешки и недоверия; а представата ни за Евангелието щеше да осъществи нашата мисия, която е да преобразим света, „да размирим вселената“ (Деян. 17:6).

Нека вземем само някои пасажи от писанията на свети Павел. Това спокойно твърдение например, отправено към християните колосяни: „Защото вие умряхте, и вашият живот е скрит с Христа в Бога“ (Кол. 3:3). Мъртви? С живот, скрит в Бога? Или тези два стиха по-горе: „ако сте възкръснали заедно с Христа“. Един факт, който би следвало да си припомняме всички утрини. Или: „Защото за мен животът е Христос“ (Фил. 1:21). Или: „Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас…“ (Рим. 8:11). Или още: „Вие сте тяло Христово“ (1 Кор.12:27). Библията е непрестанно поставяне под въпрос на читателя и славно разширяване на реалността. Ако слушаме такива слова, те престават да ни насочват към абстрактни понятия или доктринални положения – неща, в които вярваме, защото са част от християнството – за да се превърнат във факти от съществуването ни, неизчерпаеми, несъмнено трудно осъществими, но безкрайно радостни.

„Истинският живот е отсъстващ“, пише Рембо. Да, и тук трябва да го живеем.

Сър Майкъл Едуардс (род. 1938 г.) е англо-френски поет и литературен критик. Завършва Кеймбридж с докторат върху творчеството на Жан Расин. Смятан е за един от значимите съвременни английски християнски поети, за което през 2014 г. е отличен с благородническа титла от кралица Елизабет II. Основните теми в двуезичното му творчество са връзките между езика, музиката, литературата и Библията. През 2013 г. става първият британец, избран за член на Френската академия. Сред последните му книги са: Отчуждението (2010), Щастието да бъдеш тук (2011), Смехът на Молиер (2012), Библията и поезията (2016) и Молиер и Шекспир (2017). Предлагаме първите две глави от най-новата му книга, писана на френски език: За едно несвоевременно християнство (2020).

[1] Блез Паскал, Мисли, 29, превод Лилия и Анна Сталеви,София, НК, 1987, с. 59.

[2] Коперниканска революция, но със Сина като център (англ.). Б.пр.

Превод от френски: Тони Николов