Помощ по време на поста

На 24 ноември ни напусна ставрофорен иконом Ангел Ангелов, председател на старинния храм „Св. София“ и духовен надзорник на Софийска епархия.
 
Редакционният екип на „Християнство и култура“ изказва съболезнования на семейството му и скърби за огромната загуба! Бог да го прости!
 
В негова памет споделяме един негов текст, публикуван в брой 38 на „Християнство и култура“...

 

 

Мрачно време е захлупило София. Студ в сивота и вятър, повдигнал боклука, е грозната картина, която се разкрива пред нас. Целият град прилича на пустиня, застинал в равнодушие и безумно забързан в суетата си. Хлад навън и хлад вътре в нас. Парадоксално е, но като че ли всичко това не е така дразнещо и някак съответства на времето, което изживяваме.

Сега са дните на Великия пост, дните, в които трябва да извървим пътя през духовната пустиня, и околният пейзаж донякъде отговаря на печалта в душите ни. Пустинята е мястото, където животът си отива, и смъртта, която е толкова неестествена за човека, е истинската господарка там. Тя не съвпада с Божия промисъл за спасението, но е реалност, вземаща своето, като не търси ни ред, нито съответното време. Каквито и проблеми да имаме, каквито и кризи да изживяваме ние, хората, в крайна сметка се изправяме пред единствения проблем – проблема на смъртта. Тя е неизбежният край, рухването на стремежите и мечтите ни.

Преодоляването на тази реалност е възможно единствено с вяра. Вяра във Възкръсналия, Който победи тази смърт и обезсили нейната мощ, вяра в Разпнатия, приковал на кръста нашата греховност, вяра в Христа, Който ни дари с живот вечен и даде възможност на нас, хората, да тръгнем по трудния, но спасителен път на обожението. Животът ни без тази вяра е невъзможен и немислим. Надеждата добива своя смисъл единствено чрез истината за Възкресението.

Затова в тези дни, когато сме в напрегнато очакване на възкръсналия Христос, ние се нуждаем от подкрепата на словото, разкриващо за нас истините на спасението, даряващо с вяра. Слово, което е изживяно и изстрадано в светоотеческата традиция и преосмислено с изказа на сегашното, съвременното богословие. Словото за Бога, даващо упование и окрилящо ни с любов във времето на мистичното пътуване на Великия пост. За нас е радостно, когато се изправим пред текст, който носи в себе си чрез дръзкото предизвикателство истините за човешкото спасение. Текст на съвременен богослов, разкриващ реалностите за нашата природа, въздигната от Спасителя и дарена от Него с небесно гражданство. Слово, което не ни дава възможност да загубим христологичната ориентация, откриващо за нас истинското място на Св. Богородица в човешката история. Говоря за текста на митрополит Йеротей Влахос, посветен на Благовещение. Ние твърде скоро ще бъдем в събитието на този празник. Ще възхвалим отново Пресветата Майка, което винаги правим чрез последованието на нейния Акатист по време на Великия пост, ще се преклоним пред най-охристовената.

Истинското разбиране на православния християнин за нейната личност е това, което блика в светоотеческата традиция. Тя е онази, която надмина ангелските чинове и показа на човечеството, че ние сме призвани не към ангелоподобие, а към богоподобие. Пресветата Богородица е различната и както пише прот. Г. Флоровски: „Тя е в известна степен отделена от човечеството, отделена от творението. Може да се каже, че тя е поставена по-високо от всички творения”.

Всичко това последователно разкрива пред нас и митрополит Влахос. Майката на Въплътилия се Бог не е просто предпоставка за дадено историческо събитие, а изпълнение на предвечното Божие решение. Тя е мостът над пропастта от грях, който събира греховното човечество с всемилостивия Бог. Приснодевата е носителката на природната воля, загубила съмнението, добила истинската свобода. Тя е образът на майчинството като самоотречение в жертвата на своето дете, нейния Син и наш Господ Иисус Христос. Тя е примерът за нас, християните, че човешката природа е реалност в Царството на Бога и чрез любовта към Него ще заживеем в истинската Негова слава. Чрез нея, Божията майка, се ражда новият живот, живот в Христа.

Мрачният ден постепенно започна да губи своята сивота. Пронизващият хлад притъпи остротата си и нещо като че ли огря душите ни. Пътят през пустинята става по-лек от окрилящата молитва на Приснодевата, Майката на Премъдростта, възпявана и славена от нас, живеещите в дивната съборност на Църквата.

 

 

Брой 38/2009