Спомените, тези странници, които вълнуват дните ни. Те прииждат тихичко в късните вечери и преминават в съня ни, донесли ни радостни или горчиви мигове. Спомените са мерило на времето. Колкото повече са те, толкова повече живот сме заграбили. Много спомени, много живот. Много живот, много радост и много тъга.

Детските спомени са всекидневните птици, които гнездят някъде дълбоко в душата ни и постоянно прелитат в ежедневието ни. Всичко е така неразгадаемо. Колко кратко е времето на детството, а после цял живот говорим за него! Затова детството е нещо мистично, което е с нас, в нашия ден чрез тях – спомените.

Дядо ми беше удивителен човек, какъвто, вярвам, е всеки дядо за своя внук. Вярата ми е свързана с него. Той беше невярващ човек. Дори беше настроен подигравателно към свещениците и към ония хора, които определяха себе си като религиозни. Но дядо беше много добър човек, такъв незлоблив, усмихнат, радостен, дори и за многото бели, които ние – неговите внуци, ежедневно творяхме. Той можеше да дразни баба ми по най-убедителен начин, но в това нямаше и капчица злоба. Дядо разказваше приказки много спокойно, завладяващо с неговата накривена усмивка. Ние слушахме притихнали, грабнати от историята, отнесени в друго време, което се пълнеше с древни юнаци и героични случки.

Пролетта през детството навлиза изведнъж. Събуждаш се една сутрин и всичко вече е различно. Слънцето е станало много по-топло. Уханието на деня е друго. Дните през този сезон неоправдано бързат и ни водят към лятото. Цъфти див джоджен и реката разнася уханието на течаща вода и черна мряна. Мащерката с наситения си дъх пробива въздуха, а върбовите клони и цветовете на тополите придават онзи сладък нюанс на целия провинциален аромат.

Селото, в което прекарвах ваканциите, селото на моята майка, поемаше този приказен аромат, а реката, която преминаваше край него, ставаше все по-живописна и по-привлекателна.

До тази река имаше голяма палметна градина от ябълкови дървета. Зад градината беше нашата къща. Когато ябълките цъфтяха, уханието от реката се смесваше с ябълковия цвят и цялото село се завиваше с пролетен ароматен въздух. Селото ставаше посвоему добро. Хората бяха усмихнати. Мъжете не псуваха така ожесточено. Женските клетви губеха от своята ярост и всички притихваха, обхванати от омаята на времето, което носеше спокойствие и обич. Ние – децата, улавяхме това неразгадано добро по напълно необясним начин и се възхищавахме на малкия ни селски свят, обхванати от безгрижието на дните ни. Игри и хлапашки подвизи запълваха времето, където обяздвахме махленските магарета и ловяхме бляскави кленове.

Сега, когато мисля за тези години, виждам отново палметната градина, обсипана с бял цвят, образа на добрия мой дядо и усещам уханието на неразгаданото добро. Дядо идва със спокойна крачка по прашния път от стопанския двор. Навлиза в градината, завладян от своята доброта и усмихнат. Дядо върви, наклонил едното си рамо, бавно, с отмерена крачка, огрян от слънцето, бръкнал в пепелявото си кожухче разсеяно, обграден от облак прах. Върви той, радостен, после се спира. Повдига избелелия си каскет, изтрива с ръка челото си и пак продължава. Всичко е чудесно в това време на детския спомен. Виждам моя дядо, а след него, зад ябълките, напълно по чудесен начин излизат светци. Много светци, онези, които познавам, и други, напълно неизвестни. Живи икони с дълбоки, обичащи очи и бледи, изпити лица. Върви дядо, а с него и светците. Идват към мен, а аз се чудя – защо те са с дядо?! Та той не им вярваше, не ги познаваше! Само онова неразгадано добро, то навсякъде се показва, обикаля и не спира да сплотява всичко, което носи от неговия заряд. Това добро сигурно е довело дядо в светостта. Сега той крачи някак наперено с цялата тази небесна дружина. Прилича ми на хлапе, което марширува с войници и не може да устои на техния ритъм, но се пъчи и върти усмихнатата си глава на всички посоки, за да разбере дали околните го забелязват. Така и дядо усмихнат гледа към мен. Мъгла закриля лицата на светците и стъпки се провлачват в пространството. Шумят дърветата, хор небесен нежно възпява неземното множество, а те вървят. Дядо се губи между светците. Към къщата отиват, мисля си аз. Старият ни двор ще се изпълни. Святост ще залее махалата. Но дядо върви с тях, усмихва се, поглежда към мен и заобикаля къщата ни. Виждам му избелелия каскет, който, подобно на парче сухо дърво, понесено от бързея на реката, ту се губи някъде под водата, ту изплува, та го хващаш с поглед. Така и дядо се губи в святата дружина. Каскетът му ту изчезва, ту изниква в божественото множество. После виждам усмихнатото му лице и пак го губя от поглед. А те вървят. Стъпките им стават все по-леки и не вдигат вече праха на пътя. Не докосват дори и тревата отстрани. Крачат леко, издигайки се над къщата, над цялото село, и поемат към близкия планински връх. Носи се тази небесна дружина, навлязла вече дълбоко в небето, и като ято птици се губи от поглед. Отива си дядо, а с него и многото светци. Небето синее в своята естествена картинност и само лека облакова следа подсказва за преминалия свят поход. Реката ухае със своя неповторим аромат. Къщата ни е пуста. Трева превзема двора й. Хората от махалата отдавна ги няма, а аз стоя край палметната градина, тих, наивен и все още неосъзнал чудото на случилото се. Всичко е спокойно и радостно. Аромат на детство изпълва пространството и само онова неразгадано добро ме обикаля, блъска се в мен, за да ме превземе и насити със своята чиста обич.

„Главното в живота е винаги да се прави добро на хората. Ако не можеш да направиш голямо добро, постарай се да извършиш поне малко“ (Св. Лука Войно-Ясенецки).

София, 7 октомври 2016 г.

 

ПЪТ ВЪВ ВРЕМЕТО, КОЙТО НИ ВОДИ КЪМ БЕЗВРЕМИЕ*

Църквата Христова в хилядолетната си история е показвала своята динамична природа. Църквата е път, който води към вечните небесни пространства и дава възможност на вярващия още тук, на земята, да изпита радостта на общението с всеблагия Бог. Както вярата не е статична, а обратното – целенасочено движение към Бога, така и Църквата показва в постоянното движение на своята общност спасителния път към Господа Иисуса Христа. Това движение най-истински се изживява в светата Литургия, когато в нейното време, в литургичния час, напълно се размиват границите на сегашното материално пространство и в него проникват лъчите на Божията вечност. Движение, в което събранието на вярващите преодолява веществения земен свят и се устремява към вечното.

Ние, християните, винаги искаме да изпитаме чрез усилия тази еклисиологична динамика, трудностите на прехода, който трябва да извървим, за да сме достойни в света. Трябва да понесем чувствената съпротива на земната природа върху нашата същност, препятствията и изкушенията, сблъсъка на противоположностите, всичко това, което е реалност за живота в Църквата. Затова идеята мобилна Църква не е чужда за вярващото съзнание. Християнинът живее в забързаното време и не иска да изостава от събитията на вярата си. Неговото желание е да преодолява постоянно тази динамична предопределеност в съборността на Христовата църква. Той е готов да изпита своите физически и духовни възможности, за да се докосне до подвига на вярата и светостта.

Подтикнати от тези размишления за движението в Църквата, а също така и от възможността да се докоснем до църковната история, ние, няколко ентусиасти, пожелахме да извървим пътя на пренасянето мощите на преподобния наш отец Йоан Рилски Чудотворец. Навремето нашият народ наричал това духовно пътуване малък хаджилък. Всеки православен християнин, който нямал възможност да посети Йерусалим и да се поклони на Божи гроб, извървявал пътя през Рилската пустиня, за да се поклони пред светите мощи на носителя на българската святост – свети Йоан, и да посети неговата обител. Така ставал малък хаджия. Радост изпълвала вярващата душа, защото принасяла своя духовен дар пред олтара на духовния покровител на нашия народ – Светеца от Рила.

Помня първите години и онова пламенно начало, когато се събрахме тридесетина души. Жадувахме да поставим основите. Да проправим пътя и възродим отново традицията. Нито за миг в нас нямаше съмнение и знаехме, че това начинание ще продължи във времето, че то не е мимолетно. Вярвахме и чувствахме силата на това събитие. Сърцата ни бяха изпълнени с горещото желание да извървим този мечтан път. Пътят, който бе отъпкан от древните ни деди, пренесли чудотворните мощи на светия наш отец. Знаехме, че това мистично пътешествие ще се разгърне във времето и ще увлече многото християни. Преподобният наш отец, Чудотворецът Рилски Йоан, призова своите чеда. Днес вече не сме малко. Сега изпитваме онази наслада да вървим със Светеца. Това пътуване, което премахва самотата и дава възможност да заживееш в постоянната радост на планината. Да се наситиш с дивния аромат на Рила, изтъкан от мащерка, смърч и бор, от горски мъх и тъмнозелени пасбища, залят с прохладата на планинската вода. Този аромат ще те следва после в тъжните есенни дни, ще те обръща в студените зимни вечери. Аромат, който ще усещаш в чая си и който ще се пропие в спомените ти.

Сега виждам множеството поклонници, поели по планинската пътека, влезли в ритъма на общата молитва. Виждам издигнатата хоругва с образа на свети Йоан, кръста и неговата икона, усмихнатите лица на италианеца Марко и приятелката му, дошли в България за похода, на Петер от Германия и всички приятели, завърнали се от чужбина, за да се влеят в поклонническото пътуване. Виждам радостта на младите хора, загорели от августовското слънце, и многото деца, превърнали ходенето в игра.

Пред очите ми са първият водосвет на езерото Бъбрека, а по-късно и отслужената първа света Литургия на това благословено място. Цялата величествена гледка оттам, която разкрива силата на Твореца. Чувам песнопенията на импровизирания хор от поклонници и нетърпението на цялата група, която очаква светото Причастие. Спомням си светия дискос и положения върху него Божествен Агнец, частиците на Света Богородица и светиите, частиците за нас и за онези, които са си отишли от нас, и ясно осъзнавам, че върху дискоса е цялата вселена, заедно с нейния Устроител. Светата Литургия под рилското небе носи в себе си космологично звучене. Чувстваш в пълнота не само нейната наднебесна, но и вселенска й същност.

После следва причастяването със светите Дарове. Има ли по-удивителна гледка от тази?! Над двеста души пристъпват към светия Потир, за да наситят себе си с Божественото. Поклонниците приемат Тялото и Кръвта Христови и подкрепени от Спасителя, поемат отново по пътя на светостта. Помня четенето на акатиста на преподобния Йоан Рилски и пеенето на неговия тропар от цялата група. Как песента ехтеше из рилските гори, а ние чувствахме силата и покрова на светеца!

Дните преминават и виждам завършека на поредния поклоннически път. Вече сме пред вратите на манастира. Още миг и ще бъдем в храма. Там е апогеят на това духовно пътешествие, крайната цел – поклонението. Заставаш пред светите мощи на преподобия Чудотворец. Там си сам въпреки множеството народ около теб. Сам със светеца, в личната среща на земното с Небесното. Погълнат от Божията благодат, която струи от скъпоценната ракла, ти си потопен в безкрайната любов на Бога и светеца. Настъпват чудесните мигове на отплатата – неземна тишина, в която потъваш. Умората и трудностите са забравени. Цялата ти същност се насища с уханието на Вечността, което се разпръсква от светите мощи. Преклонен пред светите даровете и чрез тайнствения диалог със светия старец, усещаш неговата милувка и подкрепа. Виждаш неговата усмивка. Всичко вече е различно. Това е голямата радост, дарът, който си получил за твоето старание и вяра. Светът е отстъпил и е дал пространството на обещаното небесно Царство. Твоето сърце бие в нов ритъм, ритъма на Божествените трептения, и ясно си разбрал – друг си. Променен си и изпълнен с доброта и любов, преобразен и смирен, почувствал тази необяснима любов, която те свързва със свети Йоан Рилски. Усетил си мъдростта на светеца и вече знаеш – не си безличен в света, непознат и унизен. Друг си!

Ти си Йоанов и ако си Йоанов, то – Христов си!

Тогава поглеждаш назад и виждаш – пътят във времето е спрял, защото те е довел до безвремието на Вечността.

 

София, 24 юли 2019 г.

 

*Текстът е публикуван за първи път в сп. Епархийски глас, брой 2/2021, издание на Софийската света митрополия.

 

Снимка: Иван Шишиев