Голяма е вероятността романите на Достоевски, чиято 200-годишнина отбелязваме, също като пиесите на Шекспир да бъдат четени и след векове като устойчив ориентир за това как човешкият дух осмисля себе си. Отличителното за него е, че той е ревностен християнски писател, почитан като гений и от мнозина ревностни невярващи.

Но това въобще не е изненадващо. Един от преломните моменти в прочита на Достоевски е изследването на руския критик Михаил Бахтин, публикуването през 1929 г. (преработено и разширено в ново издание от 1963 г.). В него Бахтин обяснява, че голяма част от смущаващото и оригиналното в художествената литература на Достоевски е неговата „полифонична“ техника: способността му да развива противоречиви гласове и гледни точки до възможно най-крайната им степен.

В този смисъл романите му са като пиеси: гледната точка на автора не се заявява като такава на сцената. Възможно е да има герои, които изговарят мнението на автора, но те трябва да се борят наравно с останалите. А Достоевски е напълно способен да вложи своите възгледи в устата на незначителни, провалени, понякога дори демонични фигури, като ни приканва по този начин сами да си направим изводите, а не да възприемаме авторската гледна точка – също както съзнателно дава израз на мнението на невярващите по-последователно и по-безпощадно от мнозина атеисти.

Това крие в себе си нещо много богословско. Един руски православен философ от XX век, Павел Евдокимов, обича да казва, че Достоевски представя своите „светци“ като икони, окачени в ъгъла на стаята. Те присъстват, без да се намесват, без да доминират, но все така неизбежни – като образ на Бог. И така създава свят, различен от божествената реалност, в който Божието присъствие и Божията благодат винаги съществуват, но без да носят сигурността на божествена насока или победа, както обичайно разбираме тези думи.

Достоевски — който обича и постоянно изучава Четвъртото евангелие — разбира, че съчетаването на славата с кръста е неизбежната последица за един свят, в който свободата е реалност. Романите му по различни начини отразяват това съчетание – без да ни обещават поредица от щастливи завършеци или дори на напълно завършени свети личности, а като ни предоставят прозрения за духовни открития във и чрез живота на странни герои, които може да са грешни, объркани, патологични и жалки.

В своето наскоро публикувано кратко изследване върху Достоевски, българската феминистка Юлия Кръстева дори казва, че романите му винаги са „христологични“, в смисъл, че те винаги са фокусирани върху „кенотичното“ прозрение: светът е място, в което Бог отсъства, Бог се е оттеглил – следователно Бог не е действащо лице сред другите в света, който виждаме.

За да стане Словото плът, Словото живее в центъра на божественото отсъствие – всъщност в смърт и изоставеност. Вярата представлява виждане на Словото като абсолютен императив на любовта в скрития център на този изоставен свят. Обратното на вярата не е съмнението, а убедеността, че можем да заместим Божието отсъствие в света, като се превърнем, индивидуално или колективно, в Бог: като станем носители на окончателните отговори, на окончателните решения, които всъщност винаги са разрушителни за човечеството.

Това е смисълът и на вероятно най-известният и често цитиран откъс от Достоевски, историята за Великия инквизитор от Братя Карамазови, където Христос е подложен на кръстосан разпит от Испанската инквизиция, и осъден, защото предлага на човечеството свобода, с която човечеството не може да се справи.

Което далеч не означава, че Достоевски е бил либерал в какъвто и да е широк смисъл на тази дума. Политическите му възгледи са хаотични и често крайни, критични към множество аспекти от живота в царска Русия, но и свирепо антизападни, той е скептичен към авторитаризма, но и изпълнен с презрение към индивидуалните свободи, толкова високо ценени от Просвещението. Журналистиката му е яростна и пълна с обиди (опасявам се, че той би харесал Twitter); той дава израз на непростими антисемитски заблуди, и още по-лошо, в Братя Карамазови позволява на един от своите „положителни“ герои, Альоша, да допусне, че може да има и нещо вярно в мита за убиването на християнски деца от евреи.

Той е също толкова объркан и краен като всеки от своите герои и няма смисъл да се опитваме да изчистим образа му. Както за всеки един творец, вниманието трябва да бъде насочено към формата и ритъма на това, което е постигнато в неговите произведения. Неговото безпощадно посвещение като творец да постави под съмнение собствената си позиция и авторитет, не го освобождава от отговорност за фанатизма, насилието и злобата, които може да демонстрира като писател, но това ни дава възможност да се учим от него, без да го превръщаме в идол.

Той поне знае, че е грешен; знае, че гласът на художествения творец не е гласът на Бог и че работата на твореца е да слуша и отразява свободното многообразие на човешкото взаимодействие и да казва това, което има да каже, само чрез това многогласно представителство.

Клише е да се каже, че Достоевски е пълен с противоречия (без съмнение той би казал: „Разбира се!“): подходът му като романист е да инсценира дебати и конфликти, а не да ги заглушава, а тези дебати видимо прозират вътре в него почти толкова ясно, колкото и в текстовете му. Но следва да се отбележи и още нещо.

Справедливо той е свързван с изобразяването на моралните крайности и дори на жестокости (описаното от него сексуално насилие и самоубийството на малко момиче в Бесове е почти непоносимо за четене заради душевното страдание, изпитвано от това изоставено и мразещо себе си дете). И в същото време той е блестящ комичен автор, човек, чиито сетива за абсурда са объркващо изострени. Той може да ни разкрие кухата самооценка на модните интелектуалци, нелепия фанатизъм на вярващите, самозаблуждаващата се мелодрама на начинаещите политици, и то по начин, който е трайно и болезнено смешен.

И това не е нещо „между другото“. Той пише с дълбока посветеност на човешката свобода и достойнство, но тази свобода включва в неговите очи и свободата да бъдеш ирационален и смешен. Понякога научаваме повече за човешкото достойнство, като видим колко нехуманни можем да станем – чрез постъпки, които са ужасяващо жестоки и предателски или са зрелищно глупави.

Човек трябва да е много странен, за да достигне до висините и дълбините, до трагедията и комедията в човешките отношения. Странни сме ние, а Достоевски се е заел да ни натрие носовете в тази наша странност — за да започнем да разбираме колко странно е, че трябва да бъдем обичани, опростени и преобразени, стига да успеем да го допуснем. Има още много, върху което остава да мислим през следващите няколкостотин години.

Архиепископ на Кентърбъри от 2002 до 2012 г., Роуън Уилямс е виден британски интелектуалец, богослов, поет и преводач. Роден през 1950 г., той завършва висшето си богословско образование в Университета в Кеймбридж. В началото на 80-те години започва да преподава богословие, отначало в Кеймбридж, а след това и в Оксфорд. Същевременно постепенно се изкачва и в йерархията на Англиканската църква – през 1978 г. е ръкоположен за свещеник, през 1990 г. е избран за епископ на Монмут в Църквата на Уелс, през 1999 г. – за Архиепископ на Уелс, а през 2002 г. ‒ за 104-ти предстоятел на Англиканската църква като Кентърбърийски архиепископ. Богословските интереси на Роуън Уилямс са насочени основно към Отците на Църквата и историята на християнската духовност. Като глава на Англиканската църква, той насърчава диалога с исляма, известен е и като активен привърженик на различни граждански и социални каузи. Роуън Уилямс е женен, с две деца, а съпругата му Джейн Уилямс също е писател и преподавател по теология. Сред по-известните му книги са: Достоевски: Език, вяра и литература (Dostoevsky: Language, Faith and Fiction, 2008); Арий: Ерес и традиция (Arius: Heresy and Tradition, 2001); Христос на съд (Christ on Trial, 2000); За християнското богословие (On Christian Theology, 2000). Тук представяме неговото есе, написано по повод 200-ата годишнината от рождението на Достоевски и публикувано в изданието Church Times на 12 ноември 2021 г., както и разговор с него, публикуван през 2007 г. в Prospect magazine.

Превод от английски: Момчил Методиев