Религиозната или „мистична“ истина за света

(в нейната връзка с Царството Божие)

 

Често съм настоявал – най-вече в книгите си Времевият режим на свободата, Интегралният хуманизъм, а напоследък и в За една философия на историята – върху граничната амбивалентност на света, доколкото той се схваща във връзката си с Царството Божие. Именно на тази амбивалентност смятам да се спра в следващите редове.

Достатъчно е да се позовем на твърденията на Евангелието. Същностни твърдения: забравим ли ги, бихме били само сянка на християни; защото те не само ни съобщават това, което Иисус е знаел, но и онова, което Той е преживял в дълбините на опита Си; онова, което е преживял в живота Си и в смъртта Си.

Всички мои читатели четат Евангелието, разбира се. Ала ми се струва, че не е никак лоша идея да съберем на едно място всички текстове, в които става въпрос за света.

Ако се опитваме да проумеем тези текстове, нека не забравяме, че Иисус и апостолите, когато ни говорят за света, винаги го обвързват – по недвусмислен начин – с Царството Божие: от една страна, защото светът приема крайното си назначение да бъде взет и преобразен в друг свят, в божествен свят, който е Царството Божие, вече започнало и траещо вечно; а от друга страна, защото светът отхвърля Царството и се затваря вътре в себе си. Това е религиозната или „мистична“ истина (отнасяща се до тайнството на спасението), която засяга света, поставен тук под въпрос.

Съжалявам за сериозността, с която ще бъда принуден от тук насетне да заговоря, тъй като тя не ми подобава напълно. Но става дума за Евангелието.

Защото Бог толкоз обикна света

„Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син.“[1]

Света, който Бог е сътворил, как да не го обикнем? Той е създаден с любов. А ето че този свят се погубва с цялата си хубост, и то чрез свободата на тварта, образ Божий, която се предпочита пред Бога и избира нищото. „Заради това Христос, влизайки в света, казва: „жертва и принос Ти не пожела, а тяло Ми приготви. Всесъжения и жертви за грях не Ти са угодни. Тогава рекох: ето, ида (писано е за Мене в началото на книгата) да изпълня, Боже, Твоята воля.“[2]

„И ако някой чуе думите Ми, и не повярва, Аз няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света.“[3]

„Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него.“[4]

„На другия ден Иоан вижда Иисуса, че отива към него, и казва: ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света.“[5]

„Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи“[6], прие да умре на кръста, за да избави света от греха.

И доколкото същият този свят, който отхвърля Царството, е съден – nunc est judicium mundi[7] (и се самоосъжда) – Иисус бива издигнат от земята, за да привлече всички към Себе Си[8]; в навечерието на осъждането Си от света и преди да отиде при Отца[9], понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай[10]; на светата Тайна Вечеря – в същия онзи миг, в който не за цял свят се моли[11] (а за Църквата се моли тогава, „за тях, които си Ми дал“, но и „ония, които по тяхното слово повярват в Мене“[12]), Той иска „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“, и добавя – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил[13]. Огромно е значението на света! Разбира се, след като Той е дошъл, за да го спаси.

Този свят, който не позна Отца[14], трябва да разбере, че „любя Отца и, както Ми е заповядал Отец, тъй и правя“[15]; трябва „да повярва светът, че Ти си Ме пратил“и „че си ги възлюбил, както Мене възлюби“[16].

Трябва светът да разбере това, за да може самият той или онези в него, които биха искали да се спасят, да бъдат спасени, да влязат в Царството Божие и да бъдат там преобразени. И трябва също така светът да знае това заради своето осъждане или най-малкото заради осъждането на всички онези в него, които отказват да бъдат спасени и да се обърнат към Милосърдието.

„Понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.“[17] Но Той не ни спасява въпреки нас; Той не спасява погиналото, ако погиналото предпочита да погине.

На заден план зад всичко това има една твърде дълга история.

Светът е бил създаден добър (което не означава, че е бил създаден божествен). Бил е създаден добър, естествените му структури са добри в себе си, Библията държи да ни го набие в главата веднъж завинаги. „Видя Бог, че светлината е добро нещо“ (Бит. 1:4). „И видя Бог, че това е добро“ се връща като постоянен рефрен.[18] На шестия ден е сътворен човекът „и видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“[19].

Ала сетне злото навлиза по земята чрез неподчинението на Мъжа и Жената, измамени от падналия ангел. Край на земния рай за тях и потомството им, и то завинаги. (Но и днес има автори, които изведнъж откриват, че първородният грях бил измислен от св. Августин; жалко, че си спомнят толкова зле книга Битие. Знам какво ще кажат – че това е мит, но този „мит“, чиято истина е гарантирана от Бога, идва от самото начало на Библията, и то доста време преди св. Августин[20].)

От тук насетне злото е в света, в този свят, чиито онтологични структури са и си остават добри – ние знаем, че malum est in bono sicut in subjectо[21] – и колкото и да е наранен, този свят (не без щети) продължава своя път към времевите цели, към които е устремен по своето естество и за чието осъществяване ние сме длъжни да допринасяме. Злото е в света, то ферментира навсякъде и посява навсякъде измамата, разделяща човека от Бога. И макар историята да върви напред, а вековете на цивилизацията да следват един след друг, истинският Бог си остава непознат и неведом – освен за малцина, за Лозата, произлизаща от Авраам, Исаак и Яков. И човеците биха били погубени за живот вечен, ако не бе благодатта, чието име те даже не знаят, ако не бяха спасени с Кръвта на грядущия Христос. А когато Той идва, тогава Духовната власт, книжниците и свещениците на избрания народ, викайки на висок глас, че нямат друг цар освен Цезаря, ще осъдят като светотатец Оногова, Който е самата Истина. И ще го предадат на земната власт, за да си остане истината само дума; така Духовната и Земната власт заедно ще Го предадат на смърт. Ето другото лице на света във връзката му с Царството Божие.

Светът Мене мрази

„Светът вас не може да мрази [които не вярвате в Мене], а Мене мрази, казва Иисус, защото Аз свидетелствувам за него, че делата му са лоши.“[22] Що се отнася до учениците Му, светът ще ги третира така, както ще се отнесе и към техния Учител: „И ще бъдете мразени от всички заради Моето име, но, който претърпи докрай, ще бъде спасен“[23].

Иисус ще им го повтори по време на разтърсващата им раздяла: „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази. Помнете словото, що ви казах Аз: няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят; ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят“[24].

Същото им казва и на светата Тайна вечеря, както и в молитвата Си за тях: „Аз им предадох Твоето слово, и светът ги намрази, защото те не са от света, както и Аз не съм от него. Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото. Те не са от света, както и Аз не съм от него“[25]. И пак на Тайната вечеря Той възвестява, че „и [Утешителят] като дойде, ще изобличи света за грях, за правда и за съд“[26]. Заради греха и поради неверието на света („защото не вярват в Мене“); заради правдата, защото светът е отхвърлил Праведния („Аз отивам при Отца Си, и няма вече да Ме видите“); а и за съд, „че князът на тоя свят е осъден“[27].

Иисус нарича така Ангела на мрака. „Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, venit princeps huius mundi“[28]. На Цветница, когато Той възвестява Пасхата, чува се гръм и глас се разнася от небесата. „Сега е съд над тоя свят – казва Той, – сега князът на тоя свят ще бъде изпъден вън“[29] – сиреч ще бъде детрониран: детронираният и зажаднял за възмездие княз продължава да кръжи край нас, „като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“[30], ето защо и вечернята ни го напомня в lectio brevis (четенията) на Повечерието – той търси да плячкоса даже невинните материални творения[31], които Църквата поменава в молитвите си, стреми се да забърка в главите на интелектуалците всевъзможна каша, на която е способен, и това ще продължава, докато Страстите Христови не принесат своя плод, чак до края на света; и ще остави тоя свят чак когато светът свърши.[32] (Боже мой, знам, че в очите на един перспективист дяволът е само митична отживелица, но аз вярвам в него.) Ето защо свети Павел (също назадничав клетник) твърди, че „нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“, τοὺς κοσμοκράτορας τοῦ σκότους τούτου[33].

Така светът се явява като Антагонист, откъдето идва и голямото отхвърляне. „В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна. Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха.“[34]

Светът е във властта на злото; „Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото“[35]. „Горко на света от съблазните.“[36] „Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не види, нито Го познава.“[37]

И светът ще бъде осъден. Апостол Павел иска от коринтяните да се взрат в себе си, „за да не бъдем осъдени заедно със света“[38]. Но Христос е победил света. „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света.“[39]

Църквата, както Христос, е на Бога, не на света. И трябва да избираме да бъдем приятели на света или приятели на Бога. Защото светът е не само тварната природа, която Бог е сътворил; това е и тварната природа, увенчана трижди със зложеланията на човешката Свобода: Горделивост на суверенната ни самодостатъчност; Опиянение от знанието не заради истината, а заради властта и притежанието; Опиянение от поробеността на раздиращото ни въжделение. „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта (ἀγαπη) на Отца.“[40] „Защото всичко, що е в света – Похотта на плътта, Похотта на очите и Гордостта житейска – не е от Отца, а е от тоя свят.“[41] „Прелюбодейци и прелюбодейки! не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? Който, прочее, поиска да бъде приятел на света, враг става на Бога.“[42]

Прелюбодейци, включително ние? О, да, и то в достатъчна степен. Йоан и Яков, клети апостоли, какво ни казвате с всичко това? На нас, продължаващите да тънем в старите си комплекси, които нови учители наставляват със свята ревност, че няма нищо по-хубаво и по-неотложно от това да бъдем приятели на света, на този скъп свят, който тъй гордо еволюира към окончателното си Избавление чрез прогонването на християнския кръст? Или все пак става дума за странно недоразумение?

Някои заключения

За момента бих искал само да удържа в съзнанието онова, което се съдържа в цитираните текстове от Новия завет. Както заявих някога в Интегралният хуманизъм (и продължавам да размишлявам над това), светът е област „едновременно на човека, на Бога и на дявола). Така се разкрива същностната двойственост на света и на неговата история, доколкото той е поле и на тримата. Светът е затворено поле, принадлежащо на Бога по правото на творението; на дявола – по правото на завоеванието и по причина на греха; на Христос – по правото на победата над първия завоевател и по причина на Страстите. Задачата на християнина в света е да оспори на дявола тази негова област и да му я изтръгне; трябва да се стремим към това, дори да успеем само отчасти, докато трае времето. Светът е спасен, той е предоставен на надеждата и е на път към Царството Божие, което е окончателно обявено; но светът не е свят, само Църквата е свята; светът е на път към Царството Божие, ето защо би било предателство към това Царство да не се стремим с всичките си сили - според условията на земната участ и осмелявайки се да направим всичко възможно, quantum potest, tantum aude – за да пречупим света в съответствие с евангелските изисквания; независимо че подобно действие винаги ще бъде недостатъчно или оспорено в света. В същото време историята на света е в ход – и това е изкласяването на пшеницата – към Царството Божие, което също е в ход… Евангелските текстове, които припомних, „идват да ни кажат, че светът е осветен, доколкото е не само свят, а и доколкото е включен във всемира на Въплъщението; и че е порицаван не за друго, а защото се е затворил в себе си, по думите на Клодел[43], в същественото си различие, отделено от всемира на Въплъщението. Докато историята на Църквата, както казва Паскал, е история на истината, отнесена пряко към откровеното Царство Божие, то историята на земния град отвежда едновременно и към царството на погибелта, и към Царството Божие“[44] – като към термини, които са отвъд неговите естествени цели.

Не забравям, че за света има една относително крайна цел, която е естествената цел на света: тази естествена цел не е нещо, постигнато веднъж завинаги, по-скоро, ако говорим на езика на Лайбниц[45], това е път на завоеванията, който няма край; в протежение на него човечеството работи, за да пребори фаталността и да разкрие самото себе си. Ни най-малко не забравям и че в естествения порядък се съдържа също „цел“ за света, противостояща на злото в хода на историята. Тъкмо тук – в чисто философска перспектива – е и така нареченият исторически ад (слаб образ на същинския ад), от който светът и историята на света не могат да се освободят, докато този свят, из основи и напълно обновен, не премине в нов всемир – новата земя и новото небе на християнската есхатология, според която абсолютно последната цел на историята е отвъд историята: другояче казано, ще има прекъсване между историята, която е във времето, и окончателното състояние на човечеството, което ще намери място в преобразения свят.

Но да затворим тук скобата. Както изтъкнах в началото на този текст, Евангелието не разглежда света само в себе си, в естествените му структури и историческо развитие – в неговите политически, икономически и социални режими, във вековете на неговата култура, нито единствено спрямо неговата естествена цел, за което говорих преди малко. Евангелието възприема света в конкретните му и екзистенциални връзки с Царството Божие, което е вече сред нас – това е Църквата, мистичното Тяло Христово, едновременно видимо за белязаните от Христа, и невидимо за онези, които и без да носят белега на Христос, са съпричастни на Неговата благодат; но това Царство ще се яви, когато ще възкръсне плътта.

Светът не може да бъде неутрален спрямо Царството Божие. Или то му вдъхва живот, или той влиза в борба с него. Ако Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, то е за да покълне[46] и прорасте друг един свят, където всичките ни естествени желания ще бъдат пре-изпълнени. Ако Иисус е дошъл не за да осъди света, а за да го спаси, ако Агнецът Божий премахва греховете на света, то е за да може Царството Божие, което не е от света, да се разрасне в света, а животът на благодатта да извърши тайнствената си работа; така че, в края на краищата, светът да бъде явно и окончателно спасен и да не бъде вече hic mundus (този свят), а отведнъж да се превърне в другия свят, във всемира на Въплъщението: в невъобразимия свят на славата, съществувал още от самото начало за блажените души, където вече са телата на Иисус и Мария и където – преминала в условията на духа и неговата свобода – материята ще бъде още по-податлива и плодотворна за красота, а сетивата – по-проникновени и по-възхитителни от всякога.

 

Превод от френски Тони Николов

[1] Иоан. 3:16.

[2] Евр. 10:5–7.

[3] Иоан. 12:47.

[4] Иоан. 3:17.

[5] Иоан. 1:29.

[6] 2 Кор. 5:21.

[7] „Сега е съд над тоя свят“ (Иоан. 12:31).

[8] Иоан. 12:32.

[9] Иоан. 14:28.

[10] Иоан. 13:1.

[11] Иоан. 17:9.

[12] Иоан. 17:20.

[13] Иоан. 17:21.

[14] Иоан. 17:25.

[15] Иоан. 14:31.

[16] Иоан. 17:23.

[17] Лук. 19:10.

[18] Бит. 1:10, 12, 18, 21, 25.

[19] Бит. 1:31.

[20] Би било детинско да вярваме, че преди да мине под властта на Логоса, човешката мисъл е била изцяло освободена от илюзорните привидности на въображението.

Да, това са били митове; но този термин се превърна в наши дни в опасно двусмислен дори по отношение на първобитното мислене (поради системната и превратна употреба, до която прибягват нашите феноменолози спрямо всичко, което в нашето мислене не произтича от научното наблюдение или от психологическия опит). Митовете на първобитното мислене не са били лишени от известна мъдрост и съм склонен да допусна, че тя е надхвърляла мъдростта на някои от нашите метафизици. Имало е митове, които не са били приказки, имало е митове, които са били истинни (както и в царството на Логоса има „фалшиви“ и „истинни“ твърдения). Даже в областта на „науката“ може да се каже, че китайската акупунктура например, обвързваща всички части на човешкото тяло, е практически „мит“, от който не научаваме нищо за анатомичните структури, но който е „истинен“, що се отнася до точките, в които трябва да се забие иглата.

Това са неща, над които размишлявам отдавна – без да съм напълно съгласен с проблематиката и обобщенията (често двусмислени) на един автор, чиято добронамереност заслужава респект и симпатия, но чийто поглед към теологията ме оставя със смесени чувства. Става дума за Жан-Мари Попер и неговата книга Можеш ли да бъдеш християнин днес.

От гледна точка на споменатите от мен два големи режима на историчност в човешката мисъл, става ясно, че историята на Адам и Ева е (уникален случай в Библията, защото Откровението си служи тук с елементи, идващи от дълбините на времето, но въз-приети от него в пророческата светлина, проектирана върху миналото) свята истина, скрита в самото си изложение, казваща ни не обаче онова, което е безспорно най-важно да знаем за началата си: Събитието – грехопадението – което вследствие на един свободен акт, на един грях на Мъжа и Жената, поставени при сътворението си в свръхестественото състояние на невинност или хармония с Бога, е накарало човечеството да премине в състояние на разрив с Бога – разрив, който самата човешка природа не е в състояние да преодолее, тъй като всеки от нас се ражда лишен от благодат. Ето истината, изразена на езика, подобаващ за властта на Логоса, която Църквата, вярна на Откровението, както и на пророческата светлина, на която специално ще се спра, съзира в така наречения „мит“ (истинен под покрова си) за тайнствения забранен плод, който Мъжът, подтикнат от Жената, е изял. Б.а.

[21] „Злото е в доброто като в свой носител“ – вж. Тома от Аквино, Сума на теологията, превод от латински Цочо Бояджиев, Изток-Запад, 2003, част I, въпрос 48, раздел 3, с. 786.

[22] Иоан. 7:7.

[23] Мат. 10:22.

[24] Иоан. 15:18-20.

[25] Иоан. 17:14-16.

[26] Иоан. 16:8.

[27] Иоан. 16:11.

[28] Иоан. 14:30.

[29] Иоан. 12:31.

[30] 1 Петр. 5:8.

[31] „Той плячкосва невинните извори, хълмовете, горите, дебне в бурите.“ Raissa Maritain, Le Prince de ce monde (2 ed., Paris, Desclee de Brouwer, 1963), pp. 12-13.

[32] Тома от Аквино, „Сума на теологията“, част I, въпрос 64, раздел 4, с. 1007-1010.

[33] Еф. 6:12.

[34] Иоан. 1:10-11.

[35] 1 Иоан. 5:19.

[36] Мат. 18:7.

[37] Иоан. 14:17

[38] 1 Кор. 11:32.

[39] Иоан. 16:33.

[40] 1 Иоан. 2:15. „μηδὲ τὰ ἐν τῷ κόσμῳ“. Формулата е твърде кратка, за да бъде преведена буквално. „Нито което е в света“ насилва смисъла, ограничавайки мисълта върху една дума, липсваща в гръцкия текст. Б.а.

[41] 1 Иоан. 2:16.

[42] Иак. 4:4.

[43] Пол Клодел (1868–1955) – френски поет, драматург, есеист и дипломат, чиито творби са проникнати с християнско светоусещане. Б.пр.

[44] Вж. „Humanisme Integral“ (1936), pp. 114-116.

[45] Той казва, че блаженството е „път на удоволствията“. Б.а.

[46] От покаянието на Адам: предвид достойнствата на Христос. Б.а.

 

Жак Маритен (1882–1973) е един от най-изтъкнатите християнски философи на ХХ в., виден представител на неотомизма. Роден е в протестантско семейство, но младежките му години са белязани от относително безразличие към вярата. През 1905 г. той заедно със съпругата си Раиса Уманцеваq дотогава последователи на интуитивизма от философския семинар на Анри Бергсон в Колеж дьо Франс, се срещат с „пилигрима на Абсолютното“, както те назовават писателя Леон Блоа. Срещата е преломен момент от живота на семейство Маритен, доколкото Блоа ги повежда по пътя на вярата. През 1906 г. те приемат католицизма, а Леон Блоа става техен кръстник. В годините между двете световни войни Жак Маритен се превръща в един от водещите християнски мислители, а книгата му Интегралният хуманизъм (1936) предшества появата на християндемокрацията в Европа. Избухването на Втората световна война заварва семейство Маритен в Северна Америка, откъдето той се обявява срещу режима във Виши. В периода 1945–1948 г. е назначен за посланик на Франция при Светия престол, а между 1948и1960 г. е професор в Принстънския университет. След смъртта на съпругата му Раиса през 1960 г. Маритен се оттегля в монашеската общност на „Малките Иисусови братя“ в Тулуза. Автор е на множество книги, сред които: Изкуство и схоластика (1920), Антимодерн (1922), За живота на молитвата, съвместно с Раиса Маритен (1925), Приматът на духовното (1927), Ангелският доктор (1929), Религия и култура (1930), За християнската философия (1933), Залезът на цивилизацията (1939), Мисълта на св. Павел (1941), Кратък трактат за съществуването и съществуващото (1947), Човекът и държавата (1953), Бог и позволението на злото (1963), Творческата интуиция в изкуството и поезията (1966) и др. Предложеният тук откъс е глава от книгата Селянинът от Гарона (1966).