Във великия град Александрия, 10 януари 2022 г.

 

I. ПРЕДИСЛОВИЕ

Първо бих искал да благодаря на Вас, Блаженнейши Владико, за доверието и изключителната чест да направя това встъпление пред Ваше богопочитаемо Блаженство и пред честното Йерархично тяло на апостолския Александрийски престол относно един толкова сериозен – бих се осмелил да кажа, широкомащабен – въпрос и моля предварително свещените слушатели за извинение и за снизхождение за моята недостатъчна подготвеност.

Диоцезното (административно) деление на Православната църква ще получи своята завършена форма по времето на светия Четвърти вселенски събор (Халкидон, 451 г.) в известния модел на Пентархията, който по-късно ще бъде гарантиран и от държавното законодателство на Източната римска империя от император Юстиниан.[1]

Изключение в това църковно-канонично деление на Империята на „петте начала“ на петте древни (първородни) патриаршии ще бъде, както всички знаете, Кипърската църква, която запазила своя автокефален статут, който е получила още на Третия вселенски събор (Ефес. 431 г.).

Излиза извън рамките на настоящото встъпление, разбира се, изчерпателното обсъждане на целия въпрос с историческото развитие на административното деление на Православната църква, но задължително трябва да се подчертае, че Църквата се организира винаги въз основа на териториален критерий, а не на някакъв друг критерий (например племенен, етнически, езиков и пр.), винаги вътре в определени географски граници, за да не се смесват правата на Църквите[2], нещо, което със сигурност извира от евхаристийно-центричната структура на нашата Църква и от изначалните еклисиологични норми, както те са формулирани от свети Игнатий Богоносец.[3]

Границите на древлепросиялата Александрийска патриаршия са ясно описани още от Първия вселенски събор (Никея, 325 г.) в неговия канон 6: Да се пазят древните обичаи в Египет, Ливия и Пентапол, тъй щото Александрийският епископ да има власт над всички тези области[4] – канон, който очевидно не постановява една нова (несрещана досега) административна структура, а задава канонична сила с Вселенски събор на едно старо и утвърдено състояние, на древните обичаи според буквалната формулировка на канона. И тъй като в последно време от страна на о. Георгий Максимов[5], преподавател в Московската духовна академия, беше подложена под съмнение юрисдикцията на Александрийската патриаршия върху цяла Африка, нека да припомня, че посредстом Патриаршеския и Синоден томос от 23 октомври 2001 г. при приснопаметния патриарх Петър беше предоставена канонично на Александрийската патриаршия от страна на Вселенската патриаршия юрисдикцията над целия африкански континент и на съседните острови. Съответният Томос постановява: счетохме за основателно и благословено да приемем тази молба и да се предостави по собствено желание и доброволно, и напълно свободно и без натиск на молителя – сестрата Александрийска църква – цялата наша отговорност и юрисдикция върху целия африкански континент и върху островите около него.

Несъмнено едно основно проучване на църковната история ще ни разкрие множество примери, при които границите на църквите не са зачитани – още един пример за човешката паднала природа и за грехопадналата твар, която винаги клони към светската логика, към слепотата на мирската власт, както ще каже византийският канонолог Аристин в съответната бележка към гореспоменатия канон: Всеки от Патриарсите е длъжен да се задоволява със своите привилегии и да не заграбва някоя чужда епархия, която не е била винаги и от самото начало под негово управление; понеже това е слепотата на мирската власт.[6]

Това незачитане на границите, т.е. тази каноническа простъпка е известна в нашето канонично Предание с термина εἰσπήδησις [invasion, вторжение, навлизане][7]. „Инвазия” според каноничното право означава: всяка надгранична дейност и юрисдикционно преодоляване (незачитане) на границите (срв. к. 2/II ВС, к. 18/Анк., к. 22/Антиох., к. 48, 49 и 120/Карт.). В същата перспектива под „инвазия” се разбира и навлизането в църковна територия и църковна юрисдикция с изключителния статус на узурпацията на територии и канонични права, и показва настъпление и намеса, злонамерена тенденция (претенция) и антиканонично нахълтване на един епископ в пространството на една местна църква (епископия), на друга и различна от неговата, или от страна на предстоятеля на дадена Църква с мълчаливото, толериращо и/или окуражаващо съгласие на неговия църковен Синод в пространството на дадена поместна църква (автономна, автокефална или патриаршеска), друга и различна от неговата (тяхната) Църква. Става дума именно за узурпация на църковна юрисдикция [...] поради хегемония, властолюбие, индивидуални или колективни претенции и властови експанзионизъм.[8]

„Инвазията, бидейки противоканоничен акт, се дели на две категории:

а) ситуационна инвазия: с моментно действие, известна като „задграничен акт“ (παρ’ ἐνορίαν πράξη), т.е. самостоятелното отслужване на свети литургии или на дадено Тайнство без разрешение-благословение на поместната църковна власт (местен епископ, предстоятел, Свещен синод) и

б) институционализирана инвазия: с кириархални (суверенни) църковни характеристики и постоянна, нарастваща дейност в каноничната територия на друга поместна Църква, съпътствана от учредяването на енория-епископия (срв. к. 8/I ВС), митрополия (срв. к. 12/IV ВС) или едноименна поместна църква (срв. к. 39/V-VI ВС, както и к. 57/Карт. и к. 56/V-VI ВС). Този втори вид инвазия се нарича със съвременния каноничен термин „църковна съ-териториалност“ и е това, което съборно, системно и превантивно е осъдено от три вселенски събора (Първия – 325, Четвъртия – 451 и Пето-шестия – 691).”[9]

Позволете ми също така да засегна някои пунктове, що се отнася до тълкуванието на свещените канони – нещо, което ще бъде полезно при окончателните преценки. Свещените канони не са отделна, независима и самостоятелна част от изворите на откровението, а се включват органично в цялостното свещено Предание на Църквата.[10] Откъсването и изолирането на свещените канони от цялостното Христово Откровение и истина води до едностранчиви абсолютизации и погрешни оценки, които не са в съзвучие с духа на каноните, който винаги е имал сотириологична и есхатологична насоченост. Следователно не бива да се пренебрегват или да се подценяват особените исторически условия и специфика на епохата, в която са постановени каноните. Без да се снема онтологическата истина и духът на канона, трябва да се отделя внимание на историческата му обвивка. С други думи: разграничението между истина и историческа обусловеност представлява условие, без което не може да имаме правилно разбиране и приложение според всеки отделен случай на даден канон. Тези две страни на каноничното предание, т.е. онтологическата истина, от една страна, и контекстуалността, от друга, не се намират в отношение на противоречие, а в диалектическа връзка.[11]

Показателно е, че Шестият вселенски събор в Константинопол (680/681) констатира: Много пъти нашите свети отци, за да спечелят спасението на по-голям брой души, насаждат началата на богоугодната икономѝя, без да подменят изобщо акрѝвията на правилните догмати на Църквата.[12] Решението на този Събор кодифицира в голяма степен по-раншната пастирска практика на Църквата, която ще продължи без прекъсване до наши дни. Акрѝвията и икономѝята, имайки еднаква значимост, са форми на църковното Предание, които служат на съграждането на църковното Тяло и за спасението на падналия човек. Икономѝята не е отпадане от събитието на Църквата и измяна на спасителната истина на канона, а става дума за избор по разсъдителност и онтологическо снизхождение пред [падналото] човешко лице и за индивидуализиране на правилото.[13] Църквата напредва в историческото и грехопаднало време и свят с твърдата и непогрешима перспектива и визия към Есхатона и към идващото Царство. Без да бъде от тоя свят, тя живее и върви в този свят и по тази причина снизхожда към човека. Икономѝята е тази, която прави Църквата Църква, която придава достойнството на Църквата да бъде Църква. Ако изчезне икономѝята от Църквата, тогава ще й остане само акрѝвията, която на свой ред ще превърне Църквата в юридическо тяло.[14] Следователно лишената от разсъдителност маниакална привързаност към каноничната акрѝвия представлява отклонение и подмяна на църковното съ-битие.

II. ИСТОРИЯ НА КАЗУСА

Предоставянето на автокефалия на Руската църква и въздигането й в почетната титла на патриаршия (1589) ще се превърне в началото на поредица от автокефалии, които ще продължат през следващите векове – резултат главно, но не само, на разпада на Османската империя и на появата на националните държави – повечето от тях на Балканите и единствено на територията на Вселенската патриаршия.

Въпреки че в повечето случаи „автокефалията” е била предоставяна (или е била насилствено взета) по твърде неканонични начини, Вселенската патриаршия в желанието си да служи църковно и да подкрепи плурализма и националната, но в никакъв случай националистическа идентичност на новопоявилите се държавни образувания, давала своето благословение за „автокефалиите”, възстановявайки по този начин разклатения каноничен ред, целейки се в по-голямото, т.е. в завръщането в лоното на Църквата на изгубената овца (Лук. 15: 6), използвайки канонична „икономѝя”, пренебрегвайки по-малкото (в случая), т.е. каноничната „акрѝвия”.

В този контекст на промислителната и полезна грижа на Вселенската патриаршия, като Първопрестолна и първа по отговорност Църква, се вписва и предоставянето на „автокефалия” на Украинската църква (2019) след дълго и продължително състояние на разкол.

Историческият път на Киевската митрополия, а следователно и църковното положение в областта на Украйна, макар и твърде сложен, е достатъчно известен. Изследването на историческите извори доказва, че Киевската митрополия никога през вековете не е била каноническа територия на Руската патриаршия, а следователно претенциите, че Великата константинополска църква няма права да предостави автокефалия, нямат канонично основание.

Въпреки това експанзивната руска църковна политика, която винаги е функционирала като инструмент на руската „мегали идея” и на идеята на панславизма и на „Третия Рим”, успяла да „пороби” Киевската митрополия, използвайки затрудненото положение, в което се е намирала Вселенската патриаршия под османско иго. Буреносните промени през ХХ век обаче, с два основни вододела – Октомврийската революция през 1917 г. и разпада на СССР през декември 1991 г. – с автономистките движения, които ще се появят, ще усложнят драматично църковния пейзаж, създавайки множество църковни образувания и структури на територията на Украйна и довеждайки милиони верни до състояние на разкол.

Неспособността или безразличието на Руската църква да реши украинския въпрос въпреки многократните призиви на украинските църковни и политически власти накара Вселенския патриарх Вартоломей да предостави през януари 2019 г. автокефалия на Украинската църква, сам той, без съдействието или съгласието на някоя друга Църква, притежавайки каноничното право, за което свидетелства и практиката на Църквата и както е в случая с всички нововъзникнали автокефални Църкви (Руска, Сръбска, Румънска, Българска, Грузинска, Гръцка, Полска, Албанска, Чехословашка), приемайки въззивните (апелативни) молби[15] на низвергнатите от руската църковна йерархия украински архиереи, съгласно свещеноканоничните привилегии, които му гарантират вселенските събори и многовековната и непрекъсната практика на Църквата. Под „привилегии” се има предвид жертвената отговорност и себеотвержение в името на добростоянието и добрия живот на поместните църкви, а не властовият натиск и домогвания.

С това решение на Вселенската патриаршия се съобрази и Александрийският предстоятел, както беше нормално и както следваше, поменавайки на 8 ноември 2019 г. името на новия Предстоятел на Автокефалната църква на Украйна и приемайки по този начин de facto извършеното. Впоследствие с едно действие, което е непонятно в еклисиологично отношение и нечувано в каноническо, Московската патриаршия прекъсна евхаристийно общение с Александрийския патриарх и с онези от епископите на древлепросиялия престол на апостол Марк, които признаха нововъзникналата Автокефална църква на Украйна, изключвайки останалите, ако и доколкото има такива. По дефиниция това означава опит за предизвикване на разцепление в древлепросиялата Патриаршия в нейната централна структура – Светия синод, и предизвикване на разколническо движение вътре в Синода и в Синодното тяло за по-лесното навлизане – на по-късен етап – в Африка, превръщайки я в клетъчно ядро, а също така и за извършваното мисионерско дело, замествайки Александрийската патриаршия. С други думи, различаването по съдържание в руските синодни решения на общо прекъсване на църковно общение с Вселенската патриаршия и на избирателно прекъсване на общение с Александрийската патриаршия, разкрива опит за разцепване на „общността на епископите” (к. 5 на Първия вселенски събор) на Александрийската патриаршия и вътрешно разделение с цел по-лесното настъпление в африканския континент.[16]

Впоследствие в същата логика на отмъщението и въздаянието Руската патриаршия с неотдавнашното си официално комюнике – от 29 декември м.г., пристъпи към разглеждане на молбите на повече от сто клирици на Александрийската патриаршия – както твърди Руската църква – да се присъединят към лоното на Московската патриаршия, основавайки „Патриаршеска екзархия“ в Африка, оглавявана от Ереванския и Арменски архиепископ Леонид.[17]

III. НЯКОИ НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ ИСТОРИКО-КАНОНИЧНИТЕ ПАРАМЕТРИ НА ТЕМАТА

Вместо да привеждам други исторически сведения или оценки относно настроенията и тактиката на Руската църква спрямо древните патриаршии, ще цитирам думите на Вселенския патриарх (впоследствие Александрийски патриарх) г-н Мелетий Метаксакис. Приснопаметният пише следното: Нанесените на тялото на Гръцката църква (има предвид: гръкоезичните, т.е. древните патриаршии) през дълги векове травми от западните пропаганди са нищо пред раните, които откриха в него единоврците от Севера, „новите закрилници на православието”, както иронично бяха наречени от един техен сънародник привържениците на тази руска политика.[18] Това е достатъчно, що се отнася до историята, понеже, както е известно, историята поучава и за съжаление се повтаря.

Пристъпвам с Ваше разрешение, Ваше Блаженство, към някои уточнения по въпроса, които в по-голямата си част са известни и самопонятни, но смятам, че е важно да бъдат поставени пред свещеното Тяло по най-ясен начин.

1. Пасивно-колебливата позиция на някои от светите братя [архиереи] или дори изразената отрицателна тяхна позиция да се съобразят с решението на Александрийския патриарх да приеме извършеното от Вселенския патриарх, насърчи или, ако не насърчи, то поне не обезсърчи Руската църква в нейните противоканонични действия, доколкото тя се надяваше на подкрепа отвътре [от епископи на Александрийската патриаршия] – нещо, което се доказва с факта, че наложената от нея акинонисия (прекъсване на общение) е избирателно, както вече беше казано. В последно време се говори, че в някои епархии на Александрийския престол от известно време служат руски свещеници, които поменават Московския патриарх... Ако това е вярно и тамошните канонични епископи знаят за него и го приемат или го понасят, без да реагират, то тогава основаването на екзархията е само върхът на планината, а проблемът е преди всичко наш вътрешен проблем. Моментът е кризисен, за да не кажа решаващ, и имаме свещен дълг към нашата Църква да застанем на висотата на събитията. Ако днес, след всичко, което се случи, има все още в Свещения архиерейски събор братя, които смятат, че Руската църква върши нещо добро, а Александрийската патриаршия не е права, тогава имаме проблем с нашата идентичност и ипостас, и нека не прозвучи жестоко – проблем с вярата.
2. Московската патриаршия със своето решение от 29 декември 2021 г. изпадна в каноничното прегрешение на „инвазията” (навлизане в чужда юрисдикция), основавайки „екзархия” в каноничните териториални граници на Александрийската патриаршия, простъпка, която се наказва от цялото канонично Предание и практика на Църквата.[19] Както вече беше казано, Църквата винаги се организира въз основа на териториално-географски критерий и е винаги в-граници, а никога отвъд-граници. В случая пак ще прибегна до приснопаметния Вселенски патриарх Мелетий Метаксакис и ще прочета някои места от паметното му послание до намиращия се в Карловац Киевски митрополит Антоний [Храповицки] с цел да го разобличи за екстериториалните намеси на Карловацкия „синод” [на РПЗЦ], т.е. намеси в епископии извън Руската църква. Приснопаметният казва – и това има особена тежест, когато се казва от Вселенския патриарх Мелетий Метаксакис, който е и Ваш предходник по катедра, Ваше Блаженство – във вида на питане, отправено към руските архиереи в Карловац: Но обични братя, може ли да се мисли за „задгранична православна Църква“, да има тя и управляващ синод? Къде прочетохте в каноните термина „задгранична църква“ в смисъла, в който го разглеждате Вие? Защото ние знаем от каноните и от многовековната практика на Църквата само за „граници на Църквите“ и повелята на богоносните отци, „не премахвай вечните граници, които нашите отци са поставили“, знаем само за забраните на свещените канони против дръзващите „да извършват ръкоположение извън своите собствени граници“ (ап. правило 35). И действително в каноните се намира изразът „задгранична църква“, но само като присъда над Вашето нововъведение. Приснопаметният патриарх ще продължи пророчески, както се оказва, коментирайки канон 2 на Втория вселенски събор по един повече от всякога актуален начин: Според този канон Вие, бидейки архиереи на Руската църква, не можете да се намесвате в епископски юрисдикции извън границите на Вашата църква.[20]
3. Настоящото действие на Руската църква, която се основава на напълно светски и етнофилетистки критерии, би могло да се окачестви, като се съпостави със съвременния случай на Българската екзархия от 1870 г., чието основаване не просто е поддържано, но е подтиквано от руската външна политика в добро сътрудничество с Руската църква. Името на руския посланик по онова време в Константинопол Николай Игнатиев би трябвало да ни е известно. Излишно е да коментирам пред Свещеното тяло [на Синода] с каква решителност и строгост Светият и Велик събор през 1872 г. осъди в частност това деяние, но и заразната болест на етнофилетизма като цяло. Ще приведа само няколко реда от Ороса (определението) на събора: Онези, които възприемат филетизма и дръзват да създават непознати досега племенни самочинни сборища, провъзгласяваме, съгласно със свещените канони, за чужди на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, и при това за СХИЗМАТИЦИ.[21]
4. Със същото решение Руската патриаршия одобри и прие молбите на клириците на Александрийската патриаршия – под въпрос е кои и колко, отделни клирици или заедно с техните енории – да преминат под нейната юрисдикция, без каквото и да било правомощие за това и напълно противоканонично. Излишно е да се казва, че решението на клириците да напуснат по свой почин и решение своята митрополия/епископия, без отпустително писмо, представлява канонична простъпка, която може да доведе до наказанието низвержение.[22]
5. Заявените основания от страна на клирици на Александрийската патриаршия, които преминаха към Руската църква, нямат в никакъв случай канонично основание. Условията на к. 13 на Първо-втория (Двукратен) събор, които дават право на непослушание към епископа, не са изпълнени дори минимално. Правилото заявява определено: Ако някой презвитер или дякон се откаже от своя епископ уж поради някакво негово престъпление преди съборна присъда и произнасяне, и преди окончателното осъждане дръзне да прекъсне общение и да спре да поменава – както е според преданието на Църквата – в свещените моления на литургиите неговото име, такъв подлежи на низвержение и лишаване от всяка чест.[23] Дори и ако приемем хипотетично, че Александрийският патриарх и епископите, които се намират в канонично общение с него са изпаднали в канонични престъпления, които свидетелстват против тях, въпросните клирици нямат правото да напускат своя епископ, преди той да бъде осъден окончателно и безапелационно от компетентния синоден (съборен) орган.
6. Според комюникето на Московската патриаршия: Свещеният синод констатира невъзможността да отказва занапред на клирици на Александрийската православна църква, които са подали съответните молби, да бъдат приети под омофора на Московския патриарх. Съгласно с подадените молби в юрисдикцията на Руската православна църква са приети 102-ма клирици на Александрийската патриаршия от осем страни на Африка.[24] И комюникето продължава, като се изброяват по една крайно противоречива логика почти всички държави в Африка, които ще се включат в „екзархията“. В много от тези държави (например Ангола, Тунис, Сомалия, Етиопия, Алжир, Нигерия и др.) няма православна мисия, нито православен клир, а е малко вероятно да бъде открит и някой православен християнин. Така че молбите на клириците – които и колкото и да са те – представляват просто един претекст, или по-добре да река – едно смокиново листо – с което Руският синод покрива срама на каноничната си голота за светотатството, което е предприела. Излишно е да уточнявам, че никаква молба от никой клирик, от която и държава да произлиза, не би узаконила руската инвазия в нашата Патриаршия и при това, че Руската патриаршия се позовава на такива смешни „канонични аргументи“ – по-скоро „софизми“ – единственото, което ще постигне тя, е да се изложи още повече пред светото Христово Тяло, т.е. пред Църквата, и пред Историята.

IV. ПРИМЕРНИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗА СПРАВЯНЕ С ПРОБЛЕМА

Както вече беше казано, времето и събитията, които преживяваме, са исторически, кризисни, смея да кажа – решаващи. При това се налага да проявим разумност, обмисленост, хладнокръвие, а не частични и необмислени действия, и със сигурност – съгласуваност и сътрудничество с Великата Църква. Но се налага преди всичко и още нещо – самокритика!!! И с това ще започна, с Ваше разрешение, Ваше Блаженство, като зная, че в този момент не съм приятен, но се надявам да бъда истински и полезен.

1. Вече беше споменато за позицията на някои йерарси на Александрийската църква, които, било поради незнание, било поради недостатъчна осведоменост, било поради лошо изтълкувана емоционалност, не спазиха единствената еклисиологично и канонично правилна позиция и тактика, т.е. съобразяването с решенията на Александрийския патриарх. Емоционалността не може да има място, когато иде реч за свети и свещени истини на вярата. Освен това в канон 33 на светите апостоли се казва определено: Не ги приемайте в общение, защото много неща се случват поради прелъщение (измама).[25] Всички в този момент сме длъжни пред Бога и пред Църквата съборно и по най-официален и категоричен начин да заявим подкрепата си за Предстоятеля на Александрийския престол и за решенията му относно украинския въпрос – нещо, което стана повод за възникването на настоящата ситуация. Неразкъсваемото единство, единодушие и единомислие в Тялото на Свещения архиерейски събор и обединяването около Патриарха, са от решаващо значение. Във всяко официално съобщение това би трябвало да се заявява активно и без уговорки.
2. Неотложна остава нуждата светите братя в един възможно най-бърз порядък да осведомят Свещения архиерейски събор за състоянието на свещениците в техните епархии, които са преминали или искат да преминат към руската „екзархия“. От решаващо значение е да разгледаме мотивите, да проявим пълна пастирска чувствителност към онези, които се колебаят, и да пристъпим дори още една стъпка по-нататък... Да се доближим до онези, които поради някаква причина са се отдалечили от нашата Църква, или дори да преразгледаме случаи на свещеници, които са наказани от нас и чрез руското присъствие в Африка целят да се завърнат в свещено служение. Не е сега моментът да бъдем строги и да заплашваме с наказания и присъди, които тъй или иначе ще се окажат неосъществими. Сега е времето на каноничната икономѝя, както беше подчертано и в предговора към настоящия доклад, и на самокритиката, понеже тези клирици са ръкополагани от нас, а следователно не сме освободени от отговорност, доколкото не сме се погрижили да ги катехизираме или да ги върнем в правия път тогава, когато е трябвало. Свети Йоан казва в „Лествицата”: И най-сетне след всичко, ножът е мярата и решението за разрязване на едно тяло, което е умряло душевно, и на един член, който е гноясал, така че да не зарази той и останалите със своята собствена гнилост. Блажена и заслужаваща похвала е „нечувствителността” на лекарите и безстрастието – на игумените [т.е. на духовните ръководители]. Понеже първите, доколкото не чувстват погнуса, без труд ще пристъпят към лечението на всяка зловоние. А вторите ще могат да възкресят всяка умъртвена душа.[26] Нека да се обединим около гласа на светеца и да се проявим като лекари, които церят, а не като съдии, които наказват. Смиреното ми мнение е, че ако успеем да постигнем това, нито един клирик да не премине към антиканоничното образувание или малцина да минат, то цялото начинание ще се окаже мъртвородено и ще завърши, преди да е започнало. Разбира се, повече от сигурно е, че към руската „екзархия” ще се присъединят и „клирици” с неизвестен произход и статус. В този случай сме длъжни да разкрием това, така че Руската църква да се изложи пред цялата Православна църква, понеже е приела в своето лоно лъжеклирици. Излишно е да подчертавам, че по подобен начин следва да се подходи и към пълнотата на нашата Църква, за да няма енории, които ще последват масово възможните отстъпници.
3. Съгласуването на действията на светейшия Александрийския апостолски престол – винаги в синхрон с Вселенския престол – с останалите две древлепросияли патриаршии (Антиохийска и Йерусалимска), с които имаме общи проблеми и към които руската ненаситност е повече от сигурно, че ще се насочи, е от решаващо значение. Необходимо е да се изпратят официални писма от страна на Вселенския патриарх заедно с древните патриаршии, както към Московския патриарх, в които да се изрази най-острият протест за антиканоничните постъпки на Руската църква, така и към предстоятелите на другите по-нови патриаршии и автокефални църкви, в които да се обясни състоянието и да се потърси осъждане на тези противоканонични действия. Винаги в живота на Църквата, а особено след отдалечаването на Западната църква, четирите Източни патриаршии чрез единството, единомислието и единодействието в Светия Дух – с координиращата и закрилническа роля на Вселенския патриарх – са функционирали като неразделна „четворица” и като „солидарни гаранти” на непрекъснатото автентично апостолско Предание в живота на Църквата и са опазили без подмяна и промяна както Преданието на отците и на Вселенските събори, така и мистириологичния опит на църковното тяло.[27] Това трябва да се случи и сега. За съжаление събитията за пореден път ни изпревариха и не бива да гледаме безучастни... Ако искаме да оцелеем и да не оставим онова, което ни е завещано от Преданието и от практиката на Църквата, длъжни сме да излезем от немарата на нашата самодостатъчност и да започнем да действаме, така че заедно, ведно с другите Патриаршии, да прибегнем към Вселенския престол за по-голяма защита и подкрепа, както винаги се е случвало.
4. Последно, но разбира се, първо по значение: като следствие на всичко гореказано, да се изпрати писмо на Всесветейшия Вселенски патриарх – ако е възможно заедно с Антиохийския и с Йерусалимския патриарх – с цел официалното осведомяване на Първопрестолната църква за цялостното положение, но и с молба за свикване от страна на Вселенския патриарх на Разширен събор с участието само на древните Патриаршии за изследване на целия въпрос и за приемане на нужните решения. Такова е многовековното предание и неизменната практика на Църквата за големи междуцърковни въпроси, както я е кодифицирал прочутият канонолог на XIV век Матей Властар: Константинополският престол, бидейки украшение на царството, чрез съборните решения е въздигнат в първи престол; тези решения са следвани и от божествените закони, които повеляват по въпроси, по които другите [църковни] престоли се появява съмнение, те да се отнасят към него за разследване и отсъда. Промишляването и грижата за всички митрополии и епископии, за манастирите и Църквите, а също и отсъдата и присъдата, както и оневиняването, принадлежат на съответния техен Патриарх. А на Константинополския предстоятел е позволено да се дават ставропигии и в области на другите престоли, в които няма предварително осветен храм. Не само това, но му се позволява да разследва и поправя и окончателно отсъжда по въпроси в другите престоли, по които има съмнение. При това единствено той е поставен за съдия и вещо лице относно въпросите на покаянието, завръщането на грешниците и ересите.[28]

[…] Да стоим добре, „последно време е” (1 Иоан. 2:18).

Ваше Блаженство, настъпи време на отговорност пред Църквата и пред историята и както ясно сте доказвали в миналото, можете да се издигнете на висотата на събитията и сме напълно сигурни, че същото ще сторите и в настоящия случай.

 

Превод от гръцки: Александър Смочевски

 

[1] Вж. съответно: Φειδᾶς Β., Ὁ Θεσμὸς τῆς Πενταρχίας τῶν Πατριαρχῶν, τ. ΙΙ. Ἱστορικοκανονικὰ προβλήματα περὶ τὴν λειτουργίαν τοῦ θεσμοῦ (451-553), Ἀθῆναι, 1977, σ. 161-207. Τόμ. ΙΙΙ. Ἀπὸ τὴν Ε΄ Οἰκουμενικὴν Σύνοδον μέχρι σήμερον (553-2012), Ἀθῆναι 2012, σ. 92-118.

 

[2] Ράλλης Γ.-Μ. Ποτλῆς, Σύνταγμα τῶν Θείων καὶ Ἱερῶν Κανόνων, ἐκ τῆς Τυπογραφίας Χαρτοφύλακος, Ἀθήνησιν 1859, τ. 6, σ. 258. [навсякъде по-надолу: ΡΠΣ.]

[3] Вж. повече в класическия по темата труд на Йоан Зизюлас, митр. Пергамски: Ἡ ἑνότης τῆς Ἐκκλησίας ἐν τῇ Θείᾳ Εὐχαριστίᾳ καὶ τῷ Ἐπισκόπῳ κατὰ τοὺς τρεῖς πρώτους αἰώνας, ἐκδ. Γρηγόρη, Ἀθήνα ²2009.

[4]ΡΠΣ, τ. 2, σ. 128.

[5] Клирик на Московската патриаршия, който служи противоканонично на територията на Александрийската патриаршия. Б.пр.

[6] ΡΠΣ, τ. 2, σ. 131.

[7] Навсякъде по-надолу εἰσπήδησις се превежда с латинизма „инвазия” (една традиция, която започва от Средновековието и достига до епископ Никодим Милаш). Тук следва да се отбележи, че никъде в текста на свещените правила на Църквата (общо 770 канона, които имат вселенски [общоцърковен] авторитет) не намираме думата εἰσπήδησις или производните й. Срв. Μενεβίσογλου Παῦλος (μητρ.), Λεξικὸν τῶν ἱερῶν κανόνων, Солун-Катерини 2013, с. 113. Б.пр.

[8] ΠΑΠΑΘΩΜΑΣ Γρ. (Перистерски митрополит), Κανονικὸ Γλωσσάριο (Κεφάλαια Κανονικῆς Οἰκονομίας), Ἀθήνα 2011, σ. 60-61.

[9] Вж. публикуваното в настоящия брой на Християнство и култура „Канонично експертно мнение за Александрийската патриаршия” на Перистерския митрополит Григорий Папатомас. Б.пр.

[10] Φειδᾶς Βλ., Ἱεροὶ Κανόνες καὶ Καταστατικὴ νομοθεσία τῆς Ἐκκλησίας τῆς Ἑλλάδος, Ἀθῆναι 1997, σ. 71-72.

[11] ΠΑΠΑΘΩΜΑΣ Γρ. (понастоящем Перистерски митрополит), Συναφειακότητα καὶ Ἱεροὶ Κανόνες στὴν Ἐκκλησία, Cluj-Napoca 2013, σ. 5.

[12] Acta Conciliorum Oecumenicorum, 2.2., Berlin 1990-1992, r. 17.

[13] ΠΑΠΑΘΩΜΑΣ Γρ. (понастоящем Перистерски митрополит), Ἡ ἐκκλησιακὴ οἰκονομία, Θεσσαλονίκη 2015, σ. 10-11.

[14] Пак там, с. 21.

[15] Класически текст за апелацията: Kartaschoff A., “Τὸ τῆς Ἐκκλήτου Δικαίωμα τῶν Οἰκουμενικῶν Πατριαρχῶν ἐν τῇ πράξει”, Ὀρθοδοξία, ΚΓ΄ (1948), σ. 278-289. [български превод: сп. Християнство и култура, бр. 3 (140), 2019, с. 45-60. Б.пр.]

[16] Вж. публикуваното в настоящия брой на Християнство и култура „Канонично експертно мнение за Александрийската патриаршия” на Перистерския митрополит Григорий Папатомас. Б.пр.

[17] Вж. подробно: https://mospat.ru/ru/news/88740/

[18] Μελέτιος Μεταξάκης (митр. Китийски, по-късно Вселенски патриарх), Τὸ Ἅγιον Ὄ&rho