Докато светът следи развитието на кризата в Украйна като повторение на легендата за персийския цар Ксеркс, нападащ „300-та спартанци“ в битката при Термопилите, на друго равнище се води един напълно различен конфликт. В Украйна се води видимата битка, където в съвременните Термопили гърците – разбирай украинците ‒ са убивани от една по-силна военна машина. Ала „нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12).

Западните наблюдатели предвидимо посочиха, че войната в Украйна е не само геополитическа, но и религиозна. Те осъзнаха, че се случва нещо странно ‒ ако не по друга причина, то поне защото руснаци и украинци може и да говорят различен език, но мнозинството от техния клир носи едни и същи екзотични одежди. А от своя страна, руските власти настояват, че войната, поведена от тях, не е за териториални придобивки, а за утвърждаването и укрепването на единството, което ги свързва с Украйна – единство, датиращо поне от Х век, когато Владимир, великият княз на Киев (смятан за родно място на руското православие), е покръстен през 988 г., което прави възможна християнизацията на Светата Рус (която включва териториите на днешна Беларус, Украйна и Русия).

Това единство, настояват руските лидери, днес е застрашено от Запада. И в резултат те повтарят непонятното твърдение, че всъщност православните християни – и особено руските православни – са истинските жертви в това изпитание.

Независимо дали войната в Украйна е представяна като религиозна, или е омаловажавана като църковна, това си остава безкритично възпроизвеждане на видяното по телевизионните екрани или на прочетеното в Туитър. Руската войнственост, безразличието към смъртта на невинни цивилни и деца и към принудените от войната милиони бежанци да търсят убежище в съседни държави могат да бъдат обяснени само като сляпо следване на идеология, в полза на която руските лидери ревностно са готови да принасят кървави жертви.

Американците, разбира се, също не са лишени от подобни войнствени идеологии. Изследователят на международните отношения Джон Миршаймър отдавна критикува опитите за насилственото изграждане на либерални демокрации в Близкия изток и другаде в интерес на външната политика на САЩ. Всички помним заповедта и обещанието от Проповедта на планината, че „Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи“ (Мат. 5:14-15). Всички цитират Писанието – и консерватори, и либерали, а и самият Путин на митинг в Москва на 18 март – но не всички са на едно мнение, когато достигнат до кръстопътя, на който се разделят насилниците от жертвите. В миналото Америка се опитваше да обясни окупацията на суверенни земи заради петрола. Днес Русия се опитва да узакони нашествието си в Украйна в името на душата на Украйна.

Като реалист, д-р Миршаймър без съмнение е наясно с геополитическите нюанси, скрити зад нечестивата война на президента Путин. Но е възможно той да остава наивно безразличен към идеологическата реторика на патриарх Кирил, настоящия глава на Руската православна църква. За президента Путин и патриарх Кирил нахлуването в Украйна не е просто упражнение в исторически или емоционален размисъл, нито е просто израз на интелектуална или философска позиция. То е нещо много по-дълбоко.

Проблемът не е толкова в несвещения съюз между президента Путин и патриарх Кирил, които пренебрегнат единодушния всеобщ призив за прекратяване на войната и за мир в Украйна. Проблемът е, че тираните близнаци на постболшевишката държава и на постцарската църква догматично и упорито оставаха глухи през последните десетилетия за развитието на свободния свят, осъждано от тях като проява на злото в един паднал свят. Нахлуването на Русия в Украйна наистина съдържа религиозен символизъм, но той отразява далеч по-мащабни метафизични фантазии за духовното спасение на целия свят.

Да омаловажиш или опишеш инвазията на Русия в Украйна като братоубийство, означава да изтълкуваш погрешно войната и да я видиш през очите на президента Путин и патриарх Кирил. Техните думи и действия са не просто израз на нагъл експанзионизъм или носталгичен империализъм, основан на примитивен национализъм. Залогът е много по-висок. За амбициите на църковното и държавно ръководство в Русия можем да съдим по някои наглед периферни детайли.

Според мен фокусирането върху подчинените на президента Путин и патриарх Кирил –съответно министъра на външните работи Сергей Лавров и председателя на отдела за външноцърковни отношения митрополит Иларион – представя една по-различна и плашеща картина.

От една страна, също като президента Путин, и Сергей Лавров осъжда всяка намеса в суверенните дела на друга държава – и така, разбира се, осъжда намесата на САЩ в независимостта на Украйна. И в същото време той стигна толкова далеч, че нарече новосъздадената Православна църква на Украйна инструмент на американската външна политика.

Също като патриарх Кирил, и митрополит Иларион запази мълчание относно войната, давайки общи изявления за мир – сравними с реакциите на някои автокефални православни църкви, които се страхуваха да изобличат президента Путин, за да не разгневят могъщата Руска православна църква. Но не е толкова важно какво говорят патриарх Кирил и митрополит Иларион, а какво всъщност правят. И е важно не това, което те вършат вътре в страната си, а това, което правят по други части на земното кълбо.

Показателно в това отношение е посещението на митрополит Иларион в края на февруари, само дни преди руската инвазия, в древната Йерусалимска патриаршия, където той потърси подкрепа срещу Вселенския патриарх Вартоломей и предостави средства за защита на християните в Близкият изток — политически натоварен жест, който ни връща към средата на XIX век със създаването на Императорското палестинско общество. Подобно посещение той направи и на 5 март в древната Антиохийска патриаршия, където занесе подобни дарове за защита на християните в Сирия, чийто президент Башар ал Асад по съвпадение си остава все така несменяем начело на властта, както и президентът Путин, и се ползва с неограничената подкрепа както на руския президент, така и на руския патриарх.

Тези инициативи по никакъв начин не са просто геополитически израз на национализма. Те са следствие от доктрината, известна като „Руски свят“, която е въплъщение на идеологически мироглед, отричащ съществуването на каквито и да било прояви на многообразие и толерантност в дългогодишни руски православни позиции. Преди дни група богослови от различни държави отхвърли тази доктрина като чужда на православната традиция и учение.

Национализмът невинаги е бил – а и не трябва да бъде – проклятие; всъщност той може да бъде и благословия за поместните православни църкви. Националната идентичност успява да се утвърди тъкмо защото е свързана с идеята за съществуването на благочестива и посветена общност. Ето защо, осъждайки през 1872 г. ереста на етнофилетизма – сливането между Църква и нация – Вселенската патриаршия допусна създаването на независими национални църкви, установявайки автокефални и автономни църкви в Грузия, Русия, Сърбия, Румъния, България и Гърция (през XIX век) и прилагайки същия принцип по отношение на Полша, Албания, Чехия и Словакия, Албания, Финландия и Естония (през XX век). Всъщност всяка православна църква – с изключение на древните църкви в Александрия, Антиохия, Йерусалим и Кипър – е основана от Вселенската патриаршия – включително в Русия.

Национализмът може да бъде рафиниран или преоткриван, но прокарването на религиозна идеология като тази за „Руския свят“ не представлява нито рафиниране или преоткриване на руското православие, а по-скоро обявяване на „културна война“. Една такава идеология не просто нарушава границите; тя преобръща реда. Тя не просто подкопава суверенитета; тя ерозира свободата. Защото противник на тази идеология е свободата – свободата на словото, свободата на печата и свободата на религията.

И въпреки това тъкмо „Руският свят“ е идеологията, зад която застават президентът Путин и патриарх Кирил. Затова и след анексирането на Крим през 2014 г. президентът Путин издигна статуя на Владимир Велики – покръстителя и владетел на Рус от Х век – точно до стените на Кремъл.

Думите на президента Володимир Зеленски, че Украйна защитава демокрацията, са верни, макар той вероятно да не съзнава мащаба на този идеологически сблъсък. Това е битка, в която победителят взима всичко. Ако Русия надделее в Украйна в дългосрочен план, вероятно тя ще определи и бъдещето на вселенската православна църква, ако не и на международния политически ред. Войната не се води за превземането на Украйна от Русия, войната е предизвикателство на Русия към целия западен свят, който и президентът Путин, и патриарх Кирил смятат за зло.

Русия обяви война против световния ред и в полза на един нов морал. Русия се бори за това, което тя определя като душата на света, за културно единство, което – отново в техния извратен образ на света и в тяхната изкривена интерпретация на Евангелието – обединява Русия и Украйна в един прекрасен нов руски свят. И този светоглед предполага руска хегемония, колкото и нереалистично да изглежда това за останалия свят.

Архим. Джон Хрисавгис (р. 1958 г.) е клирик на Вселенска патриаршия и съветник на Вселенския патриарх по екологичните въпроси. Роден в Австралия, той завършва богословие в Университета в Атина, а през 1983 г. защитава докторска дисертация по патристика в Оксфордския университет. Изследователските му интереси са свързани с аскетичната мисъл и практика на ранната Църква. Преподавателската му кариера започва в Австралия, а през 1995 г. се премества в Бостън, САЩ, където е назначен за преподавател в Богословското училище на Светия Кръст в Масачусетс, САЩ, преподавал е патристика и в Богословския институт „Св. Йоан Дамаскин” при Баламандския университет, Ливан. През 2016 г. е удостоен със званието почетен доктор на Семинарията „Св. Владимир“. Автор е на множество изследвания и статии по въпроси, свързани с богословския поглед към проблемите на екологията, социалната справедливост и мира. Представеният тук негов текст е публикуван в месечното списание за християнска мисъл America.