На 27 май в женския манастир „Св. Пантелеймон” в Киев се проведе Поместен събор на Украинската православна църква под председателството на Киев­ския митр. Онуфрий, на който участниците обявиха пълна независимост от Руската православна църква. Манастирът е разположен в киевския парк „Тео­фания”, поради което и Съборът получи наименованието Съборът в Теофания.

Вече седмици след неговия край продължават дискусиите за случилото се там, а въпросът обяви ли УПЦ независимост от Московската патриаршия, получава различни отговори. Според едните Съборът е исторически и отва­ря нова страница в живота на Украинската православна църква. Той е завър­шек на един закономерен процес, започнал преди 30 години и сега форсиран от руската агресия срещу Украйна. Според други той е политическо мероприя­тие, което не е променило нищо в статуса на тази църква. Единствената цел е да се отговори на обвиненията, че УПЦ е проводник на интересите на страната агресор, и така да се спре преминаването на енориите на УПЦ към автокефалната Православна църква на Украйна.

Безспорен факт е, че ако не беше руското военно нахлуване в Украйна, този събор нямаше да се проведе. Всички опити през последните тридесет годи­ни, когато Украйна стана независима държава, да се реши църковният въп­рос в страната се сблъскваха с твърдата съпротива на Москва и пораждаха единствено разколи и разделения в украинското общество.

В този смисъл решимостта на Киевския митр. Онуфрий, известен като кон­серватор, комуто не са присъщи резки движения, наистина предизвика изнена­да. Процесите обаче, водещи до този събор, бяха обективни и непреодолими – за трите месеца от войната близо половината епархии на УПЦ престанаха да споменават Московския патриарх Кирил на богослужение. Дори митр. Онуф­рий престана да нарича при богослужение патр. Кирил „наш великий господин и отец”, а само „великий господин”. Общественият авторитет на УПЦ като „руска църква”, чийто политически център е в Москва, силно спадна. Акти­визира се натискът по места от страна на местните власти да се ограничи дейността на „московските свещеници” като колаборационисти.

Тези процеси показаха на всички, че събор на УПЦ е неизбежен. И въпреки опи­тите той да бъде осуетен и отложен за неопределено бъдеще, „когато вой­ната спре”, Киевският митр. Онуфрий прояви твърдост. Поради екстремни­те обстоятелства процедурата по неговото свикване не беше стандартна – Съборът в рамките на един ден еволюира от „събрание на архиереи, кли­рици и миряни” в Поместен събор на УПЦ. Промяната беше легитимирана с решение на проведен в същия ден Архиерейски събор на УПЦ. Това осигури за­конност на решенията на участниците.

В резултат беше публикувано „Постановление на Събора”, което се състои от десет параграфа, основният от които – четвъртият – гласи: „Съборът прие съответните допълнения и изменения в Устава за управлението на Ук­раинската православна църква, свидетелстващи за пълната самостоятел­ност и независимост на Украинската православна църква”. Освен това в тази резолюция УПЦ осъжда войната като нарушение на заповедта „Не убивай”, а в отделен параграф изразява и несъгласието си с позицията на патриарх Ки­рил.

Неудобната автокефалия

Първото, което прави впечатление в „Постановлението”, е отсъствието в решенията на думата „автокефалия”. Вместо нея се използват „пълна са­мостоятелност” и „независимост”, като се подчертава, че те са предоста­вени още през 1990 г. от Руския патриарх Алексий II.

Тази неопределеност дава основание на скептиците да настояват, че Киев­ският събор само „хвърля прах” в очите на обществото, без на практика да предприема промяна.

Сред умерените скептици за резултатите от Киевския събор е архим. Ки­рил Говорун, бивш председател на Отдела за външноцърковни отношения на УПЦ, който твърди: „УПЦ не е обявила автокефалия, нито някаква друга промяна в статуса си. Тя представи нещата така, сякаш само потвърждава това, което вече е имала. Това обаче е пресилено. Става дума за реална промя­на на статуса: от един неопределен към друг неопределен”.

Израз на оптимистичното очакване, че УПЦ тръгва по нов път, но плавно и без сътресенията на разкола, дава Лвовският митр. Филарет (Кучеров). Спо­ред него: „Всъщност УПЦ обяви автокефалия, но не използва тази дума. Даже някои автокефални църкви нямат толкова широки права. Автокефалията е процес. Процесът на признаване на една поместна църква или независима църква. Историческият опит на Църквата показва, че е имало прецеденти, когато дадена църква е нямала автокефалия, но нейната независимост е призната от другите църкви без никаква субординация. С промените, които приехме, патриарх Кирил вече не е предстоятел на нашата Църква под как­вато и да е форма. От сега нататък Съборът на епископите на УПЦ работи изключително въз основа на църковните канони и решенията на съборите на нашата църква. Решенията на поместните и архиерейските събори на РПЦ вече нямат значение за нас. … Премахната е и точката, че предстоятелят на УПЦ е постоянен член на Синода на РПЦ – Негово Блаженство напуска ръко­водния орган на РПЦ, както и всички наши епископи”.

Близо десет дни реформираният Устав на УПЦ не беше публикуван и това за­трудняваше обективната оценка на решенията. За промените се съдеше от интервюта на участници, подобно на това на Лвовския митрополит. Нови­ят устав стана публично достояние едва на 5 юни.

Три са нещата, които правят впечатление и които ще имат определяща роля за бъдещето на УПЦ.

Първо, в първия член на текста е добавена основната теза на Киевския съ­бор: решенията на събора и промените в устава черпят легитимност от Патриаршеската грамота, издадена на 27 октомври 1990 г. от Руския пат­риарх Алексий II, с която се дава независимост на УПЦ. С нея се постановява „от сега нататък Православната украинска църква да бъде независима и са­мостоятелна в своето управление”. Според общата рецепция на тази грамо­та „УПЦ получи правото самостоятелно да решава всички съществуващи въпроси на своя вътрешен живот и по своя статус се приближи до автоном­ните църкви” (Киевски митр. Владимир в доклад от 2010 г. по повод годишни­ната на решението). Тоест до Събора от 27 май в Теофания УПЦ счита своя независим статус за „близък до този на автономните църкви” – но не авто­номен, а още по-малко автокефален.

Именно позоваването на патриаршеската грамота от 1990 в. в новия устав получава диаметрално противоположни оценки – то се изтъква като дока­зателство, че УПЦ не е променила нищо в своя статус, а само е потвърдила стария си: на практика няма автокефалия. Или пък се тълкува като изпълне­ние на един каноничен акт, към чието осъществяване в пълнота украински­ят епископат пристъпва едва сега: на практика УПЦ завършва процеса, за­почнат в 1990 г., тъй като вече е узряла за самостоятелен църковен живот.

И защо все пак не се споменава думата „автокефалия”?

Според проф. Сергей Бортник от Киевската духовна академия и участник в Киевския събор, „думата „автокефалия” не се среща по принципни съобра­жения. Това е каноничен термин, термин от църковното право. … Докато настоящият документ не е църковноправен, а пастирски, насочен е към вяр­ващите, а също и към украинската държава. Автокефалията можеше да бъде провъзгласена, но това не беше направено. Подобно нещо направи Филарет през 1992 г., когато се случи разкол от Московската патриаршия, мотивиран от независимостта на държавата Украйна. Въпреки това то остана разкол, който не беше признат, и УПЦ сега не иска да поеме по този път”.

С други думи, терминът „автокефалия” не е използван, за да не се създаде каноничен казус, който на практика според УПЦ е нерешим: кой ще даде ав­токефалния статус? Според действащото църковно предание това може да прави само Вселенският патриарх – привилегия, която РПЦ и УПЦ (досе­га) оспорват. Другият вариант е автокефалия да даде Московският пат­риарх Кирил, което по идеологически и политически съображения е невъз­можно.

И така, за да избегне „каноничната безизходица”, ръководството на УПЦ реши да направи нов прочит на един вече съществуващ каноничен акт, изда­ден от Московската патриаршия и неоспорван от никого. Така се избягва не­обходимостта от ново действие (одобрение) на Московската патриаршия, тъй като такова вече е дадено.

„Новият прочит” на патриаршеската грамота на Алексий II се проявява като редакция на устава, от който се отстраняват всички споменавания на РПЦ (общо десет пъти в девет члена). Най-важните промени са две. От досегаш­ния текст „Предстоятелят на УПЦ се избира пожизнено от епископите на УПЦ и се благославя от Светейшия патриарх Московски и на цяла Русия” (V, 2) отпада необходимостта Руският патриарх да благославя, тоест санкциони­ра избора на Киевския митрополит.

И второ, изцяло отпада текстът: „Украинската православна църква е съе­динена с поместните православни църкви чрез Руската православна църква” (I, 3). С други думи, УПЦ заявява себе си като самостоятелен църковен субект, който е достигнал „църковно пълнолетие” и може да бъде пълноправен член на православното семейство.

Трябва да отбележим, че за Московската патриаршия това е най-неприят­ната промяна, тъй като противоречи на цялостната политико-църковна философия в Русия, системно развивана през последните две десетилетия и достигнала своя апогей със „специалната военна операция” – Украинска­та православна църква (респективно държавата Украйна) няма субект­ност. Тя съществува само чрез РПЦ, която е източникът на нейната иден­тичност. Респективно на Украйна също не се гледа като на политически субект, а като на „обект”, използван от големите политически играчи – Ру­сия и САЩ.

И тук трябва да отбележим един детайл, на който обръщат внимание на­блюдателите и който позволява противоположно тълкуване на отпадането на този член. А именно, че в грамотата на Алексий II присъства изречението: „Украинската православна църква, съединена чрез нашата Руска православна църква с Едната Свята Съборна и Апостолска Църква…”.

С други думи, в новия Устав е заложено вътрешно противоречие, което ще позволи различни решения и действия в бъдеще.

Дуелът с автокефалната Православна църква на Украйна

Страничните наблюдатели не могат да се освободят от усещането, че за епископата на УПЦ е еднакво важно, ако не и по-важно, да се разграничи не толкова от Московската патриаршия, колкото от ПЦУ. Ако разграничава­нето от Московската патриаршия е продиктувано според изказванията на самите украински епископи от желанието да се защитят от обвиненията на обществото, че „подкрепят агресора”, то разграничаването от ПЦУ е спон­танно, непринудено и идва, така да се каже, отвътре.

Чистосърдечната радост на вярващите и клириците на УПЦ след Събора от 27 май може да се обобщи по следния начин: Най-накрая показахме, че не сме „руска църква” и ПЦУ нямат вече основания да ни взимат енориите!

Подобна реакция оставя горчивото усещане, че като църковно тяло на своя поместен събор УПЦ не успя да стигне до болното място и съответно до из­рязването му.

Доказателство за това е отказът да бъде обсъдена по-задълбочено и осъде­на идеологията на „руския свят”, развита и последователно прокарвана от Московския патриарх Кирил още от годините, преди да заеме патриаршес­кия престол. Именно тази идеология (за триединния народ с един историчес­ки политически център – Москва, и с духовен център в Киев”) легна в основа­та на руската пропаганда, оправдаваща нахлуването в Украйна.

Наистина, делегатите на Събора поради спешното му свикване, и то в усло­вията на война, бяха включени набързо от архиереите в съответните деле­гации и по преценка на наблюдатели те съвсем не са били най-подготвените богослови по места. И въпреки това нежеланието да се подходи сериозно и критично към идеологията на „руския свят” говори само за едно – тя не се разпознава като проблем на църковния живот на УПЦ. И съответно липсва желание за разграничаване от реалностите, които този начин на мислене по­ражда.

Вместо това делегатите на Киевския събор се задоволиха „да изразят несъг­ласие с позицията на Московския патриарх Кирил за войната”. Предложение­то за по-остра формулировка, а именно да осъдят неговата позиция, е било отхвърлено.

Нещо повече, в нито една от точките със съборните решения не се спомена­ва Руската църква или Московската патриаршия – осъжда се военната агре­сия на Руската федерация (1 т.) и се изразява несъгласие с позицията на Мос­ковския патриарх за войната (4 т.).

Това определено е успех за проруските сили в УПЦ – свеждането на проблема до лична погрешна оценка на Московския патриарх, а не до системен проблем, оставя отворена вратата за обратно действие: при нов патриарх този проблем очевидно вече няма да съществува и УПЦ може да възстанови „дове­рието” си към РПЦ.

Сдържаното и лаконично изказване за Московския патриарх силно контрас­тира с пространното и разгърнато в няколко подточки решение относно автокефалната Православна църква на Украйна. Конкретно е споменат Кон­стантинополският патриарх и са осъдени неговите действия в Украйна. И макар че „Съборът не губи надежда за възобновяване на диалога”, то така формулираните условия са неизпълними.

Първото условие е да спре преминаването на енории от юрисдикцията на УПЦ към ПЦУ. Според проф. Сергей Бортник от Киевската духовна академия и служител на Отдела за външноцърковни отношения на УПЦ през първите три месеца от войната около 400–500 енории са напуснали УПЦ. Този брой не е голям, но на фона на ниското, почти нулево доверие на обществото към УПЦ тенденцията е обезпокоителна.

Второто условие е ПЦУ да се откаже от своята автокефалия, като „осъзнае”, че тя им дава много по-малки права, отколкото уставът на УПЦ (без да се уточ­нява в кой вариант – досегашният или реформираният). Това е стара теза, повтаряна досега в полемиката с автокефалната църква – и то полемика, коя­то УПЦ водеше съвместно с РПЦ. Според тази теза независимостта на УПЦ в рамките на Московската патриаршия на практика е по-голяма отколкото са­мостоятелността, дадена на ПЦУ от Вселенския патриарх. В контекста на но­вото решение да се обяви „пълна независимост и самостоятелност” (от Мос­ковската патриаршия) позоваването на този аргумент звучи неадекватно.

И третото условие за диалог е да се реши проблемът с „апостолското при­емство” на част от клира на ПЦУ, тоест определени висши клирици да бъдат отстранени или ръкоположени отново. Това на практика е затваряне на вра­тата за диалог с Вселенската патриаршия и другите поместни църкви, кои­то влязоха в канонично и евхаристийно общение с клира на ПЦУ.

Това беше и основното послание, което Киевският митрополит Онуфрий из­прати при първото си богослужение след „Събора в Теофания” на 29 май в Ки­ево-Печорската лавра. Там той прочете руския диптих на предстоятелите, в който липсваха главите на църквите, признали томоса за автокефалията на ПЦУ. С други думи, УПЦ продължава да бъде в схизма спрямо Вселенската патри­аршия, Александрийската патриаршия, Гръцката и Кипърската църкви.

Това обаче несъмнено ще позволи на УПЦ да продължи да бъде в „духовно и мо­литвено общение” с Московската патриаршия, което на този етап е явно много важно за църковната политика на митрополит Онуфрий.

Тук трябва да отбележим, че от страна на ръководството на ПЦУ също не идват силни сигнали за желание за диалог. Киевският митр. Епифаний (Думен­ко) вижда ръководената от него Църква като единствена алтернатива за православието в Украйна. В условията на силен антируски консенсус в общес­твото ПЦУ има възможност да разшири значително присъствието си в раз­личните области, в това число и с подкрепата на регионалните власти по места. За него решението е клирът на УПЦ да се присъедини към автокефали­ята на ПЦУ.

На практика на територията на Украйна сега има две православни юрисдик­ции, всяка от които има каноничен проблем. Същевременно всяка една от тях вижда другата като основна пречка за пълното уреждане на своя канони­чен статус: ПЦУ да бъде призната от всички поместни православни църкви, а УПЦ да намери начин да общува „самостоятелно”, тоест директно с тях, без да бъде представлявана от РПЦ, както досега.

Според архим. Кирил Говорун изходът от това „канонично чистилище” може да бъде само диалогът: „И двете страни – УПЦ и ПЦУ – са заявили намере­ние да започнат диалог. Въпреки че го правят в ултимативна форма, което предполага скрито желание диалогът дори да не започне. Но членовете и на двете църкви имат нужда от него и това няма как да бъде игнорирано”.

Криза на идентичност

Спорът с ПЦУ очевидно прокарва критична граница, зад която УПЦ усеща зап­лаха за своята идентичност. За какво по-конкретно става дума?

УПЦ досега градеше своята идентичност изключително на това, че тя е „ка­ноничната Църква”. Извън нея за православните християни в Украйна няма спасение (да си припомним драматичния и получил най-широк отзвук случай, когато беше отказано опело на бебе, загинало при трагични обстоятелства, само защото е кръстено в храм на автокефалната църква. Въпреки острата обществена реакция и загубите за „имиджа” си местният архиерей не отс­тъпи от решението си).

Подобна твърдост се обяснява не толкова с вярност към каноните (защото има стотици случаи на тежки канонични нарушения на епископи и клирици, замитани под килима), а с опасността УПЦ да размие своята идентичност. А както е известно, споровете за идентичност са сред най-ожесточените и продължителните в църковната, а и светска история. Колкото по-сходни изглеждат два църковни субекта, толкова по-яростно се стремят да се от­граничат един от друг, за да не се обезличат.

Досега „каноничността” като основен белег на идентичността на УПЦ бе функция на връзката ѝ с Москва. Църковните канони бяха превърнати от църковните идеолози на Кремъл в своеобразни вериги за съвестта на правос­лавните в Украйна, които бяха изправени пред дилемата дали няма да „риску­ват вечното си спасение”, ако се черкуват в храм на ПЦУ.

В идеологията на „руския свят” каноничното православие в Украйна беше де­монстративен белег на „правилния” не просто верови, но и цивилизационен избор. На този избор противостоят „разколниците” и „еретиците”, които са „украински националисти”, забравили за общия Киевски купел на кръще­нието, от който са излезли руснаци, украинци и беларуси, като една свещена троица на руския православен народ.

В настоящата ситуация УПЦ е изправена пред сериозно предизвикателство. В известен смисъл тя стои „на ръба на пропастта” – обявявайки „пълна неза­висимост” (от Московската патриаршия), тя отговаря на очакванията към нея и се надява да спечели отново доверието на обществото. От друга стра­на обаче, губи основната черта на своята религиозна идентичност – „кано­ничността”, която й даваше принадлежността към Московската патриар­шия. А за „битката” с ПЦУ това е основното ѝ оръжие.

Изглежда, че в Московската патриаршия също разбират това и поради тази причина не бързат да „скъсат” каноничната връзка с Киев. Публичните из­казвания на висши представители на Московската патриаршия до този мо­мент звучат декларативно строго, като „размахване на пръст”, но на прак­тика не поставят УПЦ „извън каноничността”.

Но както е известно, всяка криза е съд. А всеки съд е възможност за разчиства­не и обнова. И ако хората, особено онези, които са поели отговорността да бъдат ръководители, не могат да направят необходимите стъпки сами – било то поради липса на смелост, конформизъм, морален недостиг или нещо друго, то стихията на събитията ще отвори вместо тях място за новите реалии.

Такива драматични събития, каквито са войната и разрухата на една цяла държава, неизбежно сриват всички фалшиви убежища, многобройните табу­та, с които съвременните православни християни сме маркирали своя свят. Пред очите ни рухват идоли – в това число и такива, които са ни били скъпи, но които в очите на Господа са гнусота (Лев. 19:40), защото закриват от пог­леда ни Божието царство.

Нека завършим с думите на Сергей Чапнин, който прави паралел в очаквания­та към Критския събор през 2016 и Киевския събор през 2022 – първият мо­жеше да се превърне в начало на възродения съборен дух на световното пра­вославие, ако светският дух на индивидуализма, проникнал в православните църкви, не му попречи. Вторият днес има възможността да излекува дълбо­ката рана, с която в момента кърви не само тялото на Христовата църква в Украйна, но на световното православие: „Като завършек, като крайна точка, подобни събития винаги изглеждат лоши и неуспешни, но ако видим в тях на­чало, нещата са много окуражаващи. Това се отнася в пълна степен за Събора от 27 май. Ако това е краят, решенията му са пълно разочарование. Но ако това е началото, то е доста обещаващо. Предстои да видим...”.

Заявка да не се спира дотук дадоха и участниците в Събора в Теофания при неговото закриване: „Съборът завърши с въпроса: как можем да продължим напред? – разказва Лвовският митр. Филарет. – Негово Блаженство Онуфрий подчерта, че Съборът прие решение, промени Устава, станахме практически „автокефални” и независими в организацията и управлението на Църквата и след това Св. синод ще работи за изпълнението на тези решения и ще води диалог, в т.ч. с другите православни църкви”.

Пред православните християни в Украйна и от двете юрисдикции, но и пред православието като цяло, Бог постави трудна задача, може би критично важна за бъдещето на цялата Църква. Дали ще намерим сили да надскочим тесногръдието, националните си егоизми, политическите си пристрастия, идолопоклонството, в което сме превърнали култа към своята древност, за да чуем гласа на Светия Дух, Който „всичко прави ново” (2 Кор. 5:17)? В това е може би историческият шанс на нашето поколение да останем верни на Христа, да разпознаем Неговия Лик между всички онези, които викат „тук е или там е Христос” (Мат. 24:23), за да имаме надеждата в деня на Съда да бъ­дем разпознати от Него (Мат. 25:34).

 

 

Златина Иванова е завършила история в СУ „Св. Климент Ох­ридски”. Специализира византинистика в Атина. Доктор по история на СУ „Св. Климент Охридски”. Интересите ѝ са в об­ластта на ранната църковна история и монашеското дви­жение през периода на Късната античност. Един от инициа­торите и редактор в сайта Двери БГ, преводач и издател на редица книги и учебни помагала за интегриране знанията за християнството в програмата за началното училищно обра­зование.