Божията майка дойде в селото ни. Това се случи през 1922 г. Бях шестгодишен.

Известно е, че Божията майка се възнася след кончината си телом на небето. Честваме това събитие на 15 август, когато е празникът Успение на Пресветата наша Владичица Богородица и Приснодева Мария. 

И тъй, Майката на нашия Бог е на небето, възцарила се над всички небесни сили,както се казва в химна, който пеем всяка неделя на литургията: „По-чтима от херувимите и несравнено по-славна от серафимите”. Ала Божията майка обитава в същото време и Петричани, селцето в Карпатите, където моят баща е свещеник. Как е възможно една и съща личност да присъства едновременно на две различни места? Нали това противоречи на законите на физиката? Обаче е вярно. Света Богородица обитава едновременно небето и планината край моето село. Обяснението е следното: след разпването на Иисус властите в Палестина начеват свирепо преследване на християните. Всички ученици и сподвижници на Христа, както и Неговата майка, се скриват от страх да не бъдат избити. Пребити с камъни. Както свети Стефан. Гонението трае дълго. Цели три века след разпването е забранено на християните да живеят в Назарет. Всички градове в Палестина, напомнящи за Христос, са забранени за християните.

Гонението се ожесточава, повечето апостоли и ученици на Христа бягат в Ливан. Божията майка прави същото. Тя намира убежище в Антарадус, град, разположен на ливанския бряг между Бейрут и Антиохия. Антарадус се намира край устието на река Елеутерус, Сирия, и днес се нарича Тартус. Отсреща на града, на около пет километра, е остров Арадус или Руад. Щом населението на Антарадус бивало заплашено от нашественици, то напускало брега и се укривало на острова като в укрепление. Градът, където намира подслон майката на нашия Бог, е съграден малко след Потопа от Ханаан, внук на Ной. Антирадус бил прочут по цял свят заради статуите на Фидий и Праксител. Свети Павел им се възхищава, когато се отбива там. Божията майка била посрещната в Антарадус от свети евангелист Лука. Той е от този край, родом е от Антиохия. В Антарадус прави портрет на Божията майка, изобразявайки я с Христос на ръце. Църквата ни обяснява защо:

Като изписва почитания Ти образ, божественият Лука, писателят на Христовото Евангелие, вдъхновен от божествения глас, поставя Твореца на всемира в обятията Ти.

Свети Лука показва портрета си на Света Богородица. Църквата ни казва:

Когато вестителят на евангелските тайнства изписал лика Ти за първи път, донесъл да го познаеш и да му повериш силата да спасява онези, които Те почитат. И си се възрадвала Ти... милосърдната, сторила нашето спасение, Която си като устата и гласа на иконата... И гледайки иконата, си изрекла: „Благодатта и силата ми да бъдат с този образ”. И ние истинно вярваме, че си изрекла това, Владичице Наша, Която си с нас в образа.

Християните от Карпатите вярват, че Божията майка присъства в иконата си. А тя е наистина там. Нейната благодат е там. Силата й е там. Иконата е нейната уста. Нейният глас.

Ние, разбира се, не обожваме нито дървото, нито метала, нито цветовете. Свети Йоан Дамаскин обяснява: „Не обожвам материята. Обожвам Твореца на материята, Който е станал материя, Който е обитавал материята и извършва нашето спасение чрез материята. Нямаме култ към материята, а към Онзи, Който е представен чрез нея”. В църквите ни няма религиозни картини. Няма статуи. Никакво пластическо изкуство. Иконата на Пресветата Мария не е живопис. Тя благочестиво възпроизвежда иконата, изрисувана от свети Лука. Божията майка е реално в тази икона. Църквата ни учи, че силата и благодатта на Небесната царица се намират във всички икони, вярно възпроизвеждащи автентичните черти на Света Богородица, изрисувана от свети Лука.

Ако ни поискат исторически, научни или археологически доказателства за това, че свети Лука наистина е изрисувал тази икона, и за думите, които Божията майка е произнесла, гледайки я, отговаряме, че нямаме такива. Доказателства са потребни на онези, които имат съмнения. Ние не се съмняваме, че Христос е присъстващ, тяло и кръв, в чашата и че гласът, благодатта и мощта на Небесната царица присъстват в иконата, изрисувана от свети Лука, чиито копия са в църквите ни. За интересуващите се от материалните доказателства можем само да добавим, че в Антарадус е била вдигната първата църква, посветена на Света Богородица. Параклисът е осветен от свети Петър. Църквата е била издигната наново през 346 г. от Константин Велики. През 1123 г., по време на кръстоносните походи, започват големите поклонения на християни от Изтока, които идват в Антарадус, за да сведат глава в първия параклис на Света Богородица. След мюсюлманските нашествия църквата в Антарадус е превърната в яхър, затвор и накрая в джамия. Върната е за богослужения и е обявена за исторически паметник от френския генерал Гуро, губернатор на Сирия през 1922 г.

Ала как става така, че Небесната царица се озовава в нашите карпатски гори? Причината е, че император Йоан VIII Палеолог през 1424 г. пренася тази икона в манастира в Нямц, Молдова. Византийският император го е сторил лично, защото тогава Константинопол е под заплахата на мюсюлманите. Императорът пренася иконата на Божията майка в Румъния, смятайки, че тя ще е на сигурно място в нашите гори. От този ден Света Богородица е сред нас. Близо до селото ни.

Всяко лято, щом скътаме пари за празника, каним Божията майка у нас. Всички села, колкото и бедни да са те, я канят от време на време. А Небесната царица никога не отказва да снизходи сред бедните, в селата на някогашните роби. В бедните църкви. Тя не е като князете на този свят. Божията майка е като ангелите и като самото небе, които ни приближават без задни мисли, без да забелязват лошия мирис, какъвто имат бедняците, че се храним зле или сме плячка на всевъзможни беди... Не. Небесната царица и ангелите слязат ли сред нас, ни третират като равни. Като приятели. И ни нареждат, подобно на Бог Отец, да им говорим на Ти – с дързост, с parrhesia, със свобода на словото. И както Бог ни подканва да сме близки с Него и да го зовем на Ти – с Отче, така и Небесната царица, слизайки в селата, ни подканва да й говорим на ти – Майко наша.

Идването на Божията майка в нашето село е едно от най-важните събития в моя живот. Бях на шест години. Селото ни, което се намира на брега на реката, е много бедно. Там дълго време са живели селяни, прикрепени към манастирите. Както във всички села в околността. А пък моите предци са били техни свещеници. Сега крепостничеството е отменено. Ала бедността и мизерията продължават да съществуват. И то по жесток начин. Селото е съвсем малко. Жителите са все на път, в каруците си. И все пак мнозина посрещат Небесната царица. Подготовката начева дълго преди това. Без да е ясна точната дата на посещението. Трябва да се съберат пари. Празникът струва скъпо, поне спрямо нашите средства за съществуване. Статистиките съобщават като куриоз, че у нас едно семейство купува само по един кибрит за цели пет години. За да не стихне огънят, вечерта го посипват с пепел, така че да тлее до заранта. Никой жител на селото не купува сол. Тя е твърде скъпа. В планините има солени изворни води. Оттам превозват солената вода в бурета. През зимата, на шейни. С тази вода поят добитъка, а пък ние я смесваме с храната си със саморъчно направени дървени лъжици. Видях сол на кристали много по-късно. За мен солта беше течна.

И тъй, Небесната царица щеше да слезе за двадесет и четири часа в едно съвсем небогато село. У бедните сред най-бедните. Заделяхме с мъка пари за посрещането месеци преди Нейното идване. Няколко дни преди появата на Небесната царица стените на къщите се варосват. Изкореняват се трънаците край пътищата. Събират мъртвите листа, изтръгват бурените, подравняват пътищата... Баща ми изваждаше големите свещници на гробищата и там, на зелената трева пред гробовете, с помощта на момичетата и бабичките почистваше вазите и богослужебната утвар. Всичко трябваше да грейне преди идването на Царицата. Покриваха всичко с цветя и така нищетата изчезваше. Нали Небесната царица идваше. Не неин образ. Не портрет на Царицата. За да я посрещнат, изпращаха конен ескорт. Най-хубавите коне биваха запрягани. Къпеха ги в ледените води на реката, така че кожата им да заблести. Вместо седла – такива ние никога нямаме, нашествениците ни ги взимаха – мятаха на гърба им най-хубавите черги. Сетне излизаха най-големите хубавци на селото, добре изкъпани, облечени целите в бяло, в народни носии. За да си конник от гвардията на Небесната царица, трябва да си хубав, млад и чист. А също и да постиш един ден. След което дузина младежи, закичени с цветя на шапките, сияйни в чистотата и белотата си, тръгваха да търсят на коне Небесната царица в селото, където Тя се намираше. Но ето че този път, по чудо, за първи път, откакто колибите образуваха село, избраха за член от ескорта, отиващ за Небесната царица, не само конници, но и един паж. Това бях аз. Знаеха, че някой ден ще стана селски свещеник. Познаваха пламенното ми благочестие към Божията майка. Освен това изпитвах непомерна обич към конете. Още преди да се науча да ходя, знаех да яздя кон. Можех да се държа изправен на него и да го подкарвам по всякакви начини. Съзнавах, че по-късно, когато стана свещеник, вече няма да мога да се качвам на кон. Затова се възползвах от положението си. Всички коне на селото ме познаваха. Бях техен приятел. Къпех се на кон, във водите на реката. Всеки път, щом минех край някой дом, където имаше хубав и млад кон, ми казваха:

– Вирджил, няма ли да отведеш коня на водопой, жаден е?

Искаха да ме зарадват. И коня също. Конете са най-щастливи, когато ги яздят деца. Ето защо ме избраха не за конник, защото конник на Небесната царица можеше да бъде само младеж, а за паж. И тъй като имах бял кон – Росинанта, бялата ми кобила – и тъй като бях най-малък, ме сложиха отпред на кортежа. Бях незапомнено щастлив, колкото едва ли съм бил нявга. Защото знаех, че съм паж на Небесната царица. Мислех само за това, докато отивах да я посрещна, ведно с конниците от селото. Как Тя ще ме погледне, а аз, слизайки от коня, ще коленича пред нея... И Тя ще ми каже нещо... Не знаех какво. Ала всяко слово, произнесено от Небесната царица, би било като драгоценен и безсмъртен бисер за мен. Денят бе слънчев. От рано заранта се бяхме приготвили. Конете, закичени с венци от полски цветя и рози, заедно с ездачите си бяха пред църквата. Дадоха сигнал за тръгване. Поехме на запад, по дължината на реката, чиято водна повърхност грееше като огледало.

Слънцето остана зад гърба ни. Облакът от прах, който оставяха конете, ни следваше като шейна. Тя не бе вече бяла по причина на слънцето, виждахме я как плува, подобно на златен облак зад нас. Конете бяха наскоро подковани. Чувахме как подковите им чаткат по крайпътните камъни, наподобяващи звука на клепалата. Бързахме и яздехме в тръс, въпреки че имахме време. Сърцата ни биеха до пръсване, издаваха същия звук, както конските подкови по пътя, осеян с маргарити и рози. Бяхме развълнувани. Всички. Особено аз, единственият паж на Небесната царица, който конниците на Царицата бяха допуснали да язди в кортежа им. Усещах как тупти сърцето на Росинанта, а също и на другите коне от ескадрона на Божията майка, които биеха в съзвучие с нашите сърца и с подковите. Хората зад нас виждаха само подковите на конете, под чиито удари изскачаха искри, големи колкото звезди... Ескортът бе великолепен, съпроводен от барабаненето на сърцата ни под златен облак и звезди, изковани от конските подкови... Отправихме се на запад, с лице към Карпатите. Планината е синя и опира в небесата, подобно на иконостасите в светите ни православни църкви.

Наближавайки към иконостаса на Карпатите, не бяхме изненадани да видим как синята стена на Карпатите се отваря точно както се отварят по време на литургията светите двери на църковния иконостас, за да излезе Царят на царете... и се отправи към нас... След почти час езда в горите, където боровете стоят на стража също като конници, от село на село, през поля и долини, видяхме отпреде друг златен облак: конниците, съпровождащи Небесната царица. Срещнахме се на половината път. Конницата, предхождаща Света Богородица, направи маньовър и се подреди от двете страни на пътя. Ние чакахме, застинали на конете. И не много дълго. Още докато се подреждахме от двете страни на пътя, видяхме черна каляска, лъщяща на слънцето, теглена от четири врани коня, в която се намираше Небесната царица. Направихме полукръг, за да заменим другата конница. Сега ние оглавявахме кортежа. В същия миг и от едната, и от другата страна на пътя, мъже, жени и деца в празнична премяна коленичат. А ние знаем, че зад нас е каляската, теглена от четирите коня на Небесната царица, а начело на ескадрона е пажът на Божията майка. Един шестгодишен паж. Аз бях този, който съпровожда ескорта по пътя към село. Камбаните на всички църкви в планината биеха с все сила. Клепалата съперничеха с камбаните, с чаткането на подковите, с туптенето на сърцата на конете, на конниците и пажа.

Слънцето грееше отпред, озарявайки нас и Царицата. Преди влизането ни в село видяхме, че мало и голямо се е събрало: всички жители бяха коленичили от двете страни на пътя, за да посрещнат с песнопения Небесната царица. Спряхме пред църквата. Покривът и стените бяха под покров, а наоколо се виждаха дървените кръстове на гробищата. Гробовете, обрасли в зелена трева, бяха осеяни с цветя. Щом стъпихме на земята, се подредихме от двете страни на пътя край църквата. Застанахме на колене, докато събралите се пееха Акатиста. Видях отблизо каляската на Царицата. Четирите врани коня, белег на чистокръвна по рода, лъскави като от коприна, спряха на едно място. Юздите им бяха от бронз и сребро. Кочияшът на Небесната царица бе монах. Млад, с дълга брада, носещ калимавка и кожен пояс. Както всички източни монаси. Зад каляската на Света Богородица видях още един монах. После слязоха още двама. Много красиви. С благочестиви жестове, като церемониала на императорския двор, те отвориха дверите на каляската на Божията майка. Вътрешността беше тапицирана с червено кадифе. Вътре имаше пиедестал – също покрит с червено кадифе – и на него се бе възцарила Небесната царица, от сребро, с очи от скъпоценни камъни.

Подпомогнати от селските девойки и момци, монасите свалиха сребърната икона на Света Богородица. Бях коленичил и виждах как очите й греят. Развълнуван, не чувах вече нито камбаните, нито песнопенията. Виждах през сълзи баща ми, облечен в църковни одежди, заедно с още седмина свещеници от съседните села, дошли да посрещнат Небесната царица.

През цялата нощ Небесната царица остана в църквата ни. В нашето село. На пиедестала си от червено кадифе. Пред светите двери. Насред църквата. След като отведох коня си вкъщи, се върнах и паднах ничком пред иконата. И с ушите си чух следните слова да излизат от устата й: „Моята благодат и сила са с този образ”. Сетне баща ми и седмината свещеници изпяха: „Вярваме, че си изрекла това, Владичице, че си с нас в този образ”.

През целия ден и през цялата вечер останах в църквата. Не се засищах да гледам сиянието на Небесната царица, защото знаех, че Тя е в този образ. Никой в селото не мигна. Нали Небесната царица бе сред нас. Вратите на оборите бяха отворени. Телета и овнета сучеха от майките си. Свободно. Както на Пасха. А и как можеш да връзваш кучетата на верига и да караш добитъка да работи, щом сега не просто небето, а Небесната царица бе заедно с нас? Тя беше под покрива на нашата църква.

Всеки от селяните мина да измоли от каквото има нужда. Молеха се за здраве на болните, искаха мъж за старите моми, добра реколта, да се отелят яловите крави...

Всичко може да се иска от Владичицата, от Царицата, от жена, видяла как разпват Сина й, познала скърбите и сълзите, несправедливостите и страданията... Ала най-вече измолваха от Божията майка, от Небесната царица, застъпничество в деня на Страшния съд, на Рarousia-та, на Второто пришествие на Христа... Защото за нас, дето си нямаме нищо на земята и не се надяваме на нищо тук долу, цялата наша вяра и надежда са на небето, в Страшния съд и на Рarousia-та. Надяваме се да получим прошка. А не можем без застъпничеството на Небесната царица. Затова се възползваме от случая, за да го измолим. Със сълзи. На колене. В продължение на двадесет и четири часа. Без прекъсване.

На другия ден изнесоха Божията майка от църквата. Отслужиха литургията на открито. Молейки се за мир и опрощаване на греховете. Сетне, след един ден и една нощ, ескортирахме Владичицата до друго село. Отново, както при пристигането й, бях паж в кортежа на Божията майка и Небесна царица. Това бе най-славният и най-велик ден в целия ми живот.

Нали бях в този ден паж на Небесната царица.

Каква по-голяма слава от тази?

 

 

Превод от френски: Тони Николов

 

Константин Вирджил Георгиу (1916–1992) е румънски писател и православен свещеник. Неговият бестселър е книгата „Двадесет и петият час“ (1948) – една от големите антиутопии на ХХ в., изобличаваща нацизма, комунизма и дехуманизирането на съвременния свят, преведена на почти всички световни езици, която Фондация „Комунитас” издаде през 2016 г. Творбата е екранизирана през 1966 г. от режисьора Анри Верньой с участието на звезди като Антъни Куин и Вирна Лизи. На българския читател е позната и духовната автобиография на автора, озаглавена „От 25-ия час до вечния час („Комунитас”, 2014 г.). Предложеният тук текст е от неговите мемоари „Свидетелят на двадесет и петият час“ (Le té moin de la 25 è me Heure, Plon, Paris, 1986, p. 96-103), които са продължение на духовната му автобиография.