Преди повече от десетилетие наскоро упокоилият се Диоклийски митропо­лит Калистос споделя в свое интервю: „Това, което ми причинява най-голяма болка в Православната църква, е недостатъчната любов и недостатъчното доверие между нас. Между различните патриаршии и поместни църкви. Ние всички мислим за себе си като за едната свята, апостолска и съборна Църк­ва на Христос. Но много често не свидетелстваме за това единство“[1]. Със своето богословие митрополит Калистос непрестанно ни припомняше, че в края на земния си път ще изоставим тук различните си идентичности освен една-единствена, която ще вземем със себе си и отвъд – тази на Божии чеда.

Развитието по казуса с Църквата в Северна Македония от пролетта и лятото на тази година може би е именно стъпка към засвидетелстване на единството, към изцелението на една рана в общоцърковния организъм. В началото на май със свое решение Св. синод на Вселенската патриаршия вдигна схизмата от Църквата в Северна Македония и прие в евхаристийно общение нейните архие­реи, клир и миряни. За пътищата към връщане на доверието и доколко външни на църковното съзнание острастявания може да бъдат пречка в този процес – разговаряме с преподавателя по църковна история доц. д-р Павел Павлов.

Помним писмото от 2017 г. от архиереите на Църквата в Северна Македо­ния към Светия синод на Българската църква като към своя Майка Църк­ва, както и решението на българските архиереи, в което се изразяваше готовност да се ходатайства за вдигането на схизмата. Дори бе опреде­лена комисия от българска страна, която да „движи“ този въпрос, да пре­говаря с другите поместни църкви. Но следващи стъпки така и не послед­ваха, поне не публично оповестени. Помним и реакцията на Сръбската църква тогава. Очевидно северномакедонските владици потърсиха други пътища за решаване на въпроса. Защо явно тогава не беше моментът, а той настъпи точно сега?

Можем да кажем, че това е процес, който назряваше. В Северна Македония раз­лични групи по всякакъв начин от години се опитват нещо да направят по въпроса за Православната църква там. И този устрем продължава повече от две десетилетия. Следя внимателно темата от 1996 г., на всички фронтове там се правят опити да се получи нещо, макар и да нямаше последователна ли­ния. Това е разбираемо и в чисто политически план – става въпрос за една нова държава, която търси възможности да се утвърждава, а такъв е концептът на Балканите: ако нямаш поместна църква, все едно си като на един крак, еди­ният от стълбовете на самостоятелната държавност ти е отсечен.

Относно писмото до нашия Св. синод – то в крайна сметка свърши своята работа, защото динамизира процесите. Ако погледнем от дистанцията на времето, ще видим, че именно от 2017 г. започна придвижването на този въпрос, който от години беше в застой. Признанието, изразено в това писмо (независимо от степента на неговата искреност), очевидно притесни заин­тересованите кръгове отблизо и далеч и те поставиха темата отново за решаване. Друг е въпросът дали бяха оползотворени всички възможности. От една страна, пак стана ясно, че ние сме тези, които се отнасят с най-го­ляма симпатия и желание за изцеляването на тази рана, но от друга, сме и най-внимателните към всичко, което се случва там. Има симпатия, но и нап­режение, което ни кара често пъти да бъдем мнителни. Остана усещането, че от страна на Северна Македония пак има неискреност. Имаше възможнос­ти тогава ситуацията да се развие и по-добре, но според мен основната при­чина това да не се случи, бе другата страна, защото стана ясно, че честване­то на 1000 години от учредяването на архиепископията в Охрид през 2018 г. е не просто честване на една обща хилядолетна институция, а преди всичко политически пиар ход. След отказа от наша страна да изпратим представи­тели на тържествата разговарях с някои духовници в Северна Македония от различни крила и имаше много разочаровани. Сред най-разочарованите бяха т.нар. българофили– една група от хората в Северна Македония, които разби­рат и обичат България в исторически план, но същевременно с това се борят за утвърждаването на своята държава и самостойна църква.

Как бихте коментирали така топлата, братолюбива реакция на Сръбска­та църква?

Сръбската църква дълго време настояваше, че църквата в Северна Македония няма своите йерархични основания след 1967 година. Позиция, към която Бъл­гарската православна църква е била винаги много внимателна. Още от вре­мето на патриарх Кирил сме съзнавали, че вярващите там са наши събратя в православието, с тяхното духовно наследство, със своите манастири. Това бе дългочакана стъпка от страна на Сръбската църква, която десетилетия отказваше да стори това. Разбира се, много неща се промениха – най-вече в политически план. И това да се случи с нов патриарх в Сърбия, чрез когото се изпраща сякаш посланието: „Всичко старо е забравено!“. Но ние помним колко дълго и ревностно същите духовници, с които днес вече са в евхаристийно общение, бяха определяни като разколници. Вероятно нещо съществено се е променило, та същите хора без някаква външна промяна вече не са разколни­ци. Мисля, че сме на път да се реши и този балкански църковен въпрос.

Кога можем да очакваме обявяването и окончателното признаване на ав­токефалията на Църквата в Северна Македония от целия православен свят?

Не мисля, че ще има скорошно пълно признаване. Дори и да има, то ще е от страна на една група от църкви. Не само предвид „църковните лагери“, но и поради самата процедура за признаване на автокефалията, която е тежка. На предсъборните съвещания в Шамбези, Швейцария, беше обсъждана и темата за автокефалията, и това остана един от малкото въпроси, по които не се достигна до съгласие. Бяха предлагани различни варианти (сред които имаше и доста екзотични предложения) и се получи така, че поради конфликтност­та, която този въпрос провокираше, той не влезе сред темите за събора. Това пък до голяма степен сякаш освободи Цариградския патриарх след Събо­ра в Крит да продължи да дава автокефалия без признанието на останалите, тоест тази църква започва да съществува в църковния мир, независимо дали всички останали са приели това.

Виждаме примера с Православната църква в Украйна, колко трудно върви този процес на признаване от другите поместни църкви, като, разбира се, двата случая имат своите специфики и не бива да ги приемаме като „скачени съдове“. Например трагедията с войната в Украйна може да динамизира процеса на приз­наване на отделна Православна църква там и от другите поместни църкви.

По отношение на православните в Северна Македония обаче е направена из­ключително важната стъпка – духовната йерархия е приета в евхаристийно общение, декларирано е, че тя има канонично основание. И с това голяма част от духовенството в Северна Македония вече е удовлетворено, то дори не се интересува толкова от въпроса за самата автокефалия, а преди всичко от съборното общение вътре сред православните, защото отпадат обвинени­ята към тях, че са самочинни.

Направи впечатление обаче бързината, с която наскоро дойде изявле­нието[2] на Руската православна църква. Изявление, в което се говори ди­ректно за признаване на автокефалията на „Македонската православна църква – Охридска архиепископия“, преди още да има издаден томос от Вселенския патриарх, и никъде не се споменава за първата стъпка, напра­вена от Вселенската патриаршия в началото на май – вдигането на схиз­мата и възвръщането на евхаристийното общение. Как ще коментирате тази така бърза реакция на Московската патриаршия?

Това беше очаквано, особено с оглед силното противопоставяне между пра­вославните днес. Аргументацията за това признаване е солидарността с ре­шението на Сръбската православна църква. Сега трябва да следим дали това бързо съгласие ще изиграе конструктивна роля в по-нататъшното реално решаване на въпроса, или има по-скоро църковно-дипломатически характер.

В своето изявление Св. синод на Българската църква, заедно с изказаната духовна радост от вдигането на схизмата, заявява и нуждата от пред­стоящо разглеждане по въпроса за името? Трябва ли българските архие­реи да направят компромис, или е „неприемливо“ да се съгласят с името „Охридска архиепископия“, както отбеляза Ловчанският митрополит Га­вриил?

Откакто следя тази тема, Църквата в Северна Македония няколко пъти, по най-различни причини си промени името, като непрекъснато се добавяха нови определения, които имат преди всичко исторически характер – Охридска ар­хиепископия (2009 г.) и Юстиниана Прима. Когато се променя толкова често името, очевидно има проблем, защото името е основен идентификатор за идентичност – дали става въпрос за личност, организация, още повече за по­местна църква. Сръбската църква не можеше по друг начин да признае йерар­хията на Църквата в Македония освен с името, което е съществувало преди 60-те години, а това е „Македонска православна църква“, както тогава са се наричали църквите: Българска, Сръбска, Румънска и т.н. Макар че по-късно, в 90-те години, течеше дебат в богословските среди, че е по-църковно и богос­ловски обосновано поместните църкви да се наричат Православна църква в България, в Румъния и т.н., но така или иначе не се стигна до промяна, макар и да се съзнава, че това е един рецидив от XIX век в търсене на национално олицетворяване.

Както споменах, при едната от тези промени на името беше добавено и Юс­тиниана Прима. Тази добавка аз лично я приех с неодобрение, защото с това означение се има предвид първата поместна православна църква, създадена между стария и новия Рим, и това е типичното означение на една балканска църква, която е независима от стария и от новия Рим. В нашата историогра­фия от Възраждането насетне много е дебатирано кой е наследник на Юсти­ниана Прима. Първият исторически наследник реално е Българската църква – от 870 година насетне, с всичките й форми на патриаршия, архиепископия в Охрид и т.н. През Средновековието знаем, че още в края на XI век и началото XII век, когато има опасност да бъде принизена архиепископията в Охрид и да стане един подчинен на Цариградската патриаршия диоцез, тогавашните архиепископи са започнали да употребяват Юстиниана Прима, за да покажат, че тук се търси приемственост с автокефална църква, която е много ранна.

1100 години и повече Българската църква е непрестанно под обстрел, затова че е автокефална. Ако има някоя поместна църква, която най-много да е из­страдала своята самостоятелност, това безспорно е Българската църква. И това много добре се знае от църковните историци, например в Сърбия – ко­гато сме говорили с техни духовници и историци, те са споделяли: „Ние знаем, че Българската църква предшества Сръбската“. В Северна Македония обаче тези, които знаят, мълчат по този въпрос, там се търси някаква друга исто­рическа линия, друга нишка. Разбира се, това е разбираемо, когато се поставя от тяхна страна, но повече ме притеснява, когато чувам подобни интерпре­тации на българска почва, които неглижират историческата истина. Напри­мер когато през 2017 година на дневен ред беше темата за майчинството на Българската църква и Охридската архиепископия, започнаха да се прокрадват откровено македонистки тези – че става въпрос за архиепископия на Самуи­ловата държава, която – видите ли – била македонска. А историческата ис­тина разкрива, че Охридската архиепископия всъщност е пряко продължение, правоприемник на Българската патриаршия, която е „понижена“ в архиепис­копия по чисто политически причини, а именно защото патриархът „произ­вежда“ цар, грубо казано, а архиепископът – не. И тук говорим за Българската църква като канонична територия, не става дума за някакъв етнически или териториален принцип. Говорим за това, което Паисий е описал в История славянобългарска, което таксидиотите са проповядвали – и което очертава една свещена география. Говорим за приемственост, от кого си получил тази апостолска приемственост, което е основен принцип не само в Православ­ната църква, но и при римокатолиците. Тази приемственост е записана и в устава на Българската църква. Надявам се някой ден от двете страни да се приеме, че имаме общо наследство... Освен това за наследството вероятно, на чисто териториален принцип, ще се намесят и други съседни поместни църкви, макар извън географията те да не пазят памет за старославната Ох­ридска архиепископия.

Няма лесни решения, а братското общение изисква подвиг и жертви. Живеем във време, в което на съвременния човек не му се прави усилие да се товари с тежки исторически въпроси, те не са по вкуса на сегашното поколение. Резул­татът е едно обезценяване на истината, а тя винаги е въпрос на ценности.

Необходимо ли е инициирането на дискусия от страна на българските ар­хиереи по повод деликатния въпрос за името?

Иска ми се да се случи един съвременен, добронамерен, интелигентен разго­вор между двете страни, не в търсенето на компромис – защото това звучи като някаква сделка. Не, това ще е разговор за общото наследство. Тогава ще бъде решен и въпросът за името. Реалностите обаче показват, че ние, каквото и да предложим, е малко вероятно те да приемат... Известно е, че там се разпространява една въображаема, митологизирана история, която се преподава и в училище. И Църквата също е обвързана с такава митологиза­ция, което беше много абсурдно, когато вървеше антиквизацията в Северна Македония. По време на управлението на Никола Груевски особено се акцен­тираше върху един идеал, който е предхристиянски, от времето на Филип и Александър Македонски, и сякаш християнството бе забравено, прескачаше се целият период на християнството.

Колкото е по-млад един национализъм, толкова е по-войнстващ. Още не сме видели какво ще стане с Църквата в Косово и Метохия. В Черна гора се върви към македонския сценарий.

Но за Църквата в Северна Македония Българската църква от всички ще съз­дава най-малко спънки. В крайна сметка, защото обичаме събратята си там. Това не е сантиментална емоция – като някакъв младеж, който иска някоя де­войка само за себе си. Не, това е любовта по-скоро на майката към детето, която нито се заменя, нито се продава.

Дали обаче някой там проявява интерес към това евентуално разглеж­дане на въпроса за името на Църквата в Северна Македония от българска страна? Ще припомня коментара по този повод на северномакедонския президент, който бе публикуван и в българските медии: „Кои сте вие, че да размисляте?“...

Не бих искал да коментирам думите на политици, особено такива, които са част от югонаследството. Те не са свързани с Църквата. Израсли в атеисти­чен режим, тяхното отношение към въпроса е псевдоцърковно и това си личи от така лековатите им коментари, на които не бива да обръщаме внимание.

Темата е в ръцете на духовниците. Трябва да върнем доверието помежду ни. Има духовници, които и от двете страни вярват в съборността и в брат­ското общение, и те трябва да инициират този разговор. Не е важно ниво­то, дали ще е на официално равнище, а по-важни са тези инициативи за обще­ние. Не виждам причина например (освен че в Скопие хвърлят камъни по нас) да не правим съслужения. Беше разочароващо, когато години наред македон­ски духовници, студенти при нас, в Богословския факултет, нямаше как да участват в богослужението в академичния параклис. И това беше десетиле­тия наред голяма болка. Сега вече тази пречка отпада и няма причина да не се инициира общение между отделни манастири, енории... Ако се постави тако­ва начало – много бързо ще се укрепят отношенията помежду ни, защото за Църквата е много по-важно какво казва църковният народ, а не политиците.

Национализмът пречи на решаването на църковните въпроси, но знаем, че в Северна Македония има ново поколение духовници, които могат да намерят по-добрия тон и имат по-меко и автентично църковно отношение по мно­го от конфликтните въпроси. Прехвърчането на искри – това ще остане на формалната страна, а на реалната ще стои автентичното общение между събратя във вярата...

Събитията и процесите, които наблюдаваме в последните няколко годи­ни в отношенията между поместните църкви, карат мнозина да бъдат песимисти. Струва ни се сякаш, че никога в историята между православ­ните не е имало такова разнообразие от разделителни линии, позволявай­ки в междуцърковните отношения да проникват политически и нацио­нални идеологии. За тези плодове днес вероятно можем да търсим вина назад в историята, в процесите на утвърждаване на разбирането ни за национална държава...

Няма място за песимизъм, откакто помним, ситуацията е такава. Изобщо така е през последните 300 години на Балканите. Но темата за самостоя­телността на определена църква е била на дневен ред и преди появата на балканските национализми.

Едно е съвременната реалност, а друго са нашите идеали, в които се поуча­ваме от житията на светците. Някои искат отношенията между съвремен­ните поместни църкви да отобразяват нещата такива, каквито са били във времето на Империята. Но това по-скоро ни напомня руския модел, а аз смя­там, че балканският модел е доста по-автентичен от имперския. Щом имаме държава, трябва да имаме и поместна автокефална църква, това е някакъв императив. И такава е поуката от историята – винаги, когато има хора, които желаят да имат своя поместна църква, рано или късно този въпрос се разрешава. Най-добрият пример всъщност е България. В Северна Македония не обичат да гледат на България като на исторически пример, но ние имаме най-дълъг опит в схизма към т.нар. Майка-Църква и в крайна сметка се получа­ва автокефалията на Българската църква.

Историята ни открива и следния феномен – по времето на Екзархията, ко­гато сме под схизма, ние полагаме много по-големи усилия отколкото днес – и канонични, и богословски, развиваме активен църковен живот с богати пло­дове, с манастири като духовни средища, действени свещеници, голям брой енории, църковен народ. Подобен феномен през последните десетилетия виждаме и в Църквата в Северна Македония. Там процентно има повече мона­си, отколкото в България, има повече духовници, повече вярващ народ – пове­че причастници. Защото непризнатата църква, търсеща признание, полага по-големи усилия. Ако вървим по историческите аналогии, има риск и там, как­то в България, след получаването на признание да се появят безразлични към Църквата поколения, да има един радикален спад на енергията за развиване на богословието, катехизаторската дейност... Ако това стане реалност, не знам дали си заслужава да се получи формална автокефалия...

 

[1] Разговор. Диоклийският митрополит Калистос Уеър пред Златина Иванова“, сп. Християнство и кул­тура, бр. 28, 2008 г.

[2] https://mospat.ru/ru/news/89563/