„Чувството, че никога не съм оставена сама, е моята дефиниция за Бога”

Един от светците на нашето съвремие – старецът Порфирий Кавсокаливит, според свидетелствата казвал: „Христос не иска близо до Себе Си груби хора, а обича деликатните… Светиите са поети. Наистина, много поезия има в учението и в делата на нашия Господ“. Именно за поезията, която можем да открием в евангелските стихове, и за неизразимото в скришната стая на душата разговаряме с емблематичната румънска поетеса и дисиденткаАна Бландиана.
Поетическият й дебют е през1959 г., а първата й стихосбирка на български Сън в съня излиза през 1986 г. в превод на Румяна Л. Станчева. Следват общо седем книги в България. Имитация на кошмар е последната й книга, излязла на български през 2020 г. (изд. „Панорама“). Носител е на множество награди, сред които тези на Съюза на румънските писатели от 1969 г., Международната награда „Хердер“ от 1982 г., Наградата „Европейски поет на Свободата“ през 2016 г., Наградата на Тръста „Грифин“ – за поезия и като влиятелна политическа личност (през 2018 г.).
През месец май тази година Ана Бландиана гостува в София по повод удостояването й със званието доктор хонорис кауза на Софийския университет. В словото си на церемонията по присъждането на почетната титла тя споделя: „Хората не могат да живеят до безкрай само с материалното, като работят все по-усилено, за да печелят повече, да ядат все повече, да правят все повече диети за отслабване… Връщането към духовността става почти неволно, почти без да го осъзнават. И дори да не успее да се издигне до религиозност – след векове на секуларизация, връщането към поезията може да бъде опит за духовно спасение. През последните десетилетия на миналия век почти натрапчиво се цитираше фраза на Андре Малро, че „XXI век ще бъде религиозен или изобщо няма да съществува“. Тези размисли ни разкриват Ана Бландиана като творец, който не се дистанцира от темата за вярата…
Вие сте дъщеря на свещеник. В едно интервю говорите за неговото безсребреничество, за непоклатимия му принцип да не взима пари за извършване на свети Тайнства. Казвате още, че неговото влияние и присъствие в живота си усещате сякаш по-силно чрез неговото отсъствие. Ще ни разкажете ли повече за личността му и какво е да си дъщеря на свещеник, който е посочен като „враг на народа“ в онези времена?
Писала съм много за баща ми, защото той не беше просто моят родител, а и мой интелектуален и духовен отец. Беше свещеник в енория на влакови работници – машинисти, кондуктори, механици, които всяка неделя изпълваха храма и слушаха със затаен дъх проповедите му. А когато дойдоха да го арестуват за първи път, целият квартал се събра пред дома ни и се образува жива верига от хора, които искаха да прегърнат силно своя отец, преди да бъде отведен. Тогава той беше обвинен тъкмо заради тази силна връзка с „работническата класа“ в името на християнската любов, която противостоеше на атеизма и настървението на класовата борба. От ранното си детство бях свикнала да получавам в негово лице отговор на всичките ми въпроси и когато той изчезна – първо в ареста, после – и в смъртта, именно в годините на моето тийнейджърство, когато въпросите стават все повече и все по-сложни, приех писането като начин сама да търся отговор на тези въпроси, на които не можах да получа отговор от татко. С времето споменът за него се превърна в нещо почти митично, неговата липса придоби особен смисъл за мен. А фактът, че бях преследвана заради него (получавайки отказ да уча в университета и забрана да публикувам) го правеше някак осезаемо присъстващ за мен.
В друго ваше интервю прочетох споделени мисли пък за вашата майка – че не познавате по-смел и борбен човек от нея. Младите хора днес са силно ангажирани с темата за феминизма, въпрос, който е в центъра на съвременната култура, на множество изследвания за социалните роли на пола. Виждате ли днес нови отговори на тези стари проблеми?
Феминизмът на днешния ден, в немалка степен феминизмът на четвъртата вълна, както го наричат съвременните анализатори, иска да подмени с нещо друго любовта между жената и мъжа, която е една естествена връзка. Не мисля, че това е нов отговор на старите проблеми, а насилствена форма на отричане на чудото на живота. Не би трябвало утвърждаването на достойнството на жената в съвременния свят да минава през унищожаването на разбирането за семейство, основано на християнския морал, а на неговото развиване и адаптиране. Например фактът, че днес бащата може да си вземе отпуск, за да стои у дома и да се грижи за малкото дете, докато майката работи, означава, че чрез любовта може да се разрешат всички проблеми. Скептична съм към търсенето на щастие извън естествените и духовните закони. Не мисля, че свободата да смениш пола си ще направи хората по-щастливи.
На страниците на списание Християнство и култура срещаме българската публика с текстове на румънски творци, като например монах Николае Щайнхард или Вирджил Георгиу (излязоха и две негови книги на български език, издание на Фондация „Комунитас“). В какво се изразява един съвременен творец – писател или поет – да има християнски поглед към света?
За мен в същността си християнството и поезията са свързани с общ корен и това е вложената sine qua non в същността им любов. От друга страна, силата на вярата в Бога има нещо общо със състоянието на благодатно и интензивно живеене в поезията, което губи своите обстоятелствени очертания и става есенциално. И не на последно място, колкото и пресилено да прозвучи за някого, идеалните черти в представата за един светец и един поет имат сходства – например самотата, като често доброволно и болезнено състояние, белязало съдбите на поетите, и търсенето на усамотение от света, оттеглянето в пустинята на много светии, за да срещнат Бога.
Има ли стихове или конкретни епизоди от Новия завет, които ви въздействат силно със своята поетичност и словесна красота?
Много от Христовите думи с въплътеното в тях тайнство носят в себе си поетичен заряд. Изказани под формата на притчи, тяхното немногословие, използвайки ясни и едновременно с това изпълнени с дълбок смисъл слова, превръщат изречените от Него фрази в максими и емблематични стихове, които владеят сърцата и умовете и на нас, хората от XXI век. Например фраза като „Възлюби ближния си като себе си“ (продължена от св. Августин като „Обичай и прави каквото искаш“) сякаш успява да побере в себе си, да резюмира цялото Евангелие. Благовестието успява да преобърне историята на човечеството не в смисъла на това, че ние, хората, сме успели да възпълним Доброто, но че разбрахме кой е спасителният път към него.
Въпросът ми е провокиран от стихотворението ви „Чудото“, в превод на български от Румяна Станчева, от книгата ви „Око на щурец“ – кое във вашия житейски път разпознавате като чудо или поредица от чудеса, или може би има някакво чудо по пътя ви, което е било очаквано, но така и не е дошло… Имало ли е период в живота ви, в който сте се почувствали сякаш изоставена от Бога?
Великият Айнщайн е казал, че има два типа хора: едните не вярват в съществуването на чудото, а другите вярват, че всичко е чудо. От чудото на семето, което се превръща в плод, до чудото на усещането за закрила от сила, която е извън земното ми разбиране. Всичко е чудо и то надвишава границите на моите възприятия. Мисля, че именно вътрешното чувство, че никога не съм оставена сама или сама на себе си, е личната ми дефиниция за Бога.
Разбрах, че имате традиция да посещавате румънски манастири на големите християнски празници...
Не толкова често колкото би ми се искало, за да намеря вътрешен мир и да се изключа от ритъма на ежедневието ми, тази динамика бих сравнила с един миксер, който се върти все по-бързо и по-бързо, рискувайки да спре внезапно чрез експлозия. Манастирът е оазис на покоя и красотата. Особено в манастирите в румънските области Северна Молдова и Северна Олтения е удивително съхранената история на изкуството от няколко века – XIII, XIV, XV, XVI – църковна архитектура, иконопис, скулптура, гравюра, слово и музика. Да отидеш като поклонник в един от тези манастири означава да се приближиш до Бога, но и до предците ни и до създадената от тях красота, извираща от вярата, тишината и молитвата.
След началото на войната в Украйна вие участвахте в различни инициатива на румънски интелектуалци в подкрепа на народа на Украйна. Начинът, по който посрещаме това изпитание, може би е своеобразен тест за нас и идентичността ни на християни. За мен наистина бе впечатляваща подкрепата, която румънците оказахте на украинските бежанци…
Наистина, и аз свидетелствам, че начинът, по който румънците откликнаха на болката на украинците, надхвърли много очакванията ми. Много повече от това, което си представях, че може да се крие в духа на едни модерни хора – потънали всеки в своите си грижи, уморени, отчуждени помежду си от несекващо бързане, безразлични, острастени от идеологии и политически машинации. Хиляди хора отвориха домовете си за бежанците, имаше дълги опашки от мои сънародници, които чакаха на границата с часове, за да окажат помощ. Въвлечена бях в онова, което се случваше, и поради това, че близо до границата с Украйна е град Сигету Мармацией, познат на цяла Европа като един от известните комунистически лагери. В него са били затваряни представители на политическия, религиозния и културния елит на Румъния. И ето че 29 години по-късно превърнахме това място в Мемориал на жертвите на комунистическия режим по света. С началото на войната в Украйна сградите на мемориала, заедно с всички манастири в района, както и целият град започнаха да функционират като центрове за прием на бежанци. Мисля, че оптимистичният извод, който можем да направим от всичко това, е, че хората всъщност са по-добри, отколкото си мислим, че са, и отколкото самите те си мислят, че са, и че за щастие по някакъв неусетен начин страданието ни облагородява.
Нахлуването в Украйна беше мотивирано от страна на нападателите и като защита на православните ценности. Как си обяснявате подобни мотивации, каква е тази мощ на идеологическото преформатиране, способна да потисне християнското съзнание, гласа на съвестта? Видяхме все пак, че имаше и руски интелектуалци, духовници и хора на изкуството, които се изправиха срещу идеологията на Путин…
Онова, което не бива да забравяме нито за миг – нещо, което ние разбираме по-добре от западните хора – че войната на Путин е посткомунистическа война, движена от хората със самоличност на бивши офицери на КГБ. На онези, които предизвикаха всички несправедливости, грешки и престъпления на Съветския съюз, чиито последици са отклоненията и грешките на днешна Русия. Жертви на този посткомунизъм, който продължава да доминира в Русия, са обикновените руснаци, повечето от които с промито от страх и манипулации мислене, както и онези, които рискуват живота си, за да кажат истината на глас, а също и хилядите млади войничета, превърнати в престъпници и изпратени на смърт. От другата страна, отчаяният героизъм и решимост, с която украинците се противопоставят на руската агресия, не идват от надеждата им да влязат в НАТО и Европейския съюз, а от спомена за Гладомора, предизвикан от Сталин, когато някои изядоха своите деца.
Фактът, че след навлизането на окупаторите в Херсон отново бе положена на старото й място свалената статуя на Ленин, е свидетелство, че някой иска да върне обратно хода на историята. Не православни убиват православни в Украйна, а комунисти и онези, които са превърнати от същите комунисти в инструменти на техните идеи, както това се е случвало преди около 100 години. А това, че се кръстят и целуват иконите, не може да превърне нито Путин, нито неговия патриарх в християни.
Споменахте за лагера, който е бил разположен в Сигету Мармацией, споделете за Мемориала на жертвите на комунизма „Сигет“, основан благодарение на вашите усилия… Място, посещавано всяка година и от групи ученици. Как най-младото поколение възприема историите от периода на тоталитарното минало?
Започнах този проект заедно със съпруга ми Ромулус Русан преди почти 30 години в момент, в който осъзнах, че трансформацията от един тоталитарен строй в свободна държава не може да се случи единствено на ниво политическа система, не може да стане без в дълбочина да осмислим онова, което преживяхме. Защото една от главните характеристики на комунистическото общество беше неговата крайна затвореност, в която всичко се вършеше тайно; в която извършваните репресии бяха известни само на техните жертви. Музеят в Сигет не е път към миналото, а към настоящето – или по-точно какво от това минало е останало в настоящето и ни пречи да се движим напред. И тези истини трябва да стигнат до младите хора, за да се предпазят те да не станат жертви на същите грешки под друга форма в бъдеще. Фактът, че и днес за влизане в Музея има опашки от десетки хора, предимно млади, е повече от това, което съм си мечтала…
АНА БЛАНДИАНА
Из Третото тайнство, 1969
ПСАЛМ (І)
Ето, жеравите са предатели, дърветата се отмятат,
благоразумието се шири,
предвидливи мой татко.
Ще бъдеш ли доволен?
Ето, дума след дума
бях научена да не продумвам.
Но обещаваш ли ми, Господи,
че при това мълчание
ще ми запазиш думите безсмъртни,
че птиците ще знаят как да се завърнат
и листите отново ще намерят
местата си по клоните,
че всичко пак ще може да възкръсне
в деня, когато много силен ще си ти,
за да ти кажа –
тъгата ми с омраза заместѝ.
Из Петдесет поеми, 1970
ОКТОМВРИ
Топли сълзи
по челото ми капят
и криволичат,
а после по клепките
и по страните ми
кротко се стичат,
сякаш се раждат
в очите ми.
Кой плаче над мене
и кой позволява
на сълзите си сладки
да ми бъдат сълзи,
може би татко
или друг, непознат,
пожелал дъщеря да му стана?
ТАМ ГОРЕ
Там горе в планината къща
зад облаци се появява и се скрива.
Кой я облича в толкова несигурна защита,
а после я напуска мълчаливо?
Кой в плячка дава я на нашите очи,
кой нашите очи на нея в плячка дава?
стоим увиснали под влажната икона
като сълзи по миглите на божества, в забрава.
От друг живот ли си я спомняме, или
е някакво предчувствие могъщо?
Все пак живеем, ако живеем ние, за да видим
там горе в планината къща...
Из Око на щурец, 1981
ЧУДОТО
Чудото пука под моите стъпки,
скрито в крехката дреха
на влажните клони,
бушува над мойта глава
и в мене се влива,
чувам речта му
непонятна, звънлива.
То се стича по камъни
и ги прави красиви,
Заспива сред ягоди
и ги зачервява насън,
шишарка му е палат,
люлка – око на къртица,
свещ – всяка елица.
Поместват се в него
и плодът, и листото,
и пеперудите, и гнездото,
и злото, и доброто
от небето и от земята,
и дори аз самата,
недостойната,
неизпъждана
ни един път
от райския кът,
който поисках
да оскверня,
да завладея –
като го проумея.
БРОНЯ
Моето тяло е сàмо
броня на някой архангел,
пожелал в това облекло
през света да премине.
С крила, пакетирани
вътре,
плътно нахлупил
шлема-усмивка,
той прониква в разгара на битката,
позволява да бъде руган,
да го калят с погледи
и дори да го галят
по студената ризница-кожа,
под която погнусата
бавно измътва
Ангела отмъстител.
АКО
И ако в околната нощ,
сред площада
се самозапаля,
някой би ли се стреснал в съня си
от светлината обилна,
някой би ли попитал
откъде замириса на дим?
Зноен покой, нарушаван нарядко
от асфалта, пропукващ чувствено
пред юмручната сила
на тревата. Ухае
дърво разцъфтяло в някакъв двор
и долавяш със свойта пулсираща кръв
как набъбва плодът във цвета.
Историйо,
по-безцелна и слаба
от невидимо зрънце цветен прашец,
което създава потомство...
Из Отвъдно слънце, 2000
ПЛОЩАД БУЗЕЩ
Оставѝ, Господи, и кучето, и детето
да дъвчат от един и същи къшей хляб
сред куп разкъртена мазилка
и струпани боклуци,
под слънце, от което отмаляваш,
което ги приспива
свити на кравай и примирени,
със свят смален
до къшей хляб,
по който могат да се видят
следи от зъбите на ангела.
Из Отлив на смисъла, 2004
ЗНАЧЕНИЯТА
Значенията
като камъни, покрити от море безкрайно,
различно оцветено
според часа и според часовете на века,
нетрайно.
Непоклатимите значения,
наполовина скрити в пясъка,
водата само се приплъзва по чертите им,
окръгля ги,
пречупва ги,
придава им лице,
променящо се, без да спира,
така че виждам само
как приливът и отливът на смисъла
се отразяват от вълната, която го фалшифицира,
безмерно, вечно строга,
по камъните дънни,
отиде и се върне,
с прилив или отлив,
значенията чуват
въпроси, но не могат
да чуят кой какво ще им отвърне.
Преведе от румънски: Румяна Л. Станчева