Нова глава в историята. Християнството във време на война с оръжия и идеи

През тази година се изпълниха думите на папа Франциск: „Ние живеем не само в епоха на промяна, а в промяна на епохата“. Папа Франциск отдавна говори за нашето време като за „фрагментирана трета световна война“. Сега дори Путиновият говорител казва, че третата световна война е започнала, и това е може би единственото му вярно твърдение. Оформят се нова геополитическа карта на света, нов морален климат в международните политически, икономически и културни отношения, нов световен ред. Изправени сме пред необходимостта да приемем нов, по-скромен стил на живот. Започва нова глава в историята.

От началото на това хилядолетие западният демократичен ред преминава през поредица от все по-трудни изпитания за своята устойчивост, издръжливост и надеждност: терористичната атака срещу Ню Йорк, финансовата криза, Брекзит, популисткото управление на Доналд Тръмп, глобалната пандемия от коронавирус и сега руската агресия, която представлява цинично разрушаване на системата на международно право, изградена след Втората световна война. Слепотата и наивността на европейските политици, които се ръководят само от икономически интереси, допринесоха за това Русия да се превърне в терористична държава, която с окупацията на Крим и настоящия геноцид в Украйна се изолира от цивилизования свят и днес го изнудва и заплашва. Ние все още не знаем как ще се отразят международната изолация, бедността и унижението на руското общество, захранвано от носталгия по съветската империя. Не знаем дали те ще насърчат създаването на макар и слаба демократична опозиция, или напротив, ще предизвикат фанатично националистическо фашистко движение, както в Германия след Първата световна война. Единственото, което е сигурно, че дори и след края на горещата война в Украйна светът няма да се върне в състоянието от началото на тази година. Решаващият фронт в тази война е общественото мнение в Русия, което е лишено от свобода на информацията и е подложено на интензивно промиване на мозъците от лъжливата пропаганда. Най-важните съюзници на режима на Путин и неговата империалистическо-националистическа идеология са политическата неграмотност на голяма част от руското население, липсата на положителен опит с демокрацията и преди всичко липсата на гражданско общество.

В много посткомунистически страни някои представители на елитите на политически победения комунистически режим, особено от неговата най-способна част, политическата полиция, най-бързо се изкачиха с асансьора на глобализацията до върха на властта и богатството, те на практика бяха единствените, подготвени за политико-икономическите промени с финансов капитал, контакти и информация. Владимир Путин е отличен пример за тези стари елити.

Първият сигнал за пробуждането на гражданското общество в Източна Европа бяха „цветните“ революции; основната причина за Путиновата агресия беше страхът, че искрата на възраждане на гражданското общество ще се прехвърли и в Русия. Окончателният край на Путиновата ера в Русия ще бъде не евентуален дворцов преврат на олигарсите или генералите, а събуждането на гражданското общество, както това се случи в Украйна.

Ако Западът не желае или не може да окаже достатъчно помощ на Украйна за спиране на руската агресия и защита на държавната й независимост, ако Западът пожертва Украйна заради фалшивата илюзия, че така ще спаси мира в света, както беше в случая с Чехословакия на прага на Втората световна война, тогава това ще насърчи не само по-нататъшната руска експанзия, но и всички диктатори и агресори в целия свят. Путин е толкова заинтересован от поражението на Украйна, защото е наясно, че то ще покаже на целия свят слабостта на Запада и ще бъде де факто поражение на цялата система на либералната демокрация. Защото тази система се крепи на капитала от доверие, което хората дават на действащите демократични институции, едно по-нататъшно накърняване на това вече разклатено доверие може да има фатални последици.

Против волята си Владимир Путин успя да създаде решителна и единна политическа нация в Украйна, за която принадлежността към Европа не е просто евтина реторична фраза, а ценност, заради която хиляди хора губят живота си. Украйна подписа с кръвта си молбата за членство в Европейския съюз. Днес Украйна е по-европейска от много основни страни в Европа.

Днес Украйна дава ценен урок на целия свят: дори плановете на една ядрена свръхсила могат да се провалят, когато им се противопоставят смелост и морална сила, мобилизирани от лидери, на които може да се вярва, готови на изключителна саможертва, владеещи изкуството да убеждават. Има ли днес Западът един политически лидер, който може да мобилизира морална енергия като Зеленски?

Путин успя до известна степен да обедини Запада срещу самия себе си. На Запада обаче му остава една трудна задача: да превърне единството срещу общия враг в по-дълбоко позитивно единство. Продължаването на желания, но и необходим процес на европейска интеграция в демократичен дух означава да се създаде европейски демос, общност на ценности, за която сме готови да жертваме много – и това е преди всичко културна, морална, духовна задача.

След терористичните атентати от 11 септември Мадлин Олбрайт, която почина неотдавна, подчертава, че „войната срещу терора“ не може да е само война на оръжията, но тя е и война на идеите. Стана ясно, че светският език не е в състояние да изразява силни емоции в публичното пространство, както винаги се случва в кризисни ситуации. В езика на политиците, включително и на тези, които са твърде далеч от личната вяра и религиозната етика, спонтанно се появяват религиозни понятия, които извикват сугестивни образи от „колективното несъзнавано“. Секуларното общество подцени силата на религиозния език, символи и ритуали. Тази сила може да бъде използвана както с конструктивна, така и с разрушителна цел. Ислямските екстремисти успяха да използват потенциала на религиозната енергия за своите цели. Какъв духовен потенциал има секуларизираното западно общество? Каква роля играе и може да играе християнството на Запад?

Християнските църкви все още не са се възстановили достатъчно от разкритията за пандемичното сексуално насилие, тази последна вълна на секуларизация (или по-точно разцърковяване) на западните общества. Преживяното от богослови, попаднали на фронта по време на Първата световна война като Пиер Теяр дьо Шарден и Паул Тилих, слага началото на едно ново богословие, на нова представа за Бог и връзката между Бог и света. Дали от тази война, чиито последици ще окажат влияние върху целия наш свят, ще възникнат нови идеи, нови духовни енергии, нови вдъхновяващи визии за устройството на света?

Отношението между религията и политиката се променя

Изглежда отново трябва да поставим въпроса за отношението между политиката и религията. Някои диктатори и лидери на авторитарни режими съзнателно инструментализират религията за политически цели. Когато Сталин разбира, че народите в съветската империя (особено в Украйна) не са готови да се бият за комунизма при нахлуването на хитлеристката армия, той определя конфликта като „Велика отечествена война“, в която православните свещеници с икони в ръцете маршируват начело на червеноармейските войски. И Путин, голям почитател на Сталин, е осъзнал, че Велика Русия, към която се стреми, се нуждае от духовен тласък, и за целта се опитва да използва Руската православна църква. Все пак много от водещите й умове са бивши негови колеги от КГБ. Руската пропагандна индустрия се прицелва най-вече в консервативните християни и се стреми да представи Путин като новия император Константин, който ще спаси християнството от разяждащото влияние на протестантството и западния либерализъм.

Виктор Орбан и някои водещи политици в днешна Полша се представят в своята критика към Европейския съюз като спасители на християнската култура. Унгарският премиер обяви (и осъществи) модел на нелиберална демокрация, много близък до Путиновата режисирана демокрация; в действителност това е евфемистично название на авторитарната държава. В Полша съюзът между политици популисти и националисти и определени кръгове от ръководството на Църквата заедно с разкритията за шокиращото ниво на сексуално, психологическо и духовно насилие от страна на клира доведоха до драматична загуба на доверие в Църквата, особено сред по-младото поколение. Този съюз между консервативното християнство и национализма дискредитира християнството и навреди на Църквата повече от половин век комунистически гонения. Днес Полша преминава през най-бързия процес на секуларизация в Европа.

Има ли в днешния свят някаква форма на християнство, която може да бъде извор на морално вдъхновение за културата на свободата и демокрацията? Задавам си този въпрос вече от много години. Трябва да потърсим форма, която да не е носталгична имитация на миналото и която да зачита факта, че нашият свят не е и няма да бъде едноцветен нито в религиозно, нито в културно отношение, а е радикално плуралистичен.

Понятието религия (religio) традиционно се извежда от латинския глагол religare (свързвам, съединявам). Религията се е разбирала като свързваща сила в обществото. Тази роля до голяма степен е изпълнена от предмодерното християнство в рамките на Christianitas през Средновековието. Ала тази глава от историята на християнството е отминала. Последвалата модерна епоха превърна християнството в един от съществуващите светогледи. Християнството беше разглеждано като религия, разделена на различни конфесии, представени от различни църкви. Днес тази форма на християнство се намира в тежка криза.

Връзката между религията и политиката досега беше разглеждана предимно като връзка между Църквата и държавата. В хода на глобализацията обаче църквите изгубиха своя монопол върху религията, както и националните държави изгубиха монопола си върху политиката. Главният конкурент на църковната религия днес не е атеизмът или секуларният хуманизъм, а нецърковната духовност, от една страна, и религията като политическа идеология, от друга. В хода на глобализацията религията не е изчезнала, а е претърпяла дълбока промяна. Променя се нейната роля в обществото и живота на хората.

В процеса на глобализация през късната модерност ролята на религията като интегрираща сила в обществото е поета от други социални феномени, особено от глобалния пазар на стоки и информация, включително от средствата за масово осведомяване. Днес процесът на глобализация и съществуващият политически и икономически ред са подложени на дълбоки промени. Няма глобална обединяваща сила. Ако сегашното единство на Запада се основаваше само върху защитата от Русия, то щеше да е временно.

След падането на комунизма и на двуполюсния свят Франсис Фукуяма изрази надеждата, че предстои „краят на историята“ под формата на глобална победа на демокрацията и западния капитализъм. Ислямският радикализъм и днешна Путинова Русия реагираха на тази визия с паника, омраза и насилие. За да продължи процесът на обединение в световен мащаб, не можем да се осланяме само на икономическата страна на глобализацията. Изцелението на света предполага вдъхновяваща духовна сила.

За да излекуваме раните на света

Папа Франциск развива идеята за Църквата като „полева болница“, една Църква, която нито остава в „блестяща изолация“ от днешния свят, нито води в него предварително обречени културни войни. Ако Църквата трябва да е „полева болница“, тогава нейната терапевтична мисия предполага и способност да постави компетентна диагноза на състоянието на днешния свят.

Подозирам, че религията на бъдещето ще отговаря по-скоро на значението на глагола relegere, „прочитам наново“. Тя ще предлага relecture, препрочит, нова херменевтика, способност за духовно четене и една по-дълбока интерпретация както на своите собствени източници (в случая с християнството – Библията и Преданието), така и на знаците на времето, т.е. на събитията в обществото и културата. Погледът на медиите, на политиците и икономистите трябва да бъде допълнен от един съзерцателен подход към нашия свят. В социалните наставления на папа Франциск откривам ценни идеи за днешния и утрешния ден. Убеден съм, че енцикликата на папа Франциск Fratelli tutti (включително и главата за новата политическа култура) може да има за XXI век подобно значение, каквото има за XX век Всеобщата декларация за правата на човека.

Чешкият протестантски богослов Ян Амос Коменски пише Consultatio Catholica De Rerum Humanarum Emendatione (Всеобщ съвет за поправяне на човешките дела) в очакване на Вселенския събор по време на религиозните войни през XVII век. Днес гледам по подобен начин на предложението на папа Франциск за трансформиране на Църквата от скована клерикална институция в динамичен общностен път. Както някога демократизацията на Църквата по време на Реформацията е допринесла за демократизацията на обществото, така и принципът на синодалността (syn-hodos – от древногръцки, общ път) може да е вдъхновение не само за Католическата църква и нейната отвореност към икуменическо, междурелигиозно и междукултурно сътрудничество, но и за политическа култура на съвместно съществуване в един плуралистичен свят. Днес светът е във война, ала ние трябва да мислим за следвоенния свят. Не бива да повтаряме старите грешки и да подценяваме духовната енергия на световните религии.

В хода на историята Европа е била майка на революциите и реформите, център на световни войни и на процес на глобализация, излъчвала е импулси за културно, научно, стопанско и технологическо развитие в целия свят и е оставила в световната история значими светли и мрачни дири. Днес мечтата за обединена Европа, която „диша с двата си бели дроба“, е заплашена от опасните тумори на национализма, популизма и фундаментализма и в двата дроба. Трябва да развиваме терапевтичния, а не разрушителния потенциал на религията. Времето на криза винаги е и време на нови предизвикателства и възможности.

Превод от немски: Людмила Димова

 

 

Томаш Халик е роден през 1948 г. в Прага. Завършил е социология и философия в Карловия университет в Прага. По време на комунистическия режим му е наложена забрана да преподава. Самостоятелно и тайно изучава богословие. През 1978 г. е ръкоположен за свещеник в бившата ГДР. До 1989 г. участва в т.нар. „Катакомбна църква“. През 80-те години е близък съратник на кардинал Франтишек Томашек, а в по-късни години е един от съветниците на президента на Чехия Вацлав Хавел. Професор по социология, пастор в Академичната енория в Прага и президент на Чешката християнска академия. Папа Бенедикт XVI му присъжда почетната титла Папски прелат на Негово Светейшество. През 2010 г. той получава наградата „Романо Гуардини“, а през 2014. – наградата „Темпълтън“. Почетен доктор на Оксфордския университет. Автор на много книги, сред които: Вяра и култура (1995), Нощта на изповедника. Християнската вяра в епоха на несигурност (2012), Искам да бъдеш: за Бога на любовта (2016). Публикуваме текста му от августовския брой на списание Stimmen der Zeit (2022).