Надеждата - обещание за святост

Надеждата е риск, дори риск на рисковете.
Тя е най-голямата и трудна победа,
която човек може да извоюва в душата си.
Жорж Бернанос, Свободата – за какво ни е?[1]
Като опитали за първи път забранения плод от Дървото за разпознаване на добро и зло, Адам и Ева превърнали всяка бъдеща опитност на човеците в грях. Христос се въплътил и прощавал греховете им и ги изцерявал и ги изкупил на кръста, като насетне мъчениците се богоуподобявали на Него, а останалите му подражавали, култивирайки добродетели и благочестие. Което ще ги извиси, ако не до вярата, то поне до онази надежда, за която се казва в Отпуста от Божествената литургия на свети Иоан Златоуст: „Господи, Който… освещаваш онези, които се надяват на Тебе…”.
Грехът на опитността
В Иоан. 8:1-11 Христос пише нещо с пръст на земята, докато казва на иудеите който е без грях, пръв да хвърли камък по блудницата. Лека-полека всички се разотиват. Той поглежда жената и я пита: „Жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди?”. Тя отговаря: „Никой, Господи!”, и Иисус й отвръща: „И аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши”.
Това евангелско събитие не е от най-цитираните, нито от най-тълкуваните от екзегетите, но на него беше обърнато специално внимание във филма на Мел Гибсън „Страстите Христови”. Всъщност то разказва повече за грехопадението и опрощението, свързва Стария и Новия завет по-силно, отколкото много други сцени от живота на Иисус.
Жената прелюбодейка като всички нас е наследница на Адам и Ева, и тя е заквасена с греха на праотците, при което хапката на сладкия плод се загнездва в гърлото, в тялото и то остава полуживо-полумъртво. Като тялото на Снежанка от едноименната приказка на Братя Грим, отхапала от отровната половина на ябълката и положена в стъклен ковчег. Или както оставяме малко на дъното на шишето от Богоявленската осветена вода (или онази от р. Йордан) и доливаме, за да се освети цялата, за да имаме винаги от нея. Така се заквасва и хлябът – с малкото – всичкото.
Грехът на Адам и Ева започва със съмнението – което се прокрадва като змия-пукнатина-бръшлян в целостта на дървото (което е целостта на отношенията между Бог и хората), смуче соковете му, разделя Отца от синовете Му, те се пускат от щедро и топло подадената бащинска десница – и завършва с непослушанието, което е и първият им самостоятелен опит, опитват от плода. Опитването на плода не е само вкусване, задействане на сетивата, чревоугодничество, предпочитане на творението пред Твореца, както казват отците на Църквата, но й първа опитност, след която грехът завинаги започва да се свързва с опита. Всеки пръв опит, и не само пръв, от нашите предци до нас, носи в себе си семката на греха, тъй както Словото е посадено в сърцето или виждането в чуването.[2]
В този смисъл нито един човек, освен заченатия безсеменно от Светия Дух и Дева Мария Христос не е безгрешен. От първия си до последния опит всички грешим. Зрелостта, напускането на детските години и отиването в младежките, е вече проявление на заложения грях. Според каноните на Църквата само децата до седем години не постят преди причастие, защото още са чисти като ангелите. На въпроса на своите ученици кой е достоен за Царството Небесно, Христос отвръща: „Истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно“ (Мат. 18:3). Нашият опит е заквасен с греха на отците, затова и Христос се обръща към блудницата и й казва: „И аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши“ (Иоан. 8:1-11).Той е дошъл, за да прости, тя – за да не греши повече. И тук закономерно се вписва запитването на свети апостол Петър към Учителя: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? До седем пъти ли?... Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21-22), казва Христос, с което набляга не само на безкрайната любов към брата, за която „Никой няма любов по-голяма от тая, до положи душата си за своите приятели“ (Иоан. 15:13) (отново основен момент от филма на Гибсън!), но и това, че хората грешат повече от седем по седемдесет пъти, хората никога не спират да грешат, веднъж попаднали в лабиринта на опитността.
Св. Григорий Богослов потвърждава това в своето Слово 38, където пише за Дървото на познаване на добро и зло като за Дърво на съзерцанието и за „недостатъчно опитно усъвършенствалите се”[3] Адам и Ева, за да пристъпят към него, и от което произлиза грехът и смъртта. Стремежът към непокорната свобода е дори по-голям от чувството за самосъхранение. Адам и Ева правят погрешния избор към творението, отколкото към Твореца, все едно в човешки план да предпочетеш да си част от произведение, било то здание, картина или книга, отколкото жив и творец, да се вградиш, както последният свещеник, в стените на „Света София“[4], отколкото да си неин архитект и строител. Те се впускат в преживяването на изцяло плътското, материалното, като отричат по-важната част от своята природа – нетварната, духовната (човек е съчетание между дух, душа и тяло според св. Лука Войно-Ясенецки[5]). Те, нито горещите, нито студените[6], те, „полусветлите”[7], отричат обективното и се впускат в субективното. Отричат Твореца и се впускат не просто в тварното, но в неговия краен бездиханен продукт – материалното/творчеството (независимо колко важно е то за християнския живот[8]).
Само Бог в неговата безкрайна любов може да допусне „ранната” свобода, знаейки за последствието й – смъртта, но вече планирал във вечността изкуплението от Сина на синовете от греха за Бъдещето Царство, Небесната Църква, новата твар. Както през кръщелния купол трябва да се премине, за да станем чисти, така през ямата на смъртта трябва да се премине, за да станем нова твар. Да станем Адам „първочовека” (преди Адам от Едем), създаден с едно воледействие заедно с ангелите според св. Григорий Нисийски[9]. Нещо повече – ако не преминеш през смъртта, не можеш да получиш вечен живот. Живот, който се дарява по благодат от Бога – понеже „невъзможното за човеците е възможно за Бога“ (Лук. 18:27). Живот, който е единствената истинска свобода и който започва с неистинската. Тъй като Бог винаги обръща злото в добро и това е Неговата справедливост, отколкото онази човешката – да отвръщаме на злото със зло. Ние сме немощни, Той е силен.
И нашата немощ е знайна за Него именно когато ни казва: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Мат. 5:39), защото разбира, че само дотам стигат силите ни. Силите на онези, които го преживяват.
Христос – пример за подражание
Христос е дошъл на този свят, за да го преживяваме, което е единственият начин да се спасим. Да получим обожение по благодат и да се върнем, блудните синове, при Отца, възвърнали си образа и подобието, а някои само първото.[10] И това включва думата в трите й значения: да преживяваме Бог, тоест Той да живее в нас и ние в Него, или по думите на свети апостол Петър „вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20); да преживяваме Бог, тоест да останем живи, след като сме понесли кръста си с цялата му тежест (има една легенда за човека, чийто кръст му се виждал много тежък и се примолил на Господ да му го смени, но когато влязъл в стаята с много и различни кръстове, който и да вдигнел, тежал колкото неговия), да преживяваме Бог, тоест да стане част от опита ни. И ми се струва, че от тези трите, ние – обикновените хора, наследниците на нашите предци, ние, християните, вцърковените (към тази част не отнасям атеистите или друговерците или просто вярващите по принцип, защото доброто към ближния само по себе си не е достатъчно за спасението, понеже „Ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите?“ (Мат. 5:46) – сме го приели по третия начин, по-скоро с нашите чувства, превърнали сме го в наш коректив.
Далеч от онова, което прави Моисей на планината Синай, преживявайки Бог през огън, облак и мрак – неговото духовно издигане. Далеч от онова, което прави пророк Илия, преживявайки Бог чрез една черна птица, която му носи храна всеки ден. Далеч от Божиите енергии, на които стават свидетели на Тавор тримата ученици и двамата пророци (символ на Троицата и на двете природи на Христос, петте пръста на десницата, това благословение!), за които енергии през XIV век ще поднесе своето учение св. Григорий Палама. Далеч от онова, което правят първите и по-късни мъченици за вярата като св. Георги и св. Димитър, тъпчейки върху греха – змей, черна пръст или богаташ (да си припомним притчата за игленото ухо), обуздали спонтанната свобода с възела на опашката на коня, подчинили творението на себе си, нещо, към което Адам е бил призван – да подчини творението, тварта, а не „да слугува” на нея. Преживявайки Го като отците на Църквата – с аскеза, или като монасите – с умна молитва. Всички те преминали през преживяването на еманациите на Бог, на Словото като непосредствена връзка и приели обожение по благодат. Преживяването като богоуподобяване.
Стъпката от преживяването на Бог като богоуподобяване и преживяването като подражание (коректив) е толкова голяма, колкото на фреската Лоно Аврамово онези, които са вътре и отвън на дома, или колкото бездната в притчата за богаташа и бедния Лазар, която разделя тези, които са в Небесното Царство, от онези в Ада, неспособни да преминат един към друг. Този ад е като ириса на окото – черен, този Рай е като белтъка на окото – бял, а между двете – цветът, светът, в който живеем. От едното до другото не може да се премине, защото ги дели животът, а те са от двете му срещуположни страни. Този живот, в който в повечето случаи Христос е просто коректив за нас. Този живот, в който в много от случаите според френския философ Жак Маритен дори се отхвърля кръстът.[11] Тук вярата, която е свързана с другия свят, е голямо предизвикателство, но надеждата, която често се свързва с този свят или която стои едно стъпало по-долу в Иакововата стълба или в тази на Иоан Лествичник, преобладава.
Надявай се на Бог и Той ще те освети
В Новия завет се дава следното определение на вярата – „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова що се не вижда“ (Евр. 11:1) Вижда се какво голямо значение за вярата има надеждата и как вярата е знание за Бога, до което не всички достигат.[12] Надеждата е като предишна стъпка в духовното издигане или като съпътстваща категория, доколкото повечето хора я свързват с този свят. Например котвата от векове се смята за символ на надеждата при приеманите морски мисии за успешно завръщане, за живот, за видяна земя на хоризонта. А всъщност котвата е много близка до кръста като геометрично изображение – има един такъв артефакт в Археологическия музей в Аланя с много наслагвания от дългото стоене в солените води, при което удълженият й връх прилича на четвъртото рамо на кръста – вертикалното, устремено към небето. Котвата е станала кръст.
Така че на мен ми се иска да разгледам надеждата не в нейния хоризонтален аспект – връзката й с този свят, а във вертикалния й. Там, където неминуемо следва или предшества вярата. Там, където се показва като смирение на вярата, смаление на светлината, мяра. Ако вярата е безпрекословното отдаване на Бога, онази ръка от иконата на Свети четиридесет мъченици от Рилската света обител, вдигната към небето, антипод на изплъзващата се като риба във вода на единствения, който гледа да се спаси; ако вярата е мъжеството на онази майка от същото сказание, която, след като натоварили мъртвите тела, вървейки след талигата, видяла, че синът й, един от четиридесетте, е все още жив, като се свлякъл на земята, го качила сама, за да бъде доубит в огъня; ако вярата носи в себе си този екстаз към целта, който само най-достойните, най-мъжествените биха могли да поемат, да изпълнят, то надеждата е нейната по-малка сестра. Тя е Бог в облака. Не в огъня, защото Бог е огън, който пояжда, нито в мрака, който е Негово скришно място, но в облака, което е едно по-милостиво състояние. Състояние, което присъства и в Новия завет с един от неговите парадокси: „Вярвам, Господи! помогни на неверието ми“ (Марк. 9:24).
Именно това малко неверие, този лек недостиг на вяра е надеждата, която всички ние имаме в определено време дори ако не сме съвсем достойни или достатъчно пораснали, за да се закрепи вярата за нас като мида, залепнала за душата ни, да ни укрепи. Надеждата е онова малко заглушаване, притъпяване, помрачаване на вярата, както пред светлината поставяме среди с различна плътност и от 100% бяла нетварна светлина получаваме жълта и т.н. – цялата палитра до най-отдалечената от белия център – червената светлина.[13] Светлината на кръвта, на живота. Надеждата е именно този цвят на живота или на смъртта, червеното или жълтото. На живота до смъртта. Надеждата от трите триади Отец, Син, Свети Дух; Вяра, Надежда и Любов; Път, Истина и Живот се свързва със Сина и с Истината. Надежда, от иконата на Света София с трите й дъщери Вяра, Надежда и Любов от най-старата църква в столицата[14], е онази от дъщерите, която гледа със смирен поглед в земята, за разлика от Вяра, която гледа към Небето, и Любов, която гледа към света около себе си и в себе си. Пилат, преди да предаде Христос в ръцете на неговите мъчители, иска отговор – какво е истина, и Христос мълчи. Понеже въпросът е зададен неправилно. Въпросът е не какво, а Кой е истина. Отговорът е Христос.
Така че надеждата е намиране на Сина-Истина. И след това разбираме, че вече не сме същите, вече сме преобразени. Сложили сме „шлема на спасението”, както св. Максим Изповедник тълкува надеждата,[15] и сме станали воини, но още не сме проверени в подвига и не се знае дали и когато това изпитание дойде, ще удържим. В нас живее залогът на мъченичеството, но още не сме станали мъченици и не се знае дали ще станем. В крайна сметка Църквата не се състои само от мъченици, дори те да са най-достойните й чада, особено във време на изпитания. Разбира се, мъченичеството не непременно винаги се свързва със смъртта, има и мъченичество на Духа, има и мъченичество на аскезата. Много от верните синове на Църквата, макар неотлъчно да са се придържали към живота на Христа и учението Му и да са подлагани на големи изпитания, довеждащи до краен предел силите на духа им, не са загинали мъченически, но техният живот е не по-малък подвиг с богоуподобението си на Христос, със съзнателното носене именно на своя кръст. Творчеството, посветено на Бог, е не по-малко мъченичество. За него се изисква не обикновен живот, но живот в аскеза.
Препрочитам книгата за живота на големия английски художник Джоузеф Търнър, чиито картини освен маринистки и буколически се славят често с мистични елементи, особено в предаването на светлината. Неговият биограф пише нещо значително – че той може би не се е славил със завидна надежда (тук дори не става дума за вяра!), но затова пък е имал енергия в предостатъчно количество.[16] Това ме навежда на мисълта, че може би енергията е този възжелан минимум за всички нас, обикновените хора, по пътя ни към Бога, онази подплънка на надеждата, която пък е подплънка на вярата, без която не можем.
По време на литургията, когато възнася към Бога своите тайни молитви, преди причастяването, свещеникът вдига ръцете си нагоре, които, заключени от раменете му и с главата му, в основата образуват нещо като втори потир на възнасяне към Бога, чийто център е умът му (неговият νους![17]). Обърнат с гръб към нас, пасомите, наметката му, овална в края си, на фона на олтара образува формата на трети потир и тогава чувам „Горе да са ви сърцата!”, която повеля оформя необходимото състояние, с което трябва да пристъпим към осветените дарове. Един апел да се отделим от Земната църква и да се възнесем към Небесната, което е вярата, обратно на навлизането на Небесната в Земната, случващо се всеки ден, ако очите ни са духовно отворени – тези цветове и плодове върху клона, кръгове върху чертата на егото – и която възражда надеждата в нас. И обещанието за святост.
[1]Жорж Бернанос, Под слънцето на сатаната (София: София – С. А., 2005), с.253
[2] Jonathan Dunne, „Fifth Lesson: Love”, in Seven Brief Lessons on Language (Sofia:Small Stations Press, 2022), p. 63.
[3] Светител Григорий Богослов, Архиепископ Константинополски, „Слово 24, на Богоявление или на Рождеството на Спасителя“, Събрани творения в четири тома, Том 2 (Света гора Атон: Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2010), с. 294.
[4] Павло Загребелни, Роксолана (С.: Отечествен фронт, 1987), с. 55.
[5]Архиепископ Лука (Войно-Ясенецки), Дух, душа и тяло (С.: Любомъдрие, 2012).
[6] Има се предвид следният цитат от Библията: „Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си” (Откр. 3:16).
[7] Светител Григорий Богослов, Архиепископ Константинополски, „Слово 1, За началата”, Събрани творения в четири тома, Том 3 (Света гора Атон: Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф”, 2010), с. 34.
[8] Майка Мария (Скобцова), „Изворите на творчеството“, в Готово е сърцето ми, (С.: Фондация „Покров Богородичен“, 2016), с. 119-135.
[9] Светослав Риболов, Традиция и контекст в богомислието на гръцките отци (С.: Синодално издателство, 2014), с. 194.
[10] Чавдар Спасов, „Темата за свободата на волята в „Шестоднев“ на презвитер Иоан Екзарх и нейната актуалност днес“, Християнство и култура, бр. 2(169), 2022, с. 74.
[11] Жак Маритен, „Светът и неговите противоречиви аспекти“, Християнство и култура, бр. 2 (169), 2022, с. 11.
[12] Майкъл Едуардс, „Вярата е знание“, Християнство и култура, бр. 7 (174), 2022, с. 27-38.
[13] Вж. Йохан Волфганг фон Гьоте, Теория на цветовете (Zur Farbenlehre).
[14] Става дума за храм „Света София“, изграден IV-VI в., който е дал името на града и в който се е състоял Църковният събор през 353 г. в присъствието на свети Атанасий Александрийски.
[15] St. Maximus the Confessor’s Questions and Doubts (Illinois: Northern Illinois University Press, 2009), loc. 1642-1643.
[16] Anthony Bailey, Standing in the Sun: A Life of J.M.W. Turner, (London: Tate Publishing, 2014), p.389.
[17] Тази категория е описана от митрополит Калистос (Уеър) така: „Нус може да включва разума, но е по-висш от него, и който предполага постигане на истината посредством някаква директна визия, а не просто чрез разсъждение”. „Епископ Калистос (Уеър) в разговор с Калин Янакиев, о. Николай Нешков и д-р Николай Михайлов”, Християнство и култура, бр. 2, 2002, с. 39.
Цветанка Еленкова е поет, есеист и преводач. Има издадени шест стихосбирки и две книги с есета, едната от които (Български фрески: Празник на корена)разглежда стенописите от Софийската Света гора. Книгите й Седмият жест и Изкривяване са издадени в Англия, Испания, САЩ, Сърбия и Франция. Носител е на наградата „Дъбът на Пенчо” за поетическо творчество, 2019, и на наградата на Английския ПЕН за книгата й Увеличение четиридесет, 2022. Нейна поезия е превеждана на повече от двадесет езика. През 2018 г. завършва магистратура по богословие в СУ „Климент Охридски” и в момента работи над докторска дисертация върху мистическото богословие на св. Григорий Назиански.