Вече цяла година чудовищната война на Путинова Русия в Украйна ранява нашите съвести. Ранява съвестите на всички. Както на онези, които не крият потресението си от престъпленията, които все по-откровеният руски фашизъм извършва на територията на нападнатата страна, така обаче и на онези, които през изминалата година много красноречиво за външния поглед потънаха в мълчание по травматичната тема. Някои отлетяха в „емпирея“ на абстрактните размисли, други изведнъж с неочаквана гнусливост се алиенираха от „нарастващото безумие на този свят въобще“. Всъщност, казвам аз, и тяхната съвест бе ранена от руското падение, но понеже нито можеха да го оправдаят, нито се решаваха да го осъдят, просто побягнаха от гласа на съвестта си. Самото им смълчаване се превърна в ярко свидетелство за малодушното им бягство от този глас. Войната на Путин рани дори съвестта на онези, които с все по-нарастващи децибели започнаха да крещят в нейна защита – да ругаят „Запада“, „Зеленски“… Нарастващата сила в крясъците им също се разобличи обаче като все по-непосилното им усилие да надвикат онова, което съвестта им свидетелства – което свидетелства на всички – и на искащите и на неискащите да слушат гласа й. Защото гласът на съвестта не се съобразява с желанието или нежеланието да го чуваш.

Има обаче нещо в продължаващата вече цяла година война на Русия, което особено ранява съвестта на християните и даже на собствено православните християни. Защото не можем да не си дадем сметка за чудовищната „симфония“, в която от самото избухване на войната (а в нейния ход и все по-дълбоко) влезе руското православие с руския… фашизъм. Аз бих казал дори, че ние сме свидетели днес на исторически прецедент. Защото всъщност ще трябва да съобразим, че нито веднъж от началото на ХХ век – векът на тоталитаризмите – християнско изповедание не е влизало в такава тясна симбиоза с тоталитарен, фашистки режим, в каквато – не може да се отрече – се намира днес руското православие с руския (Путинов) фашизъм. Хитлеровият нацизъм, нека си припомним, си съчиняваше някакво митическо – „вагнерианско“ – „нордическо“ езичество и бе по-скоро студено безразличен към традиционния германски протестантизъм (отвръщащ му, общо взето, със същото). Фашизмът на Мусолини недолюбваше римското папство в Италия, а колкото и да им се искаше на Франко и Салазар, а и на някои от латиноамериканските диктатори през втората половина на ХХ в. да се представят за защитници на Католическата църква от атеистичното „левичарство“, тази последната запазваше най-малкото предпазлива дистанцираност от техните „консервативни“ режими.

Сравнете всичко това обаче с онова, което виждаме в Русия днес. Престъпната война на Путин от самото й начало бива многогласно стилизирана, включително от висши духовници на Руската православна църква, като „свещена война“. Полунасилствено мобилизираните за „пушечно месо“ в Украйна руснаци биват – виждаме го на многобройни кадри – повеждани натам от расоносни „батюшки“, патетично издигнали над тях православни кръстове. Освен да стрелят по нападнатите, руските пълчища съвсем откровено – това също можем да видим – биват „обучавани“ от „армейски свещеници“ да казват молитви, зареждайки патрондашите си, та да могат по-резултатно да убиват.[1] Потеглящите към Украйна танкове почти задължително биват ръсени с китки светена вода.[2] Тъй наречената „мисия на Русия“, която, твърдят, тя е тръгнала да реализира в Украйна (но след това и все пò на запад), старателно се мистифицира като поход срещу „цивилизацията на антихриста“[3]. Обратно: Путиновият тоталитарен режим все по-настойчиво се стилизира като крепост, устояваща на… „сатаната“, атакуващ я от Запад, а въпросният „сатана“ става все по-всемирен. „Антихристов“ е и „Западът“, и „либералната демокрация“, и „правата на човека“, и всичко в съвременния свят изобщо, докато Русия – според тържествените декларации на нейния параноидно-фашистки „Изборски клуб“ е спасителният „Ноев ковчег“, в който ще бъде прибран, за да оцелее от „потопа“ на целокупната модерна цивилизация православният „народ“, където и да живее днес по земята.[4] Чуйте обаче как си представя този спасителен „Ноев ковчег“, т.е. длъжната да устои в глобалния сблъсък Русия, все по-истерично маниакалният Александър Дугин. Тя – заявява ни той – „трябва просто отведнъж да премине от Модерна към Традицията... Градовете ще бъдат незабавно разселени, на земята ни ще се заселят здрави православни семейства с много дечица. Разводите – да не говорим за абортите – ще бъдат забранени. Няма да ги има. Не може и толкова… За блудство – клада. За кражба – бесилка. За хула срещу Царя – вечна каторга. И само нежният ромон на знаменните разпеви ще се чува над Светата Русь. Без край. „Всемирна Слава...“ Черните стрели на монашеските шествия. Дружини и семейства, полкове и селца. И Цар! За да бъде всичко радостно и покойно (курс. мой – К. Я.)“[5]. Православно-църковният „колорит“ на възродената в сблъсъка си с „Модерна“ Русия тук е очевиден. И той е дори средновековно-православен („монашески шествия“, наказателни „клади“, „Цар“). Прочее нека припомня, че цитираният вожд на радикалното неоевразийство в днешна Русия се самоопределя като „старообрядец“.

Да чуем по-нататък патетичната реч на руския актьор Дмитрий Певцов на форум под лозунга „Священная война. Преображение России“. Да видим обаче преди това с какви фигури е изпълнена залата, в която той я произнася – военни униформи и… раса, митрополитски бели була и пагони. И сега да се вслушаме в онова, на което ръкопляскат тези пагони и бели була (сред тях са Ставрополският митроп. Кирил и шефът на медийния канал „Царьград“ К. Малофеев): „Да, у нас – казва актьорът – има проблем с Конституцията. Макар тя сега да се промени, но Конституцията е написана в 93-та година от нашите врагове. Така се случи. Досега там във втори член се говори, че висша ценност за човека – това са правата и свободите. А аз смятам, че висша ценност за нас, за руснаците, това са „вяра, семейство и отечество“. И актьорът завършва: „Идва време, виждам как от руската земя се въздига свой цар и в света няма да има сили, които да надвият тази сила (поглед в небесата). С нами Бог и значи с нами мир, мир след нашата победа. Амин (курс. мой – К. Я.)“[6].

Да, днешният руски фашизъм буквално е пронизан от „православна“ мистика. За около десетилетие кръговете около Путин – „неоевразийците“ на Дугин, адептите на простиращия се далеч отвъд границите на Русия „Русский мир“ (един от първите сред които е самият „патриарх Московский и всея Руси“ Кирил), „световно-конспираторите“ от споменатия „Изборски клуб“, идейните диверсанти от медийния холдинг „Царьград“ и от „Катехон“ – създадоха цяла всеобхватна идеология именно на православна основа, изработиха едно – направо казано, отровно православие: фобийно, враждебно настроено към света изобщо и стилизиращо Русия като обсадена от „разчовечаващи либерали“, „джендъри“, „трансхуманисти“, т.е. от общности, отчетливо осмисляни като нейни религиозни врагове. Да, Русия днес е последната „християнска крепост“, чиито оръжия, ядрени арсенали, ракети и (ирански) дронове са следователно „оръжията на Бога“, с които тя не напада, а… се защитава.

И ето: в това отровно православие кремълското джудже все по-често се мистифицира от своите идеолози и клакьори като средновековен цар-самодържец (цитирах вече Дугин и Певцов) и дори като „архистратиг“. За запознатите с библейската лексика този титул е относим в нея единствено към върховния Архангел – Архангел Михаил. С други думи, само една крачка дели превръщането на „архистратига“ от Кремъл в предводителя на всички ангели и архангели и значи във… вместо-Христоса, идващ да спаси Спасителя Христос.

Да, отровното православие, което изработи за себе си Путиновата идеологическа машина, е пронизано от апокалиптичен катастрофизъм. То е гротескова симбиоза между етно-расов месианизъм и глобален (защото стилизира Църквата като Русия и Русия като Църквата) религиозен катастрофизъм. Ако Русия изгуби „Свещената война“, внушават ни Дугиновци и Прохановци, ще победи не Украйна, не даже Западът, а човеко- и светоунищожителят. Ако краят на войната бъде катастрофален за Русия, той ще е (с това) и… край на света.

Нека си дадем сметка обаче, че всичко това не просто не среща никакъв отпор от страна на собствено Руската православна църква, но тя се оказва и основният идеен ресурс, от който черпи своите топоси този нов фашизъм на ХХІ в. Съвременното руско православие следователно се превръща пред очите ни в джихадистко изповедание на християнството. Само че, за разлика от ислямския джихадизъм, то се ръководи не от единични радикални харизматици, а от предстоятеля на Руската православна църква и от нейната (свещена) йерархия. Чуйте какво заявява патриархът й Кирил Гундяев (на 25.09.2022 г.). Като сравнява богохулно отдаването в жертва от Бога Отца на Бога Син, той казва за умиращите на бойното поле в Украйна така: „Църквата осъзнава, че ако някой, воден от чувството си за дълг, от необходимостта да изпълни клетвата, остава верен на призванието си и умира при изпълнение на своя воински дълг, то той несъмнено извършва действие, равносилно на (Божествената – б.м.) саможертва. Той жертва себе си за другите. И затова вярваме, че тази жертва измива всички грехове, които този човек е направил (курс. мой – К. Я.).“[7] А малко по-рано, обръщайки се към войниците, потеглящи към Украйна, патриархът ги призовава: „Вървете смело да изпълните военния си дълг и помнете, че ако дадете живота си за Родината, за своите приятели, както се казва в Свещеното писание, тогава ще бъдете заедно с Бога в Неговото Царство, в Неговата слава, в Неговия вечен живот (курс. мой – К. Я.)“[8].

Твърдейки, че днешната Руска православна църква се е превърнала в основния идеен ресурс за Путиновия фашизъм, ще припомня тук също, че още през 2005–2007 г. създаденият именно по инициатива на патр. Кирил Гундяев „Световен руски народен събор“ изработи т.нар. „Руска доктрина“, в която се съдържа… „Символ на вярата в Русия“, където е „изповядано“, че „Русия за своя народ е духовен символ от същата величина като Бог, Църква, вяра“, а „Съгласието с вярата в Русия прави всички хора, които в определен смисъл вярват – вярващи в Русия (курс. мой – К. Я.)“.[9] Съдържа се (още тогава – през 2005–2007 г.) и богохулното изречение (лъжливо приписвано на руски светец), че „както не можете да разделите Светата Троица: Отец и Син и Светия Дух – това е един Бог – така не могат да бъдат разделени Русия, Украйна и Беларус – те заедно са Святая Русь“[10].

Та ето: това израснало пред очите ни през последните десетина години джихадистко изповедание на християнството в началото на своето формиране стилизира света като престъпно-секуларен, след това – в последните години – като войнстващо-секуларен, накрай – след началото на войната – като войнстващо-антиправославен (доколкото отъждестви Православието с Русия, Русия с нейния диктатор, а него пък – със съхранителя на Православието) и с това направи тъкмо руското православие онова, на което е обявена глобална война и поради това го превърна в изповедание, мобилизирало се за защитен „джихад“. Ние – обясняват ни идеолозите му – не просто обявяваме „свещена война“ на „секуларния свят“, но сме решени да се позиционираме в тази „свещена война“ срещу всичко онова, което този „безбожен свят“ се опита да ни наложи в последните векове на Новото време – т.е. демокрацията, човешките права, суверенните държави и т.н. Ние ще се върнем „защитно“ в абсолютната („осветена“) монархия, в персийската диктатура (която и е „православната държавност“), в империята. Нека чуем: още веднъж Ал. Дугин: „… с един замах, просто отведнъж трябва да се премине от Модерна към Традицията… Дружини и семейства, полкове и селца. И Цар! За да бъде всичко радостно и покойно“.

Полкове, да – „полкове и селца“, защото през изтеклата година в руските църковни среди израсна буквално цяло едно (обширно) богословие на войната, превърна се в най-актуалното богословие за руското православие въобще. Така телевизионният канал с показателното име „Спас“ излъчва цяла образователно-теоретична поредица със заглавие „Войната и Библията“, водена от одиозен руски „батюшка“, тълкуващ старателно и нашироко спорния сръбски богослов Николай Велимирович и проповядващ (с каска) на бойното поле в Украйна.[11] Ако си направим труда да го чуем, ще видим, че за него от Новия завет, от Иисус Христос не е останало нищо – само едно войнстващо старозаветничество, Иисус Навин, мистически експанзионизъм и „благословено“ изтребление на „иноверните“.

И ето: аз се питам с нарастваща тревога – когато един ден този днешен руски фашизъм катастрофира и неговите „фюрери“ бъдат поставени на подсъдимата скамейка на новия Нюрнбергски процес, дали на нея няма да бъде поставена и неговата идеология, която ще се окаже тогава не маниащината на Дугин, на „изборците“ и на „патриарх Московский и всея Руси“ Кирил, а… Православието като цяло? Дали подсъдимите „политофицери“ на този нов нацизъм няма да се окажат в раса и бели була? Защото те, те са май наистина неговите „политофицери“. Дали светът няма да си каже: ето какво роди това изповедание, за което ни казваха, че е „автентичната и най-дълбока душа на Русия“; това изповедание, на което, заявяваха ни, „най-истинският изразител е Русия“? Но значи то трябва да бъде осъдено и изкоренено така, както през ХХ в. расизмът, антисемитизмът, езическият великогерманизъм на Хитлеровия Райх.

Да, ето от това е особено наранена моята лична православна съвест. И като православен аз съм силно обезпокоен от пасивността на по-голямата част от православния свят извън Русия. Не, не е достатъчно (вече) да „скърбим за тази братоубийствена война“, не е достатъчно да отправяме молитви „към всеподателя Бога да вразуми враждуващите в този кървав конфликт“. Не е достатъчно да четем на агресора укорни декларации на международни църковни форуми. Нужно е – дошло е, мисля, време – да бъде осъдено и всеправославно, църковно осъдено онова, което се говори и върши в Руската православна църква днес. Да се осъди като ерес не само мистико-империалната идеология на „Русский мир“, но и катастрофично-милитаристичният апокалиптизъм на днешното руско православие. Да бъде осъдена незабелязано израсналата в наши дни и за първи път не догматическа, а светогледна ерес на християнския джихадизъм, проповядваща, ако се вгледаме в по-голяма дълбочина – следните съвършено чужди на вярата и спасението еретически положения:

1. Че един народ и една държава безусловно – каквито и да са деянията им – са „Христовият народ“ и „Христовата държава“ (и този народ и тази държава е Русия).

2. Че целият останал свят е „достояние на сатаната“ и значи всички негови действия спрямо „Христовия народ и държава“ (Русия), каквито и основания да посочват за себе си, са „сатанински атаки“, спрямо които всеки отговор е „свещено“ оправдан.

3. Че доколкото целият свят извън Русия е „сатанински“, то неговото битие – дори просто битието му – няма оправдание, ако кара „Христовия народ и държава“ да капитулират, но следва да бъде безжалостно унищожено.

4. Че абсолютната монархия (или друга специфична форма на самодържавие) е единствено Богоблагословената форма на държавно устройство.

5. Че доколкото силата на целия днешен свят е, собствено, сила на „усилилия се“ до краен предел сатана, то единствената държава (империя) на Спасителя (Русия) трябва вече не да търси спасение от Спасителя, но… да започне да спасява Него Самия.

И накрай:

6. (И все още непроизнесено.) Че главата на „правителстващия синклит“ на единствената православна държава (Русия), който още днес е произведен в „архистратиг“ на Спасителевото воинство, с това самото е и Спасител на Спасителя Христос. Което значи, че е и над Христос.

Твърдя, че практически всички тези положения вече могат да се чуят, произнасяни пряко или непряко от жреците на очертаната светогледна ерес, израснала в недрата на нашето изповедание там, в Русия, и значи следва ултимативно да бъдат съборно осъдени от него, за да не бъде то утре, след края на престъпниците, поставено на подсъдимата скамейка заедно с престъпниците. А истински православните люде да бъдат наредени заедно с тях, защото са останали с тях в (малодушно) общение.

 

[1] https://youtu.be/egEnp4G5LiE

[2] http://eparhia-amur.ru/data/2012/09/10/1234570337/PICT0018.JPG.640x800x0.jpg

http://eparhia-amur.ru/data/2012/09/10/1234570343/PICT0031.JPG

https://rosinform.press/wp-content/uploads/2021/05/8f1d6e07f515c5fe99d596295c3e8c100cdb12ee8cffde2dd9a472670106-696x392.jpg

[3]https://vk.com/duginag?w=wall18631635_12011

[4]https://izborsk-club.ru/18825?fbclid=IwAR2j1IXhBs26VEfZK_ngtC1zfh1SkSaBCzfn3ROyYoyOT-CMOCGm-ut_Oh4

[5]https://vk.com/wall-2789767_41641

[6]https://vestikavkaza.ru/news/v-stavropole-otkryvaetsa-forum-vsemirnogo-russkogo-narodnogo-sobora.html%C2%A0
https://www.youtube.com/watch?v=Ireqt-HVSMM&t=498s&ab_channel=tvsoyuz
https://t.me/russianexta_re/12464

[7]„Православният шахидизъм” и неоезическото богословие на войната на Московския патриарх Кирил – Фактор (faktor.bg).

[8] Пак там.

[9] Пак там.

[10] Пак там.

[11]https://youtu.be/79FGa7ZOT00
https://youtu.be/f95385YFuMA?t=37

 

Калин Янакиев, професор, дфн, преподавател във Философския факул­тет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (SIEPM). Автор на книги­те: Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията; Религиозно-философски размишления; Философски опити върху самотата и надеждата; Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие; Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието; Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението; Метафизика и християнство; Светът на Средновековието. Генезис, исто­рия, общество; Res vitae, res publicae. Философски и философско-политиче­ски етюди от християнска перспектива; Европа. Паметта. Църквата. По­литико-исторически духовни записки; Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания; Историята и нейните „апокалипсиси”. Предизвикателството на вечния ад. Философия на послед­ните неща; Бог е с нас. Християнски слова и размисли; Политико-истори­чески полемики. Европа, Русия, България, съвременността; Метафизика на личността. Християнски перспективи. От 2015 г. е иподякон (чтец) на БПЦ.