През 2023 година Богословският факултет на Софийския университет навършва 100 години от своето основаване, което е и юбилейна годишнина за богословското образование в България изобщо. Първите стъпки за откриване на висша богословска школа у нас, и то именно като факултет към Софийския университет, са предприети през 1908 г. от Св. синод с писмо до Министерството на вероизповеданията.Синодалните архиереи не се обезкуражават от първоначалното бездействие на властите и настоятелно изпращат още няколко писма. Положителното решение от страна на държавата идва през 1911 г. и се предприемат стъпки по построяването на сграда, в която да се обучават бъдещите богослови.[1] Но едва през 1921 г. със Закона за народното просвещение е утвърдено откриването на Богословски факултет към Софийския университет.

През 1923 сградата на Богословския факултет по проект на виенския архитект Фридрих Грюнангер отваря врати в пълния си блясък. Изящният й купол се извисява с величествено достойнство над площад „Св. Неделя“, за жалост обаче днес можем да го съзерцаваме единствено от архивните снимки, тъй като е разрушен при бомбардировките над столицата през 1944 г. и така и не е възстановен.

През 1951 г. като пряк резултат от атеистичната политика на тоталитарния режим факултетът е отделен от Софийския университет и е обособен като висше духовно училище под наименованието Духовна академия „Св. Климент Охридски“ и под ведомството на Българската православна църква. Точно 40 години по-късно неговият статут в рамките на алма-матер е възвърнат.

Независимо от превратностите на историческото време вече столетие сградата на Богословския факултет в София е средоточие на вярата като личен духовен избор и на академично познание за Христовото учение. Кръстопът на интелектуални и духовни търсения и съдбовни намирания…

Откриваме емблематичното значение на този духовен и академичен топос чрез спомените на трима от неговите възпитаници от три различни поколения в три различни исторически периода. Това са Тивериополският епископ Тихон – студент по богословие в разгара на атеистичния режим, когато факултетът вече е Духовна академия, доц. д-р Екатерина Дамянова – преподавателка по библеистика и библейска археология във факултета и част от първия випуск след демократичните промени, и фотографът Иван Шишиев – един от представителите на най-младото поколение възпитаници, завършил през 2015 г.

Тивериополският епископ Тихон прекрачва прага на достолепната сграда на площад „Св. Неделя“ като 22-годишен младеж през 1967 г. Ето какво си спомня той за духа на времето: „Може би не беше най-дивият период на атеистичната пропаганда, но все пак войнстващият атеизъм вилнееше с пълна сила. Точно по това време се усетиха, че с пропаганда сред хората няма да постигнат много, и тогава решиха да търсят начини да завладеят Църквата отвътре. Впоследствие разбрах за първите опити и контакти, които службите са се опитвали да установят с преподаватели в Духовната академия – измежду тях сегашният професор Бончо Асенов е търсел информатори. Най-потресаващото откритие за мен беше, че един от тези преподаватели му беше казал: „Защо се обръщаш към други, а към мене не? Аз не съм ли достоен да служа на народната власт?“. Това е наистина жалко – сам да се предложиш за информатор… Но тези процеси започнаха да се развиват по-интензивно малко след завършването ми. В началото заварих много от старите професори и едва към края на следването ми някои от дългогодишните преподаватели започнаха да се пенсионират, на тяхно място дойдоха по-млади и някои от тях вече не бяха истински вярващи хора, за жалост… Измежду нас, студентите, пък негласно се предполагаше, че всички, които идваме от Семинарията, сме антикомунистически настроени. Макар че и това не се оказа така… Сещам се, че имах един състудент на име Сталин. По-късно разбрах, че и аз съм бил под наблюдение, че някои от разговорите ми с преподаватели са били записвани…“. Впрочем самият епископ Тихон, като ученик в Семинарията, е привикан да пише донос срещу своя учител Александър Величков (който по-късно е и негов любим преподавател по апологетика в Академията). Младежът категорично отказва да съчинява клевети срещу своя преподавател. Споделяйки с баща си за случката, той го успокоява: „Няма какво да ти направят, ти си непълнолетен“.

Но кои са „старите професори“, към които младият студент изпитва особено възхищение и страхопочитание? „Светилото беше проф. Боян Пиперов по Стар завет. Мои преподаватели бяха още Борис Маринов – по апологетика, Димитър Пенов – по философия, Илия Цоневски – по патрология, Ангел Константинов – по музика. Преподаваше ни също и проф. Панчовски, а Тотю Коев беше от по-младите, който преподаваше по догматика… Ярко в паметта ми са се запечатали лекциите при Камен Бабалъков – беше много интересен преподавател, с кристално ясна мисъл, но и чешит. Запомнил съм го с репликата: „Глупости ми говориш! Аз ти преподавам история, а не благочестие!“. Това беше казано по повод казуса, който обсъждахме – защо Арий стои изправен пред целия събор и не иска да се отрече от убеждението си. Тогава някой се изказа: „Защото дяволът се е вселил в него!“. Бабалъков беше категоричен, че никакъв дявол не се е вселил, а Арий истински е вярвал в своето учение. Същият преподавател ни обръщаше внимание на това, че не може да обявиш някого за мъченик, ако той не е бил поставен пред този избор – вярата или живота.“

Имало ли е изпити, за които един бъдещ епископ на Църквата да е бил доста притеснен? „Несъмнено това беше изпитът по староеврейски при споменатия Боян Пиперов. Голяма мъка… Но пък именно в Духовната академия се научих да пиша на староеврейски, макар и от еврейския език днес да не помня много… По време на изпита при Пиперов, докато говорим, щом той те прекъсне и ти каже „Колега…“ и ти зададе уточняващ или следващ въпрос, значи си вързал тройката, минимума го имаш… Помня, че проф. Пенов пък много държеше на това езикът ни да е точен, да си прецизен в изказа. И това за един богослов е наистина първостепенно, защото богословието борави с понятия, обозначаващи истини, в които детайлът е важен. В противен случай словото ти става уязвимо за външни атаки…“ Освен със знания тогавашният студент по богословие трябва да се яви на изпит в подобаващ вид – с костюм, бяла риза и вратовръзка. „В Духовната академия не можеше да се ходи ей така – по къс ръкав и с къси панталони“, спомня си епископът.

И тогава, и днес подготовката за сесията върви по-леко, когато е споделена. Едни от най-живите спомени от студентския живот на епископ Тихон са свързани с часовете, прекарани в учене за поредните изпити заедно с неговия състудент Симеон – настоящия Български патриарх Неофит, с когото са и съученици от Семинарията. „За всичките изпити сме се подготвяли с него, четейки усилено на масата в кухнята на моя дом, където и до днес се храня. Студентите са шашкъни – те сядат да четат в последния момент, непосредствено преди изпитите. И ние заедно с него сме изчитали стотици страници на нощ и на следващия ден се явяваме. Аз карах повече по диагонала, но той ме спираше и обръщаше внимание над конкретни подробности. Беше много прецизен и съсредоточен.“ За него епископ Тихон казва, че е от личностите, които са запазили характера си непроменен и до днес – такъв, какъвто е бил от младежките му години – непокътната се е съхранила неговата деликатност, желанието му „да стъпва леко, за да не смути някого“, както и откритостта му да общува с различни хора: „Когато минавахме от факултета по площад „Св. Неделя“ само за няколко метра го спираха цял куп хора. И дори и да бързахме и аз да го припирах – „Хайде, Симеоне! Да вървим!“, той се спираше, заговаряше се с тях, представяше ме на всеки“.

Вероятно съвременният млад човек си представя, че животът на един студент през 60-те и 70-те години на миналия век – извън сесиите – в голяма степен е безгрижен, без терзания как ще си позволи солените наеми за квартира в столицата или ще се вреди ли в списъка за общежитие в Студентския град (ако е от провинцията). Не толкова безметежна обаче е реалността, която си спомня епископ Тихон: „Съвсем скоро след като започнах да уча във факултета, ме извика ректорът дядо Николай Макариополски, който по това време беше и предстоятел на „Св. Александър Невски“, и ми каза, че иска да ме назначи за иподякон в катедралата. За мен това беше натоварен период, защото междувременно ходех да пея в столични храмове (за семинаристите това беше дълг, защото липсваха църковни певци). Всеки Божи ден пеех в църквата, оттам – на лекции, и когато нямам лекции – съботата и неделята, съм в „Св. Александър Невски“. Бях без ден почивка“.

Любовта му към църковната музика обаче го въвлича в едно знаково начинание – създаването на ансамбъл „Св. Иоан Кукузел“. „Основателите сме тогавашните студенти по богословие: дядо Неофит, брат му доц. Димитър Димитров, проф. Иван Желев Димитров, о. Борис Беров (сега в Бургас), покойният о. Тоско Казакин и мое смирение. Не защото съм сред основателите, но значението му считам за голямо, тъй като за първи път на сцена се чуха песнопения от богослуженията на източното пение. Тогава пропътувахме цяла България в онова атеистично време“, отбелязва с вълнение дядо Тихон.

Като студент той става свидетел на други емблематични събития като посещението на Вселенския патриарх Атинагор в Духовната академия и служението му в академичния параклис. Ярко в паметта на дядо Тихон са се запечатали едни думи от словото на Атинагор към студентите: „Вие сте тези, които трябва да създадете един нов богословски период, по сила и значение равен на светоотеческия“.

Друго незабравимо събитие от студентските години за епископ Тихон е честването на 70-годишнината на Българския патриарх Кирил в началото на 1971 г. По случай личния си празник дядо Кирил събира духовници и преподаватели на тържествен обяд в Духовната академия. Тогавашните студенти Христо и Симеон получават задачата да бъдат помощници в цялостната организация и сервирането на обяда. „Запомнил съм думите на дядо Кирил, с които се обърна към преподавателите: „От вас зависи бъдещето на нашата Църква – доколко и какви хора вие ще подготвите да поемат щафетата“. В онова слово на Българския патриарх според дядо Тихон се е усетила доза критичност: „Патриарх Кирил – когато срещнеше някого, първият въпрос, който му задаваше, беше: „Върху какво работиш?“. При него трябваше да се работи. Затова и понякога критикуваше преподавателите богослови, че все още не бяха изработили например богословски отговор на Втория ватикански събор…“.

„Академията беше общество, което се подготвяше да служи на Църквата. Голямата ми грешка беше, че никога не проумях значението на една реплика, която и тогава вървеше като лаф: „Ти на кого си човек?“. А аз не бях човек на никого. Всъщност – ако тогава съм могъл да бъда „човек на някого“, то този някой можеше да бъде патриарх Кирил, тъй като бях негов иподякон в патриаршеската катедрала. Но тогава живеех с разбирането, че мой личен дълг е да направя от себе си едно здраво, високо, широко дърво, което да се разлисти, а пък Църквата ще реши дали да направи от него роял, или клечки за зъби…“, споделя епископът.

Как може да се оцени полученият опит от Академията от перспективата на изминалите десетилетия? „Студентските години бяха време за узряване. Време, в което взех окончателно решение, че животът ми ще продължи в служба на Църквата (макар и родителите ми да искаха да ме правят лекар в Пловдив). Това беше времето, в което осъзнах огромната дълбочина не само на духа, но и на знанието, натрупано от Църквата за тези около две хиляди години. Тогава си дадох сметка, че всякакви критики към нея и уж „много съществени доказателства, които я изобличават“ – всичко това са ухапвания на комари, като един слон да го ухапе комар… Тогава разбрах силата на непоклатимостта на Църквата на земята“, заключава епископът.

И ето че прескачаме две десетилетия напред – от 1971 г. в 1991 – годината, в която се записва първият випуск студенти на възвърналия се към семейството на Софийския университет Богословски факултет. Жаждата безпрепятствено да слушат за Христовото учение, да бъдат свободни да търсят отговори на въпросите за смисъла, да дискутират без страх по противоречиви теми на духа, привлича множество кандидат-студенти към богословието и препълва аудиториите на факултета в първите демократични години. Във време на големи обществени и политически промени студентите по богословие не остават безучастни, сред тях е и тогавашната първокурсничка Екатерина Дамянова. Ето какво си спомня тя: „Един вълнуващ момент от 90-те години е протестно шествие от сградата на Богословския факултет до Националния дворец на културата (НДК), с което студенти и преподаватели от Богословския факултет, както и възпитаници от Софийската духовна семинария не позволихме на шведския проповедник Улф Екман[2] да проведе своята Южноевропейска конференция на вярата. Проф. д-р Славчо Вълчанов[3] и архим. Николай (днес Пловдивски митрополит Николай) държаха слова пред вратите на НДК, когато беше обявено, че „Небесната експлозия“ се отлага и г-н Екман не е допуснат да слезе на летище София. От трудните и дори критични за страната ни моменти мога да спомена университетската стачка през 1994 г., която продължи безпрецедентно дълго и постави неполитически искания – за повече субсидии за по-качествено образование“.

Доц. Дамянова ясно си спомня и събитията, свързани с отворилата се в този период рана на църковния разкол: „В деня на откриването на учебната ни година на 1 октомври 1992 г., на празника Покров Богородичен, студентите в Богословския факултет, намиращ се в съседната сграда на митрополията, преодоляха полицията и оградата и прогониха окупаторите. Ще припомня и неуспешното превземане на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ през лятото на 1992 г. Тогава студенти и свещеници организирахме денонощни дежурства в катедралата, чиито камбани звъняха траурно дни наред. Едни неспокойни години, които ни научиха на много неща освен знанията, които придобивахме в аудиториите. Трябва да подчертая, че излизахме в защита на единството на Църквата, а не на отделни личности.“

Студентите от Богословския факултет активно се включват и в протестите срещу правителството на Жан Виденов: „Студенти и преподаватели излязохме на протест още през ноември 1996 г., а на 10 януари 1997 г. бяхме в първите редици пред Народното събрание въпреки употребата на насилие от страна на управляващите атеистични сили. Имахме си и свое знаме, ушито от съпругата на мой съвипусник, което отличаваше студентите богослови... Студентската и преподавателска общност на Богословския факултет винаги са доказвали на практика разбирането си, че докато не мине „образът на този свят“(вж. 1 Кор. 7:31), последователят на Христос не трябва да отхвърля държавността, да дава на държавата онова, което й принадлежи, и дори да се моли за нея. Той не може да й даде обаче онова, което принадлежи на Бога. Затова християнинът следва внимателно да разграничава кесаревото от Божието, като запази будно критичното си съзнание към съществуващия политически ред“, споделя доц. Дамянова.

Завинаги в паметта на сърцето остават както преживените събития, направили от студентите една общност, така и знаковите личности. „Мнозина завършили духовната ни школа си спомнят за покойния проф. Славчо Вълчанов (1940–2013), който ни предупреждаваше, че „вода, която се разлива, воденица не кара“, а първото, което изписа на черната дъска в лекцията си по библейски еврейски език, беше неговият девиз: Сontra spem spero! През 2014 г., една година след като професорът почина, беше организиран научен семинар с участието на негови колеги и ученици – „Спомен вместо помен за проф. д-р Славчо Вълчанов“. Един много подходящ надслов, предложен от доц. д-р Ивайло Найденов – наследник на професора в катедрата. Съветите му съпътстват и до днес научните ни занимания, както се изрази колегата Найденов, и вероятно се радва на скромните ни научни постижения от небесата... Подобни спомени имаме и с други наши наставници, които си отидоха от нас през последните години, като най-тъжната раздяла за мен беше тази с моя научен ръководител проф. протопр. д-р Николай Шиваров[4] (1930–2022). Наред с научните му занимания и натовареността му като преподавател, той намираше време и подходящ начин да ни поучава и като пастир. Той беше и първият преподавател, който притежаваше компютър в кабинета си, и до последните дни на живота си не престана да следи чрез интернет новините за нови находки и изследвания в областта на библеистиката. Ролята му за формирането ми като учен и богослов е голяма. Той направи възможно заминаването ми на специализация в Хайделбергския университет в Германия (1998–2000), а по-късно и във Виена...“

Еуфорията на 90-те години провокира студентите да полагат нови начала: „С една група други състуденти, наред с доц. Нушев, започнахме да издаваме Богословски вестник (1995) още по време на своето обучение. Вестникът излезе за първи път за празника на св. Климент Охридски, но поради лошите тогава икономически условия не успя да просъществува дълго време. Радостното е, че 25 години по-късно изданието се поднови и се осъществява съвместно между православния сайт Добротолюбие и магистърската програма „Църковно-социално дело“ при Богословския факултет. Важно участие в това дело има моят колега и съвипусник доц. д-р Костадин Нушев“, отбелязва доц. Дамянова.

 

Всъщност няколко от възпитаниците от този първи випуск – дете на Демокрацията, са настоящи преподаватели във факултета: „Имаше един период, непосредствено след нашето завършване през 1996 г., в който почти не се провеждаха конкурси за редовни асистенти. След 2000 г. политиката на факултета се промени и в рамките на няколко години колегията се обнови. Много от тези, които спечелиха конкурси, бяха именно мои колеги от випуска, които към този момент бяха провели специализации в чужбина в очакване нещо да се промени и да се завърнем в България, за да бъдем в полза със знанията, които бяхме придобили. В момента петима от колегията на Богословския факултет сме от един и същи випуск и това много ни помага в общата работа. Ще спомена моите колеги прот. доц. д-р Иван Иванов, доц. д-р Костадин Нушев, доц. д-р Андриан Александров и гл. ас. Полина Спирова“.

През 2002 година по предложение на ръководителя на катедра „Библеистика“ и тогавашен декан на Богословския факултет доц. д-р Иван Ж. Димитров, е обявен конкурс за асистент по библеистика. Екатерина Дамянова се явява на конкурса и скоро става първата жена – щатен преподавател по богословие. „Това събитие в професионалната ми кариера дойде като една възможност да остана в академичната общност и факултета, към който вече имах трайна привързаност още от първите дни, в които встъпих в него като студентка“, споделя тя. Но защо избира да се насочи именно към библеистиката и по-специално – към библейската археология? „Интересите ми се зародиха още в детска възраст, силно повлияни от филмите за Индиана Джоунс, в които за първи път видях реконструкция на Ковчега на завета, придобих представа за каньона Сик в Петра и чух за кръстоносци, отправили се към Светите земи. Тогава ми се видя като привлекателна идея и аз да премина на кон част от споменатия каньон в Петра, по който Харисън Форд и Шон Конъри препускат в края на филма „Последният кръстоносен поход“.

Вече като част от академичната колегия на факултета, доц. Дамянова е в основата на поредица от инициативи, които спомагат за това Божието слово да стига до все повече хора. През 2007 година заедно с Цвета Узунова, един от библиотекарите на факултета, организират пролетен Маратон по четене на Библията. Началото е дадено от (тогава) Русенския митрополит Неофит с прочита на първите стихове от книга Битие, който идва да благослови начинанието. „Последваха го деканът и други преподаватели и студенти. Впоследствие се включиха много хора, които специално идваха в сградата на Богословския факултет, за да прочетат по няколко стиха или глави от библейските текстове. Дойдоха и желаещи от провинцията, които бяха научили за инициативата ни, както и една група от Австрия, която беше дошла да посети Националния църковен историко-археологическимузей, който се помещава в сградата на факултета“, разказва доц. Дамянова.

 

Най-очаквани за цялата колегия на факултета обаче са неформалните срещи по случай празника на св. Климент Охридски: „През 2000 г., след дълго прекъсване, в Богословския факултет бяха възобновени традиционните Светоклиментови вечери за преподавателите и студентите. На тях в неформална среда те празнуват заедно патронния празник на алма-матер, а студентите подготвят своя програма. В качеството ми на асистент, с колеги в избираемите ми курсове по библейска археология веднъж представихме библейски ястия, рецептите за които издирихме в древни източници. Получи се доста вкусен поздрав към гостите на вечерта. Понякога има и изненади, какъвто е случаят, когато мои възпитаници поднесоха многоетажна торта с реконструкция на Соломоновия храм. И той беше унищожен, подобно на своя първообраз“.

 

За Екатерина Дамянова Богословският факултет е мястото, където не само преминава целият й професионален път и по-голямата част от съзнателния й живот, но и: „там, където се осъществи срещата ми с Църквата и с Бога, Който винаги е правил най-доброто за мен“.

Всеки завършил богословие има призванието да благовести. Не по-малко ценни в осъществяването на тази мисия заедно с онези, които стават свещеници, академични преподаватели по богословие или учители по религия, са и възпитаниците на Богословския факултет, които поради различни житейски обстоятелства поемат в друга професионална посока. Иван Шишиев, възпитаник на Богословския факултет, вместо заниманията с богословие избира да се посвети на фотографията. Вече има зад гърба си десетки самостоятелни изложби и две авторски книги-албуми, а „Етюд-и-те на София“ се превръща в проекта, посветен на авторска фотография, с най-много последователи в българското Фейсбук пространство.

И така, възможно ли е да благовестиш чрез визуалното изкуство на фотографията?

Авторският му почерк говори сам за себе си. Много от неговите фотографии носят усещането за присъствие на някаква нетварна светлина, отразяваща се в емблематични образи, като например Ангела от стенописите в ротондата „Св. Георги“ или силуета на прочутата звънарка леля Мария в камбанарията на „Св. Александър Невски“, на старинния храм „Св. София“, напомнящ ни за Божията Премъдрост, на която е кръстена столицата ни, или в лицата на вярващите, потеглили по поклонническия път „Рилският чудотворец“.[5] Неслучайно през 2017 г. негова фотография е отличена с Първа награда (раздел „Репортаж“) в конкурса на международния сайт за православна фотография Ортфото, която е включена и в албума Цветовете на Православието. България. По един ненатрапчив и съвсем естествен начин тези фотографии стават пресечната точка между вечното и ежедневното.

Но какво го довежда през 2011 година до вратите на Богословския факултет в София? От една страна, традицията – бащата на Иван е православен свещеник в Неврокопска епархия, а по-големите му брат и сестра са завършили богословие, от друга страна, неговият съзнателен избор и вътрешна потребност.

„Ежедневието ми бе каквото на всеки друг студент от факултета – между Студентския град и площад „Света Неделя“. Някак обаче ми правеше впечатление, че колегите ни от Софийския университет от другите специалности не бяха много запознати с това какво точно се изучава при нас.“ Според него част от причината за това неразбиране се дължи и на факта, че сградата на факултета е отделена от Ректората. Несъмнено обаче обяснението се корени и в това, че за немалко млади хора днес изучаването на богословие изглежда доста „непрактично“ занимание, а понятия като „омилетика“ или „екзегетика“ им звучат като извадени от някой древен алхимичен сборник или от фентъзи роман. Иван обаче подхожда сериозно към богословската материя, сред любимите му дисциплини е християнската педагогика „заради умението на нашия преподавател Андриан Александров да ни го разказва така, че да ни е грижа за този предмет…“. Някои от тези преподаватели особено са повлияли на светогледа му, като например проф. д-р Дилян Николчев, когото той описва като „изключителен изследовател в областта на църковното право, както и истински човек, отстояващ мислите и възгледите си. Нещо, което е изключително трудно да се види в днешно време“. Споделя, че е имал и стръмни хълмове за изкачване, като например патрологията при доц. д-р Светослав Риболов: „Няма второ мнение по този въпрос. Беше трудно най-вече поради интензитета, което се състоеше в това, че трябваше да вземем цялата патрология за един семестър. Получавахме по две есета върху книги на отци на Църквата и едно контролно седмично“.

Немалко от състудентите му се посвещават на Църквата и продължават да се занимават с богословие, като например колегата му Герасим Йорданов, който става свещеник и „знае как да достига до душите на хората“. Именно в периода на студентството за Иван обаче фотографията, която до този момент е хоби, се превръща в основен фокус. „Понякога човек наистина няма представа къде ще го отведат пътеките, които Бог Му е приготвил. В моя случай дори не съм си и представял, че ще ме доведат дотук. През пролетта на 2015 г. един следобед седях в библиотеката на факултета във връзка с една курсова работа, посветена на книгата на папа Бенедикт XVI Иисус от Назарет. Навън валеше не много силно, но капките чукаха по стъклата на прозорците и образуваха своеобразни етюди на дъжда. Известно време работих по една страница за фотографии, но така и нямах идея за име. Отворих лаптопа и написах „Етюд-и-те на София”. Останалото, както се вика, е история.“ 

Ако може съвсем лаконично да се опише какво е Богословският факултет за Иван, отговорът е: „Вяра. Просто тази малка и огромна дума“.

Всъщност вярата е основната задвижваща сила, която провокира тези трима възпитаници на софийския Богословски факултет да изучават богословие. Това ме подсеща за едни думи на архим. Мелетий (Спасов), зам.-ректор на Софийската духовна семинария, по повод богословското образование[6]: „По много причини богословието е изтласкано в периферията на интересите на съвременния млад човек. Не само в православния свят, въобще навсякъде. И това трябва да бъде ясно, без да имаме комплекс заради този факт. Тъкмо напротив, добре е да знаем, че богословското образование съдържа в себе си нещо особено изискано и фино, което изисква днес респект и внимание именно защото не е популярно и не борави с инструментите на другия тип познание“. Затова респект към всички преподаватели и студенти, посветили се през десетилетията на богословската наука, и към онези, които ще се посветят в бъдеще и с чиито усилия и постижения Богословският факултет на Софийския университет започва да отброява своето второ столетие.

 

[1] В писмо до Синода през 1908 г. министърът на просвещение­то Никола Мушанов отговаря, че „този въпрос ще се има предвид от страна на повереното му министерство“. Въпреки това обаче през 1909 г. решение за откриване на Богословски факултет към Университета не е внесено в Законопроекта за народното просвещение. Това неглижиране на въпроса от страна на правителството принуждава Синода да промени искането си – вместо факултет към Университета той предлага да се открие „Висше богословско училище“ под негово ведомство. През 1912 г. това предложение е прието от Народното събрание и е подкрепено решението за строеж на сграда, в която да се обучават бъдещите богослови. До споменатата по-горе развръзка през 1921 г. Вж. повече в доклада на проф. Иван Денев по случай 70-годишнината на Богословския факултет, Годишник на СУ Св. Климент Охридски, том 3, 1996 нова серия, с. 5-27, публикуван и на https://draganbachev.com. 

[2] В следващите десетилетия Улф Екман, основател на харизматичното движение „Слово на живот“, все пак успява да посети многократно България. Изненадващо през 2014 г. той оповестява, че е взел решение да стане католик.

[3] Дългогодишен преподавател по старозаветна библеистика в Богословския факултет на Софийския университет.

[4] Дългогодишен преподавател по старозаветна библеистика в Богословския факултет на Софийския университет, ректор на Духовната академия (1981–1989).

[5] Част от неговите фотографии, посветени на вярата, са публикувани в брой 152 на Християнство и култура.

[6] Вж. повече по темата в дискусията, посветена на богословското образование в България, публикувана в Юбилейния брой 177 на сп. Християнство и култура от 2022 г.