Киркегор и Гогол

Владимир В. Бибихин (1938–2004) е руски философ и религиозен мислител, извес­тен преводач на философска литература. Завършва Московския институт за чужди езици, а след това защитава аспирантура във филологическия факул­тет на Московския университет. От 1972 г. до края на живота си работи в Института по философия, от 1989 г. чете лекции във Философския факултет на Московския университет, както и в православния християнски институт „Св. Филарет“. Дълги години работи като секретар и помощник на Алексей Ло­сев, разговорите с когото публикува през 2004 г. Преводач на философска ли­тература от испански, италиански, латински, гръцки, френски, английски и немски. Най-голяма известност придобиват неговите преводи на Мартин Хайдегер, превежда също Николай Кузански, Петрарка, Хана Арент, а от хрис­тиянските автори – св. Макарий Египетски и св. Григорий Палама. Представе­ният тук текст е публикуван в сборника: „Мир Кьеркегора“ (русские и датские интерпретации творчества Серёна Кьеркегора). М.: Ad Marginem, 1994.

 

Без изобщо да съм познавач на Киркегор, без да съм прочел и малка част от неговите почти петдесет тома (заедно с писмата и документите), аз не бих могъл да кажа за него нищо ново и затова само приповдигам една тема, която според мен трябва да заеме своето място в размислите за XIX век и да ни помогне в разбирането на двамата пророци, чиито имена аз произна­сям редом. Тук не става дума за „типология”; какви изобщо типове можем да търсим там, където уникалното човешко присъствие не губи своята не­повторимост дори когато в същото време на другия край на света има своя двойник! Не става дума и за „заимствания” и „влияния”, които в конкретния случай дори не се налага и да търсим: тях просто ги няма и те не биха могли и да съществуват между копенхагенския отшелник и поета на руската трой­ка. Връзката тук е друга – тайнствена връзка на духовния свят, забелязана впрочем от Карл Ясперс в неговата мисъл за „осевото време”[1]. Както тогава, така и сега, отново и отново единната мълния търси къде да пробие през тялото на човечеството. Не ми се иска да попадам в неуютната ситуация на първооткривател и се надявам, че за Гогол са разсъждавали във връзка с Киркегор; ще се радвам, ако открия предшественици. При всички положения повдигнатата от мен тема очевидно е способна да живее и без мен, понеже Киркегор и Гогол са близнаци по толкова значими черти, че дори няма да из­броявам всичко свързващо ги, за да не отнема на другите удоволствието от откривателството. Това е и почти еднаквият и кратък отрязък от време, зает от двамата в европейския XIX век; и подчертаното, видимо безбрачие на двамата, или пък невъзможността да поканиш друг да раздели съдбата си с теб, защото самият живот и за двамата е бил най-остър проблем; и почти еднаквото по същество своеволно напускане на живота. По-нататък – и при двамата съюз на естетиката (изкуството) и проповедта; и при двамата – маски (при Киркегор – неговите псевдоними, при Гогол – персонажите му като сваляни от него самия маски); и двамата познават само себе си, единствено за самите себе си искат да говорят и както Гогол рисува своите герои, вглеж­дайки се в себе си, и постоянно го упрекват в непознаване на истинската Ру­сия, така и Киркегор открито заявява, че всичко при него „се върти изцяло и напълно в орбитата на експериментирането над самия мен, единствено и изключително над самия мен… цялата книга („Постскриптум”) е посветена единствено на моята личност”.

При близначеството на мисълта следва в трудните им места двамата да бъдат коментирани един чрез друг. Може например да се стори, че историко-географ­ските живописни платна на Гогол (всеобщата история трябва „да се превърне в една величествена пълнокръвна поема”) са някакъв анахронизъм или волност на художник, случайно качил се на катедрата на професор по история. Не, това не е завръщане от социално-политическата реалност на XIX век към митологи­ята, а съзнателно отправено предизвикателство към новоевропейската науч­ност, същото, което с хладна самоувереност хвърля Киркегор: „Политическото е пародийното в световното развитие: в началото – същински митологично­то (божествената страна), след това – човешки-митологичното (човешката страна)” (Pap. I А 285, запис 20.11.1836 г.). И обратно, към текстовете на Кир­кегор за смеха („аз съединих трагичното с комичното: аз се шегувам, хората се смеят – аз плача”, 14.07.1837 г.; „аз съм двуликият Янус: с едното лице се смея, с другото – плача”) коментар би могла да е теорията на Гогол за смеха: „Може би по-късно ще бъде признато от всички, че по силата на същите тези закони, поради които гордият и силен човек е нищожен и слаб в нещастието, а слабият възраства като исполин сред бедите – по силата на същите тези закони който често лее душевни, дълбоки сълзи, този като че ли се смее повече от всички на света” („Театрална обиколка след представяне на новата комедия”). Изброява­нето на подобни съгласия е лесно да се започне; да се завърши е по-трудно.

Ще взема само едно: начинът, почти еднаквият, по който и двамата напус­кат живота. Та нали това, ние го чувстваме (особено в легендите как Гогол бил погребан, без да е наистина умрял), е била не обикновена смърт, но не и нещастна, насилствена. Техният край много плътно е преплетен с тяхното дело, с историята на тяхното писане.

Делото на Гогол и Киркегор като проповедници е порив към очистване на ис­тините на вярата, на християнската правда. Това е бил стремеж към „свое­то”, оттласкване от маските на неавтентичното, преди всичко от собст­вените неистински форми. На псевдонимите на Киркегор, редом с които и неговото име Сьорен Киркегор, когато той се подписва с него, също се оказва своего рода псевдоним, съответстват, вече казах, персонажите на Гогол; от потискащите го душевни уродства той се избавя, като ги отдава на свои­те герои („Четири писма… по повод Мъртви души, 3-то писмо”). Работата тук не е в личните неуредици на двамата мислители; те в случая се оказват само много по-зорки от хорската маса. Те виждат, че човекът като такъв се е разслоил, разпаднал, нищо не го държи. Обикновеният човек им се откри­ва в своята катастрофична неавтентичност; и двамата са смутени, да не кажем – шокирани, опарени от явната гибелност на поведението на множес­твото, което не забелязва този разпад. Съвременното човечество погубва само себе си. Неспособно да се събере в себе си, то пребивава под хипнозата на неизвестно чия власт. Киркегор и Гогол, вглеждайки се, виждат лошата об­себеност на всички, самите те се отличават от останалите само по това, че виждат адските, тъмни жестове на хората-кукли, които сякаш се сменят в движение.

Гогол: „Всичко сега е размито и разпиляно. Боклук и парцал стана всеки човек; превърна себе си в подло подножие на всичко и в роб на най-празните и дребни обстоятелства и никъде вече я няма свободата в истинското ѝ значение”[2]. Човек е марионетка, дърпана от кого? „Какво означават всички тези незакон­ни закони, които видимо, пред очите на всички, чертае излизащата отдолу нечиста сила – и целият свят го вижда и като омагьосан не смее да пошав­не?”[3]. При Киркегор само езикът е друг, с повече философска дисциплина и дис­танцираност: човек е преотстъпил своята самост на сили, които зад гърба му го манипулират и приемат решенията вместо него; „може би човешкият род толкова е дегенерирал, че вече изобщо не се раждат индивиди, способни да понесат християнството?” (Pap. XI A 369, запис от последната година от живота му).

Човечеството го крадат буквално изпод краката му; човекът е разграбен не­известно от кого и как. При това положение може ли да има друга, по-силна тревога? И двамата – Киркегор и Гогол – са дотолкова еднакви тук, че трябва бележка под линия, за да сме сигурни кой от тях говори: „Искам да разтревожа хората, за да не разпиляват и погубват живота си… Искам да обърна внима­ние на множеството върху собствената му погибел. И ако те не пожелаят с добро, ще ги накарам с лошо”. Това е Киркегор, около 1847–1848 г., но ти се струва, че четеш Избраните места… на Гогол.

„Ще ги накарам с лошо” – Киркегор има предвид не физическо насилие и при­нуждаване над хората, а напротив, да се постави в ситуацията него да бият. „Защото, ако те просто ме бият, то все пак вече нещо ще забележат; ако ме пребият до смърт – тогава задължително ще забележат своето състояние и това ще бъде моята абсолютна победа”. Киркегор тук отново буквално и неволно повтаря и пояснява Гогол, който знаел какъв обществен протест ще предизвика неговата проповед и подложил себе си на публичен линч, „ос­тавих почти нарочно много такива места, които с арогантността си са спо­собни да жилят до кръв… Също така се нуждая от публичен шамар, може би повече от всеки друг”[4]. По същия начин и Киркегор публично настоял злото копенхагенско сатирично списание да престане да прави изключения за него и да го вземе на прицел. Гогол публично изнася себе си, „своите недостатъци като човек… неразумност, недомислие, самонадеяност, неоснователна са­моувереност”[5] вместо огледало за тълпата – нека обвиняват него, може би нещичко ще забележат.

Още повече че у него, у Гогол, ги има същите тези беди като при тълпата, само че в по-голяма степен. Двамата проповедници се държат предизвика­телно и скандално не защото се чувстват праведници сред грешници. Пре­обръщайки възмущението, преднамерено обръщайки гнева на тълпата върху себе си, на погиващото, окрадено, загубено множество те предлагат себе си не като стълбове на истината, отражение на добродетелите, дори не и в качеството на проповедници, а в какво, тогава, качество? На този въпрос и на тях самите им е най-трудно да отговорят. Кой е Киркегор? „Двуликият Янус…”. Той е отнет от самия себе си не по-малко, отколкото хората от тъл­пата; разликата е в това, че той вече е забелязал, а останалите още не. Той изпитва „странната тревога, че животът, който водя, вместо да бъде мой, щрих след щрих е тъждествен на живота на някое друго лице и аз тук няма какво да сторя” (Pap. II А 444). И много важното: „Моята меланхолия в продъл­жение на дълги години направи така, че не успявах да кажа на самия себе си „ти” в най-дълбокия смисъл на думата. Между меланхолията и това „ти” се простираше целият въображаем свят… Отчасти от него черпих за своите псевдоними” (Pap. VIII A 27, от дневника от 1847 г.), т.е. в произведенията, под­писани с други имена, като Константин Констанциус, е образът на желаното и недостижимо постоянство.

Въображаемите персонажи, които Киркегор представя за автори на своите естетически произведения, се превръщат в маркери на по-нисшите в срав­нение с търсеното автентично „Ти” нива на съществуване, в своеобразни „наблюдателни постове”, от които Киркегор, разбира се, ще се разграничи, но които първо трябва да бъдат изведени на сцената и анализирани.[6] Гогол също изгребва от героите, които рисува по свой образ, неавтентичното си „аз”, очиствайки истинското слово. И какво, нима той достига до себе си, чистия? Не достига, бездната не може да бъде изгребана. „Смеейки се и плачейки над човека”, Гогол от собствения си опит „констатира някаква световна бездна, прикрита с камуфлажа на характера, бита, семейството, обществените и ин­дивидуалните навици”[7]. Не над друг човек, не над човека изобщо, а преди всичко над себе си се смее и плаче. „Стене цялата ми умираща същност в предчувст­ вие на исполинските израстъци и плодове, чиито семена ние сеехме в живота си, без да предвидим и доловим какви чудовища ще се вдигнат от тях”.[8]

Изгребването на пустотата няма край. В тази работа обаче е скрито спасе­нието. Гогол: „Само трудът, който кара целия човек да се обърне към себе си и да се затвори в себе си, е нашият избавител” („В какво, най-сетне, се корени същината на руската поезия и в какво е нейната особеност”). Както Шехе­резада спасява живота си, разказвайки истории, така и Киркегор спасява или поддържа своя чрез писане. Двамата писатели изгарят себе си не в преносния смисъл, разпаленият от тях очистителен огън близва техните животи. За пренапрягане и изтощение говорят по еднакъв начин младите Киркегор и Го­гол. Тези хора на християнската култура прилагат свръхусилие, за да откри­ят в себе си безусловно съдържание. На изгребването на неавтентичното не се виждал краят; на хумор и ирония се оказало подвластно всичко в човека.

Но и двамата напускат живота или сами извеждат себе си от живота (според думите на Киркегор: произвеждайки максимум действие за минимум време, на­тискат малката пружинка така, че животът се превръща в катастрофа и те биват изтласкани от света; това важи и за двамата), съвсем не поради това, че делото им не се е получило, например, че Киркегор не е успял – той самият е знаел и е говорил, че това няма да му се удаде приживе – да обърне християнството към неговата истина, а Гогол – да изобрази положителния герой на Русия толко­ва жив, колкото са излизали при него уродите. Причината за напускането не е била обидата от неуспелите планове. Че делото им при всички положения може да бъде сторено само от Бога и че за човека е дори нечестиво да се надява да постигне всичко това съвсем сам – за това и двамата са знаели и са говорили.

Проблемът на двамата пророци е друг. Тях катастрофално не са ги разбира­ли. И не са ги разбирали двояко. Първо – в тяхната естетика, изкуство, в ху­мора им, над който хората са се смеели, без да виждат другата, трагичната страна. „Аз току-що се върнах от вечеринка, на която бях душата на компа­нията. От устата ми се сипеха остроумности, всички се смееха, гледаха ме с възторг. – А аз, и тук тирето ми трябва да бъде дълго, колкото е радиусът на земното кълбо – аз загивах и исках да се застрелям.” Този запис на Киркегор (Pap. I A 161) е от същата година, в която Гогол поставя своя много смешен „Ревизор” – и веднага заминава за чужбина.

Именно неразбирането на тяхната естетика, на изкуството им, предизвиква и двамата постепенно да преминат към директна проповед, в която те пояс­няват, заявяват, че онази естетика, онова изкуство, онзи хумор не се разпола­гат в естетическата сфера, а служат за преобразяване. Този обрат срещнал двойно неразбиране: хората не само не повярвали, че естетиката е само посо­бие, не само въпреки вика им разделили и двамата на части – художник и пропо­ведник – но и по-лошо: във вика дочули безцеремонен укор, докато там имало нещо съвсем друго, противоположно. В някакъв смисъл всички книги на Кирке­гор били само едно дълго писмо към Регина Олсен. Да ѝ пише директно той не можел; при един подобен опит писмото било върнато обратно от съпруга на Регина – непрочетено. Киркегоровите писания затова са толкова много, за да може някак си да достигне до нея и до света вестта, че той се е разделил с нея не защото я е разлюбил, а напротив. Гогол, който се обръща не към един човек, а към своята Русия, уверявал до наивност настойчиво, че се е отдалечил от нея от любов към нея и че нищо освен любов няма във всичките му поучителни писания – а в тях виждали само дуднене на човек, загубил контакт с отечест­вото си, безчувствен, че дори и предател на обществените интереси. Не, вие не ме разбирате и дори най-добре разбралите ме все още не са ме разбрали! Това твърди Гогол. „Хората толкова зле ме разбират, че дори не разбират моето оп­лакване за това, че не ме разбират” – това е Киркегор (I A 123, февруари 1836 г.).

И онова първото неразбиране на сълзите зад смеха, и това второто, по-ло­шото, двойното неразбиране на проповедта, тръгвало от едно: от неспо­собността на четящата публика поне да почувства това, което все по-яс­но виждали двамата. А те виждали ето какво: идващи от неизвестно каква тъма конци, които дърпат човечеството и всяко човешко същество (ако ис­кате, някак смешно, но повече плашещо и страшно), включително и тях сами­те, така че човек се разслоявал на странни и чужди слоеве без ядро, без друга надежда за цялостност и опора освен едничкия Бог – истинен, непознаваем и страшен. Разпадът на смъртната съвкупност е такъв, че самото тяло едва не започва да се рони от живите; и понеже те не пожелали да си затво­рят очите за това, да потънат в забрава чрез познатите начини за забрава, преди всичко чрез измислянето за собствена употреба на един бог манекен в църквата – заради всичко това смъртта ги следвала по петите още по-зла, причинявайки им страдания, от които и двамата още приживе се усещали, сякаш са в гроба. „Аз съм в състояние, при което нехристиянин отдавна да си е сложил край на живота” – тези думи на Киркегор са напълно приложими и към Гогол. По-точно Гогол казва за себе си съвсем същото: „Понякога ми е толкова тежко, че без Бога не бих могъл да го понеса”[9].

Краят на Киркегор и на Гогол отстрани много прилича на самоубийство, но – дори и само в светлината на току-що цитираните откъси – не е бил самоубийство. Причините, поради които напускат този свят, са две и те са били свързани по­между си, по-точно били са по същество една и съща причина. Струва ми се само, че още е рано да говорим за съединяващото ги трето; все още не сме готови да го осмислим. Нека причините за нас номинално да си останат две.

Първата – това е необходимостта да се умре, за да могат най-сетне хора­та сериозно да се отнесат към проповедта им. Единствено смъртта може­ла да постави за публиката търсения знак за достоверност на написаното от тях. Ето защо тя трябвало да ги споходи от само себе си веднага след като успеели да кажат достатъчно много и достатъчно ясно. Тук и двама­ та действали колкото уверено и безпогрешно, толкова и непреднамерено. Действително, след смъртта на Гогол не можело да има съмнения какво са били за него религията и проповедта; смъртта му от нервно изтощение по време на пост накарала мнозина да „препрочетат по няколко пъти” Избра­ни места от преписката с приятели, нещо, за което приживе Гогол напразно настоявал в Предисловието. Разделянето на Гогол на художник и религиозен мислител след подобна смърт вече не минава толкова безпроблемно, колкото би им се искало на литературоведите и на „хората с църковен начин на мис­лене”. За тази първа причина за умиране най-доброто пояснение е на потъна­лия в мълчание пред смъртта Киркегор. В книгата за приемане на пациенти в обществената болница на Фредерикс, където припадналият от изтощение на улицата Киркегор е докаран на 02.10.1855 г., четем: „Той възприема своята болест като смъртоносна. Неговата смърт, казва той, е необходима за де­лото, заради което той е изтощил всичките си душевни сили, заради което той в самота се е трудил и за което е бил предопределен; оттук и тежката мисловна работа при такава немощ на тялото. Ако той оживее, ще трябва да продължи своята религиозна борба, но тя ще е обречена на провал, дока­то при неговата смърт, напротив, борбата ще съхрани своята сила и как­то той вярва, ще донесе успех”. По-точна аналогия, а всъщност обяснение на смъртта на Гогол, ние никъде няма да прочетем.

Сега за втората причина за тяхното умиране, която по същество е същата, но как да я наречем? Нека засега тя си остане неназована. От проповедниците не е убягнало, че всеобщото „разпиляване” не е спряло, достигайки до тях, че и тях самите то е обхванало изцяло, до отмиране на самото тяло, до отчуждаване­то от цялата „човешка съвкупност” (Гогол), която, те виждат това, се прев­ръща в предателски лост за играещите си с човека свръхсили. Ако „човешката съвкупност” е изобличена като мъртвина, то какво, собствено, ще умира? Ако в самия човек, строго погледнато, няма нищо, няма го самия човек, освен това, което може да се прилепи към Бога, да се закрепи у Него? Тогава при стремежа да се освободиш от това, което самото е мъртвина и се рони от човешкото социално и физическо тяло като нещо чуждо, откраднато неизвестно от кой тъмен субект, от човека остава, при решително доведен размах, чисто място.

Човекът, в своя добър предел, е чисто място, пригодно да допусне в себе си не това, което току-що е било очистено, но Този, заради Когото е извършено очистването. Киркегор: „Аз служа на Бога, но без да съм властово упълномо­щен. Моята задача е да разчистя място, на което Бог да слезе (приписката на полето към тази фраза в Pap. XI A 250, 1850 г.: „Моята задача не е да разчистя мястото, командвайки, а да го направя, страдайки”). Ето защо е лесно да се види защо аз в съвършено буквалния смисъл на думата трябва да бъда само­тен човек, item да пребивавам в слабост и уязвимост. Защото, ако този, кой­то трябва да разчисти мястото, пристигне, да кажем, начело на един-два ба­тальона – действително, разсъждавайки по човешки, това би спомогнало за разчистването на мястото. Но тогава това, което е призвано да разчисти мястото, би заело толкова много място, че Бог не би могъл да влезе. Моята задача е да разчистя мястото – и аз съм един полицай, може и така да се каже.

Но ако в този свят полицията идва със сила и арестува другите, то висша­та полиция идва да страда и настоява нея самата да я арестуват”. При Гогол това не е казано с такава философска отчетливост. Но по своему е казано в същата пълнота.

Тяхната смърт не е била самоубийство. Тя е била такъв арест, при който те са спрели самите себе си в доброволна немощ, за да може поне така, макар и само при тях, да бъдат прекратени съмнителните властни и подвластни жестове на „разпиления” човек. Ако техният век беше чул и разбрал своите пророци, историята щеше да е друга. Но тях не са ги разбрали. Нищо друго не им е оставало, освен според силите си, с безсилие да покажат на другите – не как трябва да се държиш, а че е по-добре да постъпиш така, да напуснеш, вместо да продължаваш съмнителното спускане към несвобода (XIX век е век на социалните и историческите закономерности). Те отдали живота си за своите ближни – и заради тях, и вместо тях.

 

 

Превод от руски: Димитър Спасов

 

Преводът е направен по Мир Кьеркегора. Русские и датские интерпретации творчества Кьеркегора, М. 1994, Ad marginem, с. 83-91.

 

[1]

Понятието за „осево време” (Achsenzeit) е въведено от К. Ясперс в неговата книга За произхода и целта на историята за обозначаване на периода от човешката история от VIII до III в. пр. Хр., когато в някол­ко независими центъра(Гърция, Рим, Палестина, Китай, Индия, Иран) паралелно протичат революционни промени, оформили рационалното, философско възприемане на света. Б.пр.

[2] Гогол. Н., Избрани места от преписката с приятели, XXIV. Какво може да бъде жената за мъжа в обикнове­ния домашен бит при сегашното положение на нещата в Русия, 1848 г.

[3] Гогол. Н., Духовна проза, Избрани места от преписката с приятели, XXXII. Светлото Възкресение. С.: Ко­мунитас, 2012, превод Таня Атанасова.

[4] Писмо на Гогол до А. О. Россет, 15.04.1847 г. Б.пр.

[5] Гогол. Н., Избрани места от преписката с приятели, Предговор.

[6] Staroblanski Jean. Les masques du pecheur et les seudonymes du chretien. Les Cahlers de Philosophie, № 8-9, 1989, p. 259.

[7] Абрам Терц, В тени Гоголя, с. 533.

[8] Гогол. Н., Духовна проза, Избрани места от преписката с приятели, I. Завещание, С.: Комунитас, 2012, превод Таня Атанасова.

[9] Гогол. Н., Избрани места от преписката с приятели, XVIII.