Отец Павел Събев е енорийски свещеник в с. Присово, Великотърновска    епархия. Преподавател е в Православния богословски факултет на Великотърновския университет по Свещено писание на Новия завет. Автор на книгите: В тези
последни дни... (УИ „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2013); Γραφή и Κήρυγμα. Въведение в литературната история на светите Евангелия (УИ „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2017); Диптих за Савел от Тарс (УИ „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2018); Текстология vs. теология? (УИ „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2019); Другият Нов Завет. Текстове, лица и сенки (УИ „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2020), Иисус и книжниците (УИ „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2021).

 

(Екзегетически дискурс върху Рим. 13:1-7)

 

Още в самото начало бих искал да определя границите на темата, по коя­то пиша. Тези граници се простират дотам, докъдето са границите на но­возаветния текст, който се каня да коментирам, т.е. моята тема е само в полето на новозаветната екзегетика. Наясно съм, че тъй като в текста, който ще разгледам, „покорството пред властите” е концептуално предло­жено, това налага някакъв коментар от гледна точка на по-общи богословс­ки, екзистенциални или философски, вероятно и политически дискурси върху властта. Не съм изкушен обаче да правя подобни упражнения върху библейс­кия текст, тъй като интуицията ми винаги е подсказвала, че що се отнася до Свещеното писание, онова, което ни държи трезви, а тази трезвост ви­наги е необходима, когато четем свещени текстове, е онова, което немците сполучливо са определили като Sitz im Leben, за да обозначат жизнената среда на библейските автори. Sitz im Leben е херменевтичен принцип, който отчи­та историческия контекст на библейските книги. Именно в този историчес­ки контекст ще разгледам проблемния пасаж от Посланието до римляни. И тъй, в глава 13 апостол Павел казва следното:

„Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за лошите. Искаш ли пък да се не боиш от властта, прави добро, и ще получиш похвала от нея; защото началникът е Божий служител, теб за добро. Ако пък правиш зло, бой се, защото той не напразно носи меч: той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло. Затова трябва да се подчиняваме, и то не само поради страх от неговия гняв, но и по съвест. Затова и данък плащате; защото те са Божии служители, и с това именно служене са постоянно заети. И тъй, подчинявайте се на всяко човешко началство, заради Господа: било на цар, като на върховна власт, било на управници, като на пра­щани от него за наказание на злосторници и за похвала на добротвор­ци” (Рим. 13:1-7)[1].

Този пасаж смущава християните днес. И като казвам „днес”, си мисля дали не е смутил и първите адресати на посланието? Предполагам, че ако е имало смущение, то не е било толкова объркващо, колкото днес, защото, както ще се опитам да покажа, християните в Рим в края на 50-те години на I век веро­ятно са разбрали различните смислови пластове и деликатността на препо­ръките и предупреждението. Убедеността ми тук се крепи и на факта, че те познават един твърде опростен политически модел, според който властта е съсредоточена в един човек, обявен за божествен и спасител на народите. Не съм съвсем сигурен дали обикновеният евреин и християнин, жител на Рим, е разбирал политическите интриги и противоречия между сената, от­делните благороднически съсловия и властта на императорите.

Моята задача е да прочета пасажа през рецепцията на първите получатели на писмото дотолкова, доколкото тази рецепция подлежи на историко-кри­тическа реконструкция. Дали апостол Павел изисква от християните безус­ловно подчинение на римската власт, всъщност на „всяка власт”? Не се ли сакрализира тук властта на земните управници с това „подреждане и дава­не от Бога”? Впрочем има още един пасаж от Първото съборно послание на св. ап. Петър, който казва почти същото: „И тъй, подчинявайте се на вся­ко човешко началство, заради Господа: било на цар, като на върховна власт, било на управници, като на пращани от него за наказание на злосторници и за похвала на добротворци” (1 Петр. 2:13-14). Но ако целта на този призив е ясна от най-близкия контекст и тя е чрез добротворство, добри обноски (ἀναστροφὴν καλήν) и търпение да се преодолява „невежеството на безумните човеци” заради Господа, то в пасажа от Римляни нещата не са толкова прос­ти. Повърхностният прочит, изглежда, ни казва, че се изисква подчинение без уточнение и условност: „който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъжда­не”. Това твърде натрапчиво концептуализиране на подчинението смущава. Човешкият ни опит и историческа памет ни карат да признаем, че има си­туации, в които християните могат и би трябвало да не се подчиняват на онези, които имат власт над тях. Нали хилядите мъченици, включително и свети апостол Павел, не са се подчинили на римската власт?!...

Като имаме предвид тези бележки, не би трябвало да се изненадваме колко странни интерпретации може да породи този пасаж. От твърдения, че тук става дума за началниците на еврейските синагоги, а не за римските власти, до твърдението, че евреинът Савел е римски шпионин, основано на добро­то отношение на римската власт към него (вж. напр. Деян 19 гл.). Някъде по средата са коментарите, които ни убеждават, че трябва да бъдем послушни към тези, които ни управляват, защото това е въпрос на християнската ни съвест, но все пак да различаваме Божията воля от волята на властващи­те над нас човеци. Не съм забравил, разбира се, и саркастичните атеистич­ни коментари, които посочваха този пасаж като идеологическа пропаганда в защита на потисничеството и експлоатацията на човека в капиталистиче­ското общество.

Ако човек иска да разбере добре пасажа, безспорно трябва да прочете гръцкия текст и филологическите коментари към него. При повечето от тях обаче попадаме във водовъртежа на твърде подробни анализи на всяка дума: къде се среща, по колко пъти, как е най-добре да се разбира и т.н. Цялото това фи­лологическо усърдие е подчинено на усилието да се представи разбиране за властта от гледна точка на концептуална позиция спрямо властта на прави­телство, парламент в условията на политическа система, непозната за пър­вите адресати на Посланието. Предпоставя се, че ап. Павел предполага една полезна за общото благо политическа теология, която е полезна и за нашето време.[2] Някак не останах убеден, че такава е била целта на автора. Наистина твърде общото говорене за властта, без конкретност на доброто и злото в стихове 3-4 (които могат да имат множество измерения – социални, поли­тически, морални, религиозни и най вече субективни) може да подведе в тази посока. Контекстът обаче ме кара да се съмнявам в това.

В началото на глава 12 от Посланието четем: „недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия”. В 13:12 апостол Павел отно­во ни връща към написаното в 12:2 за този век (αἰῶνι τούτῳ), когато казва, че нощта е към своя край, денят е близо, затова нека оставим делата на мрака и да облечем бронята на светлината. Това, че разделът в 13:1-7 е затворен с такива очевидно есхатологични твърдения за несъобразяване с тази тъмна епоха – „нощта” – предполага, че призивът на апостол Павел да се подчинява­ме на властите трябва да се чете в светлината на есхотологичното време, в което неговите адресати (а и ние) живеят и което изисква „несъобразява­не” с „този век”, който е пред своя край. Казано накратко: ап. Павел вярва, че краят на този свят, на потисничеството и злото, е съвсем близо.

Ако четем Рим. 13:1-7 извън този контекст, пасажът, изглежда, изразява безус­ловна подкрепа за всяка власт. Прочетен обаче в своя непосредствен контекст, призивът тук звучи различно. Какво тогава може да е значението на 13:1-7?

На първо място, бих искал да спомена, че е напълно възможно Рим. 13:1-7 да се чете иронично, като „класическа ирония на обвиняване чрез очевидна пох­вала”[3]. С други думи, апостол Павел казва това, което не мисли. Аз обаче ще приема, че написаното трябва да се разбира като открит и недвусмислен призив, тъй като това е начинът, по който повечето християни четат и разбират пасажа.

Трябва да имаме предвид, че свети апостол Павел пише Послание до Римляни в ранните, спокойни за християните години от управлението на Нерон, може би 56 или 57 г. сл. Хр. Времето е особено важно за препоръки­те в Рим. 13:1-7. Император Клавдий прогонва евреите от Рим[4] през 49 г. Би било естествено те да негодуват срещу антиеврейските нагласи в Рим. В тяхното съзнание Рим е зъл враг, противник на Месията. Напрежението се увеличава още повече, защото зилотите стават все по-силни в Юдея, където антиримските настроения скоро ще ескалират. От друга страна, данъците също имат отношение към размириците в Рим. Когато евреите са живели в Рим преди, те, както и другите римляни, са били освободени от данък „трибут”. Но след като са изгонени, тяхното завръщане вече не ги освобождава от данъка.

И така, по времето, когато ап. Павел пише писмото до римските християни, на евреите е разрешено да се върнат в Рим, но не и да се събират на публични места. Освен това римските евреи не са добре организирани, вероятно без единство между синагогите.[5] Християните са още по-слабо организирани, съ­бирайки се в няколко домашни църкви.[6] Ограниченията са напълно премахна­ти, когато Клавдий умира и Нерон идва на власт през 54 г. сл. Хр.

Християните от езически произход вероятно са мнозинство в Римската църква. По всяка вероятност те са били симпатизанти на еврейската рели­гия, в периферията на синагогите, преди да станат християни.[7] Вероятно има различни степени на придържане към еврейските обичаи. Някои от рим­ските християни са запознати и съгласни с казаното от Павел, други прие­мат едно, но не са съгласни с друго.[8]

Нерон реформира данъчната система през 58 г. сл. Хр., което предполага, че много хора са били недоволни от предишните данъчни разпоредби. Християните, както езичници, така и евреи, вероятно са споделяли това отношение към данъците и може да са били изкушени да използват рели­гиозни извинения за укриване на данъци. Всеки бунт може да бъде особено проблематичен за римската християнска общност. Тъй като евреите вече са били прогонвани поради бунтовете, свързани с Хрестус, както ни казва Светоний, последното нещо, което Павел иска, е християните да бъдат свързвани с бунтове заради данъци или междуособици между евреи и христи­яни. Политическото напрежение, разединението сред християните и враж­дебността от страна на римската власт биха осуетили плановете на апос­тола да отседне в Рим на път за Испания (Рим. 15:23-24, 28).

Няколко бележки върху думите, които използва апостол Павел, ще ни бъдат от полза, за да разберем по-добре това, което ни казва. Първото нещо, кое­то трябва да се отбележи, е, че няма власт, която да не е от (ὑπό) Бога (13:1). Предлогът ὑπό обикновено се превежда като „от”, но може да означава и „под”. Изборът на превод променя разбирането по отношение на значението на тази фраза, тъй като „няма власт, която да не е под Бога” е много различна реалност от това всяка власт да е от Бога. Който и вариант обаче да избе­рем, той трябва да е в съответствие с твърдението на апостол Павел, че „Иисус е Господ” (Рим. 6:23; 10:9). Такава прокламация, както казва Н. Т. Райт, е „конфронтация със силите на този свят”[9], отказ от крайна лоялност към всеки господар, различен от Иисус, включително и към римския император, който претендира за божествен статут. Това, че властите са установени от Бога, т.е. са под Неговия надзор (13:1), означава, че тяхната валидност е условна и съществуват само защото властите имат законно място в създа­дения ред в човешкото общество. С други думи, авторитетът на властите е релативизиран под господството на Онзи, Който е Кириос и Комуто при­надлежи върховната власт в идещото Царство Божие, т.е. на Иисус – Божия Син, роден по плът от рода на еврейския цар Давид (Рим. 1:3-4). Такова посла­ние само по себе си вече е предизвикателство към римската власт, „подкопа­ване на езическия тоталитаризъм, а не неговото укрепване”[10], и не е това, което властите биха искали да чуят.

Безспорно глаголът ὑποτάσσω, „поставям под”, „подчинявам се”, е ключов за пасажа. Със същия глагол е обозначено подчинението на Божия закон (8:7) и на Божията правда (10:3), както и недоброволното покоряване на тварите (8:20). Виждаме, че глаголът може да се отнася до доброволно подчинение или до принудителен контрол. Значението е гъвкаво, тъй като думата сама по себе си не означава абсолютно подчинение[11] и това не бива да се пренебрегва.

Ако Бог е Този, Който позволява земните господари да имат власт над дру­ги хора, очевидно е, че Бог има по-голяма власт от земните владетели. Следователно заповедите на тези господари не трябва да противоречат на Божиите заповеди; апостол Павел излага тази логика в 1 Кор. 15:27. Ако това се случи, покорството към Бога има приоритет, тъй като Той е върховният източник на власт.[12]

Властите са „установени” („наредени” в СП) – τεταγμέναι; тук имаме причас­тие от глагола τάσσω, който означава „назначавам”, „разпореждам”, с такива нюанси като „подреждам”, „определям”, „поставям на място”, „установявам”, т.е. нещо, което е организирано целенасочено. В Рим. 13:1 причастието е в перфектно време, което показва нещо, извършено в миналото. Очевидно ап. Павел представя обща концепция за човешка организация, която Бог е уста­новил, а не твърдение, че в момента се дава власт на конкретни хора, т.е. очевидно тук се има предвид фактът на управлението на едни хора от други хора.

В 13:2а глаголът ἀντιτασσόμενος „съпротивлява се”, в перфектно време, показ­ва минало действие, продължаващо в настоящето, т.е. думите са насочени повече срещу анархията, отколкото срещу единичен протест. Всички форми на τάσσω в този пасаж подчертават организираната природа на властта в човешкото общество и нейната цел да поддържа реда. Многобройните и раз­нообразни производни на корена τασσ-, които срещаме в нашия пасаж, тряб­ва да са имали за цел да изяснят, че това не е произволен избор; ὑποτάσσω е подчинението, което дължим, защото е присъщо на някакъв специфичен ред (τάγμα) в нашия свят, в който се налага да живеем, макар и да очакваме края на неговия познат порядък.

Началниците (ἄρχοντες) са Божии слуги (διάκονοι), продължава апостол Павел. Доброто и лошото, за което те възнаграждават и наказват, не е конкрети­зирано. Лошото поведение, за което има наказание, не е описано, но като се има предвид идеята за подредба, вероятно злото е онова, което противо­речи на общия интерес. Тази власт „носи меч”, т.е. има правото и силата да наказва със смърт, което пак насочва към бунтовете, погромите, анархия­та, от които иска да предпази ап. Павел.

Най-интересната дума обаче откриваме в 13:5 и тя е συνείδησις. Думата може да означава или „споделено знание”, или способност, чрез която се прави раз­лика между правилно и неправилно, разбирана като морална чувствител­ност, т.е съвест.[13] Бих приел, че споменаването на съвестта тук е скрито послание: християните трябва да имат критично отношение към земните власти и да преценяват по съвест кога да им се подчиняват и кога да не го правят.[14]

Когато говори за данъците в 13:6-7, апостол Павел използва думата φόρος, с която се обозначава плащане, направено като израз на подчинение и зави­симост на един народ към друг.[15] Този данък е римският tributum, данък, от който са освободени римските граждани в Рим.[16] Павел приема за даденост, че неговите читатели са били задължени да плащат този данък. Те не са били римски граждани. Или негодуват, че трябва да плащат данък по време на сво­ето изгнание. Възможно е след завръщането си в Рим да не са получили пре­дишния си статут и привилегии.

Разделът завършва с призива: дайте всекиму дължимото. Не само данъци (което вероятно е достатъчно, за да избегнете преследване), но и уважение (по съвест). Трябва да се отбележи, че глаголът ἀποδιδομι в началото на 7 ст. означава „възстановявам, връщам” и отразява традиционното разбиране за данъците като връщане на дължимото към държавата, което би тряб­вало да бъде възприето като внушение за легитимността на данъчното облагане. Павел използва различни думи за данък – φόρος и τέλος. Първия вече споменахме (данък на подчинените народи), докато τέλος обозначава римски­те косвени данъци vectigalia и portoria – мита и местни такси, събирани от бирниците.

Много от римските християни са се занимавали с търговия. Вероятно са негодували от порториите, които със сигурност са увеличили разходите им, докато се борят да възстановят икономическата си позиция в града. Без съмнение те твърде често са страдали от ръцете на публиканите[17]. Следователно би било изкушаващо за християните да се присъединят към тези, които водят шумна кампания срещу данъчното облагане. Павел призо­вава християните в Рим да плащат всички данъци, не само преките данъци (tributa, стих 6), но също така и проблемните косвени (portoria).

Сега нека преминем отново през пасажа, за да видим как се формира аргумен­тацията. Апостол Павел започва със заповед и я подкрепя с теологична при­чина: подчинете се на властите, защото Бог е определил в нашия свят тях­ното съществуване. Павел не говори за конкретни лица, а за общия принцип на властта в организирания съвместен живот на хората. Въпреки че насто­ящите световни сили са временни (13:11-12) и в крайна сметка се противо­поставят на Христовото управление, тези сили са определени да ръководят хората поне докато този свят все още съществува.

Тъй като съвестта (συνείδησις) също може да ни накара да не се подчиним на несправедливо управление, апелът към съвестта (13:5) е нож с две остриета. Възможността за подчинение на справедливата власт и неподчинение на не­справедливата са две възможни алтернативи. Собственото критично раз­мишление и преценка за това какво е „добро” влиза в сила тук.

Апостол Павел се противопоставя на анархистични настроения, водещи до бунт и погроми. Бунтът често се проявява първо в съпротива срещу данъци­те (например в Юдея по времето, когато Павел пише), а данъците, изглежда, са важна част от проблема, който се разглежда, а не предпоставка, на която се основава аргументът. От римския историк Тацит знаем, че обществено­то възмущение от корупционните практики при събирането на данъци дос­тига връхната си точка през 58 г. Както вече споменахме, писмото на Павел до римляните е изпратено от Коринт през 56 или 57 г., преди данъчните ре­форми на Нерон и по време на периода, когато се увеличава общественият натиск срещу злоупотребите при събирането на таксите.

Ако пасажът в Рим. 13:1-7 е написан в рамките на няколко години след завръ­щането на еврейските и християнските общности в Рим след експулсиране­то на евреите при Клавдий, трябва да се положат всички усилия за възста­новяване на доверието в християнската общност (все повече възприемана като различна от еврейската) като спазваща закона група в контекста на граждански размирици в Рим заради данъците и таксите.

Задачата, която си поставя ап. Павел, е усложнена от разделението между римските християни, които се събират в различни домашни църкви. Те веро­ятно са разделени и по отношение на благовестието (Евангелието) на Павел към езичниците. Той иска да ги обедини, защото Евангелието призовава за единство между евреи и езичници. Затова адресатът на този пасаж е анар­хистът, бунтовникът, подобен на юдейските/галилейските зилоти или хо­рата, които правят погроми заради данъците в Рим.

Смисълът, който директно внушава пасажът, е прост: християните не са анархисти; докато голяма част от жителите на Рим протестира за данъци­те τέλος, Павел съветва християните да избягват участие в данъчен бунт и насилие. Въпреки че проповядват царуване на Христос, те не са заплаха за властта на императора, тъй като не са ангажирани в заговори и полити­чески интриги. Те спазват закона и плащат данъци. Апостол Павел пише с цел да потуши всякакви желания за участие в текущия данъчен бунт в Рим. Въпреки че това послание не е предназначено да бъде изпратено в Йерусалим, той може би е съзнавал, че нарастващото политическо недоволство там ще повлияе и в Рим. Затова избира термини и аргументи, които са приложими както за Рим, така и за Юдея.

Какво значение има всичко това за нас днес?

Ние живеем в свят, който е определен като „нощ”, свят, който „лежи в злото” (1 Иоан. 5:19). Свети апостол Павел съветва: „Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро” (Рим. 12:21). Въпреки високите идеали на граждан­ското управление днес, въпреки добрите намерения на демократично избрани водачи самата система на властта може да поддържа несправедливостта. В Рим. 13:8-10 ни се казва, че онова, което наистина дължим на другите, е любов, а „любовта не прави зло”. „И така постъпвайте, понеже знаете времето, имен­но, че е настъпил часът да се събудим вече от сън. Защото сега е по-близо до нас спасението, нежели когато повярвахме. Нощта се превали, а денят се приб­лижи: да отхвърлим, прочее, делата на мрака и да наденем оръжието на свет­лината”. Това е ключът към пасажа за властта. Ние живеем в есхатологично време, „очакваме възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век”. Така е разбирал свети апостол Павел въпросите за властта на земните господари. Същото есхатологично очакване изповядваме и днес в Символа на вярата.

Когато обаче прилагаме принципите на Павел от неговите послания към си­туации в нашето време, може да стигнем до повече въпроси, отколкото да намерим отговори. Доколко коментарите му касаят неговото време и докол­ко могат да бъдат отнесени към нашето време? Той не говори за легитим­ността на конкретни лица или политически системи, не обръща внимание на конфликтите, които неизбежно възникват, когато грешни хора управляват не заради общото благо на хората. Със сигурност не се обръща към съвре­менната демокрация. Но християните днес търсят насоки в тези тексто­ве и безкритично ги адаптират към своята ситуация. Освен това те нямат онова напрегнато есхатологично очакване, което е имал свети ап. Павел, и едва ли биха могли да приемат неговите аргументи.

Християнското подчинение става по-трудно, когато гражданската леги­тимност на властта е замъглена и правителства са придобили власт неза­конно. Римските владетели, когато Павел пише своето Послание, са придо­били властта чрез насилие или техните предци са го направили. Подкупите са незаконни, но в някои страни нищо не може да се направи, без да се плащат подкупи. Трябва ли християнинът да се подчини на човек, който упражнява власт и е корумпиран? В някои ситуации християнинът може да заключи, че подкупът за практически цели е „данък”. Някои от данъците, взимани от римските бирници, не изглеждат много по-различни от съвременните подку­пи, но Павел очевидно съветва да се плащат таксите, но не във всички ситу­ации: Феликс например се надява Павел да му даде пари, за да го пусне, но не получава подкуп (Деян. 24:26).

Всъщност всяко изречение от нашия пасаж може да се приложи безкритично и към полицейска държава и не трябва да се пренебрегва, че апостолът пише при диктатура с до голяма степен корумпирани и безскрупулни представи­тели на властта. Скоро след като Павел пише, Римската империя започва да преследва и убива християни. Книга Откровение описва демонично човешко управление, което иска кръвта на мъчениците, ала никъде в нея не се застъп­ва, не се разрешава и дори не се загатва за организирана съпротива срещу преследването. Нито пък се разглежда възможността християните да бъ­дат участници във властта или да станат мнозинство.

Но да се върнем за миг към времето на фарисея Савел. Бунтът на Макавеите е моделирал съзнанието на евреите зилоти. Този бунт е исторически пример за религиозно мотивиран бунт, примерът не е критикуван в Новия завет. Бунтът бързо надхвърля своята религиозна основа, а Макавейското управле­ние с времето проявява сериозни недостатъци и на политическата сцена се появяват римляните. Данъци винаги се събират, а животът в Юдея остава несигурен и тежък. Отношението на Иисус към данъците е интересно. Той не признава легитимността на данъка (Мат. 17:24-27). В Мат. 22:15-22 отго­ворът Му озадачава фарисеите, защото оставя много възможности между цезаря и Бога. Иисус проповядва вярност към Божието царство дори когато е заплашен със смърт. Той не се страхува да нарече Ирод лисица (Лук. 13:32); критикува начина, по който се държат езическите владетели (Мат. 20:20-28; Лук. 22:25), но Той отказва да бъде арбитър в спор и го оставя на съответна­та власт (Лук. 12:13-15). Той не позволява на тълпите да Го принудят да води революция. Той знае недостатъците на човешките владетели, но им позво­лява да управляват до деня на Съда.

Ако властите имат законно място в създадения ред (срв. 1 Тим. 2:1-4; Тит. 3:1; 1 Петр. 2:12-17:54), тогава християните трябва да им се подчиняват. Дебатът тук е относно природата на това подчинение.[18] Две неща ръко­водят моето тълкуване. Първото: непокорството на Павел – каквото и да е имал предвид той под подчинение, то почти сигурно не е включвало безпрекословно подчинение, защото той самият не е действал по този начин. Второто: използването на думи, които обозначават организира­на и/или насилствена опозиция (ἀντιτασσόμενος, ἀνθέστηκεν, ἀνθεστηκότες), предполага препратка не към съпротива като цяло, а по-скоро към насил­ствена съпротива – към бунт и насилие. Учението на ап. Павел тук е да се въздържаме от насилствена съпротива срещу властите. За Павел както безпрекословното подчинение, така и насилственият бунт са неподходя­щи отговори на християните. От една страна, на властите не трябва да се подчиняваме, когато те не действат като Божии слуги; от друга стра­на, насилственият бунт не попада в категорията на преодоляването на злото с любов (12:21).

Забелязваме, че от 13:3 нататък говоренето на Павел за властите става по-условно. Доброто и злото, за които говори, са абстрактни и неопределе­ни. Истината е, казва той, че от властите трябва да се страхуваме (13:7), защото те носят меча (и ще го използват) – не много оптимистична конста­тация! С други думи, не бъдете наивни за насилието, на което са способни властите, и не им давайте повод за такова насилие. Такава е реалността.

Обаче християните не трябва да позволяват тази реалност да опреде­ля живота им. „Не дължите никому нищо, освен любов” (13:8). Любовта е Христовият знак на Божията общност, за разлика от насилието на власти­те. Любовта трябва да бъде показана дори към преследвача, дори ако това води до страдание.

Без съмнение, подобно твърдение би могло да бъде оспорено. Но трябва да помним, че загрижеността на ап. Павел е християните да не се бунтуват срещу Рим. Доколкото самите власти са предназначени да се подчиняват на Бога, призоваването им обратно към тяхната цел е начин на протест и пози­ция за неговото време.

Може да се спори дали действията в знак на гражданско неподчинение и при­емането на последствията от подобни действия е в известен смисъл под­чинение или неподчинение на властите. Принципното гражданско неподчи­нение, в стремежа си да призове властите обратно към тяхната поставена от Бога цел, не се стреми да избяга от последствията от своите действия. Напротив, този, който се ангажира с принципно гражданско неподчинение, е готов да приеме правните последици от действията си.

Може би най-простият начин да се установи, че ап. Павел не изисква безус­ловно подчинение на властта в Римляни 13, е да разберем самото Послание до римляните като израз на гражданско неподчинение към жестока и тиранична езическа власт, изпълнено с увещания към християните в Рим да бъдат вни­мателни и да не привличат излишно внимание към себе си.

Нека припомня нещо, което вече споменах в началото. В римското общество кесарят е Κύριος и „Божи Син”. Почитта към божествения император е въпрос на политическа лоялност към властта на Рим над покорените територии. Господар на земно царство, границите на което постоянно се разширяват, императорът е божествен и никой от боговете на народите не може да за­щити своя народ от неговите легиони. За евреите това е богохулство, ала те се възползват от тази религиозно-политическа концепция, когато искат смъртта на Иисус пред Пилат. След като той прави (макар и минимални) уси­лия Иисус да бъде освободен, еврейските власти му напомнят: „ако пуснеш Тогова, не си приятел на кесаря. Всякой, който прави себе си цар, е против­ник на кесаря... ние нямаме друг цар, освен кесаря” (Иоан. 19:12, 15). Това е по­литически коректната декларация на всеки, който живее в пределите на империята.

В този политически контекст писмото на апостол Павел до римляните за­почва с идентифициране на Иисус Христос като „Божия Син” и „нашия Господ” (Рим. 1:1-7). Това е предизвикателство към претенциите на императора за върховно господство. Това заявление в пълния си смисъл е категорично неза­конно. Още по-подривно, Павел настоява, че всички християни, включител­но гражданите на императорския град, трябва публично да изповядват уни­версалното господство на Христос – „защото, ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш... Няма разлика между иудеин и елин, защото един и същ е Господ на всички, богат за всички, които Го призовават” (Рим. 10:9, 12). Възкръсналият Иисус, разпнатият на кръст от римската власт, е Κύριος над всички народи! Съзнавайки, че Неговото послание влиза в пряк конфликт с еврейските и рим­ските „съдилища”, „управители” и „царе”, самият Иисус предупреждава свои­те последователи да се пазят от човеците (Мат. 10:17-18). В този контекст съветът на Павел за подчинение на властта в Рим. 13:1-7 е продължение на неговото заявление още в началото, че Иисус (а не Цезар) е Господ. Неговият аргумент: оправданието (юридическият термин δικαιοσύνη, много често из­ползван в посланието) идва чрез вяра (и вярност) в Иисус, а не чрез подчине­ние на еврейския закон или друг закон. Всичко това изцяло в есхатологичната перспектива на очакваната Парусия на Господа, впрочем още един термин, познат от императорския култ.[19]

Почти в края на своя аргумент Павел иска римските християни да знаят, че изповядването на господството на Иисус, Който спасява и оправдава, не ги освобождава от отговорността да се подчиняват на законите и властта, когато не противоречат на изповяданата от тях вяра, че Иисус е Кириос.

За да разберем Римляни 13:1-7, в контекста на предизвикателното проклами­ране, че Иисус е Господ, трябва да приемем, че подчинението само по себе си трябва да бъде прието от предварителните изисквания за божествената справедливост и най-вече от предварителните изисквания на Евангелието. Така Павел, подобно на самия Христос преди него, специално изтъква, че рим­ската власт има право да налага данъци (Рим. 13:6-7; срв. Мат. 22:15-22; Марк. 12:13-17; Лук. 20:20-26) и да наказва онези, които вършат зло, като се опира на самата юдейска традиция по този въпрос.[20] Неговото незаконно от гледна точка на римската теологическа концепция за властта провъзгласяване на господството на Христос в Рим. 1-12 показва, че властта на кесаря е огра­ничена от властта на Бога. Това е продължение на думите на самия Христос към Пилат: „ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише” (Иоан. 19:11).

Съветът на свети апостол Петър е също в контекста на универсалното гос­подство на Иисус (1 Петр. 1:3; 2:3; 3:15), в пълно противоречие с претенциите на Цезар. Петър изяснява, че подчинението е „заради Господа” (1 Петр. 2:13).

Това може да означава само, че когато гражданските власти налагат това, което е в пряко противоречие с Евангелието на Иисус Христос, човек не може по този конкретен въпрос да им се подчини „заради Господа”. В книга Деяния четем: „трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци” (Деян. 5:29).

Първите три века от историята на Църквата са потопени в кръвта на мъ­чениците, които отказват да се покорят на римската власт и да се отрекат от Христос. Ние признаваме, че всяко подчинение на човешките правител­ства трябва да се извършва „заради Христос” и не бива да се прави, когато противоречи на Евангелието (1 Петр. 2:13). Книга Откровение ни показва, че отказът да се покоряваме на властта заради Евангелието е ценен в очите на Бога (Откр. 6:9-10, 20:4).

Ние знаем, че римският сенат често е в противоречие с Цезар; че членове­те на императорското семейство са били в противоречие помежду си; че в империята са се водили няколко граждански войни през нейната дълга исто­рия. Местните префекти, като Пилат Понтийски, могат да си позволят да не прилагат строго римския закон, както е направено в случая с Иисус (Иоан. 19), докато други, като Ирод Антипа, могат да бъдат твърде колебливи (Лук. 23:6-12), а други – като управниците на евреите – да изискват строго прила­гане на закона (Лук. 22:66-71).

Отчитайки настроенията сред евреите, Павел иска да изясни, че неговото Евангелие изключва бунта и анархията спрямо римския закон, че християни­те не могат да продължават да съгрешават, след като са били оправдани по благодат от Христос (Рим. 6:1 и сл.; 7:12; 8:12). В много случаи християните трябва да бъдат подготвени да преживеят преследване поради нежелание­то си да направят компромис с убежденията си (Мат. 5:10-12; 1 Петр. 3:14; Иоан. 15:18-25; 16:2; 2 Тим. 3:12).

***

Казаното от св. ап. Павел в Рим. 13:1-7 е далеч от цялостно или систематич­но третиране на връзката между Църква и държава и не може просто да бъде пренесено директно от контекста на древна империя към съвременна де­мокрация. Павел говори за властта във формата, в която я познава, а именно имперската диктатура. Не можем да използваме Рим. 13, за да легитимираме своите политически убеждения днес, без според същата логика да приемем подразбиращата се божествена легитимност на диктатурите.

Библейските книги съдържат разкази за действия, които бихме могли да на­речем „гражданско неподчинение”. Неподчинението към заповедта на фарао­на за убиване на децата в Изход 1; неподчинението на Седрах, Мисах, Авденаго и Даниил в глави 3 и 6 от пророческата книга. Самият Иисус извършва дейст­вия на това, което днес бихме нарекли гражданско неподчинение: лекув