Иконом Стефан Стефанов е роден през 1952 г. в Русе. През 1982 г. завършва Духовната академия в София. Ръкоположен е за дякон през 1978 г., а през 1980 г. и за презвитер от Доростолския и Червен­ски митрополит Софроний. Оттогава до днес не­изменно служи в храм „Св. Николай Чудотворец” в Русе, където и към днешна дата е председател на църковното настоятелство. От 1991 до 1997 г. е депутат от СДС в 36-ото и 37-ото народно съб­рание. От 1997 до 2000 г. редактира в. Духовен дом – едно от първите издания след 1989 г. у нас с християнска тематика. Автор е на множество статии в български електронни и печатни медии.

 

По повод канонизацията на майка Гавриила

 

Светостта е присъща на Бога. Бог е Света Троица. Светият Дух е източни­кът на светостта. Всичко, осветено от Светия Дух, е свято. Светостта е светлина, извираща отвътре. Физическият свят е осветен отвън от слън­чевата светлина. Светостта е светлина, сияеща отвътре. Изобразяваме светците с ореол, защото, след като са станали обиталище на Светия Дух, те светят със светлина отвътре. Затова св. Серафим Саровски казва, че целта на нашия християнски живот е придобиването на Светия Дух.[1]

Всяка сутрин, когато отваряме очите си, ние виждаме светлината на но­вия ден. Отварянето на очите ни след сън е като възкръсване за нов живот. Светостта е Божествената светлина, която в мрака свети, и мракът я не обзема.[2] Придобиването на светостта е проглеждането за тази единствена незалязваща светлина.

Светостта може да бъде придобита „во едином часе” – в един миг, както се случи с разбойника, който от кръста помоли Христос да си спомни за него, кога дойде в царството Си.[3] Светостта може да бъде придобита с любов и вяра в Христос в течение на цял живот. Животът може да е дълъг, може и да е прекършен рано, може да е изпълнен с горестни сълзи, може и да и изжи­вян в радост, може да е преминал в пустинническо отшелничество, може да е прекаран в непрестанно общуване с хората, може да е завър­шил в мъченичество, може да е сек­нал в безмълвна молитва.

Тъй като светците, които по­читаме, са напуснали този свят, ние често се заблуждаваме, че све­тостта се придобива след смърт­та. Всъщност светостта е в живота сред нас, подобно на свет­лината. Без светостта светът нито би имал смисъл, нито би могъл да съществува. Светостта е не­обходима за неговото съществу­ване така, както му е необходима и светлината. А светците са хора­та, придобили това, към което се стремят всички християни.

Блясъкът на християнската святост изгрява от Предтечата, за когото Иисус казва, че между родените от жени няма нито един пророк, по-голям от него.[4] Началото ѝ е още от майчината му утроба, където той – още нероден, радостно проиграл, щом гласът на бъдещата Божия майка достигнал до уши­те на Елисавета.[5] По-късно апостолите гладували и жадували, и ходили голи, и ги биели по лице, и се скитали, злословени – благославяли, гонени – търпели, хулени – молели се, били безумни зарад Христа, станали като измет на света[6], но просияли в непреходната светлина на светостта. Тяхното безумство за­ради Христа направило мъдри в Христа тези, които приели от тях вярата и я предавали от поколение на поколение през вековете. До днес.

Църквата има не само апостолско приемство, но и приемство на светостта, което също не прекъсва през вековете. До днес. Преди няколко дни Църквата получи своя най-нов светец – преподобна майка Гавриила.

Ние я познаваме от книгата Аскетика на любовта, издадена през 2015 г. от издателство „Омофор”. Книгата показва, че авторът е не само духовно из­градена личност, но и много умен, талантлив и добър човек. Сега, след като беше канонизирана от Константинополската патриаршия, трябва да се апознаем по-добре с личността и живота ѝ, защото от тук нататък пред­стои да просим нейното молитвено застъпничество.

Животът ѝ е низ от смайващи пътешествия. Бог непрестанно отварял пред нея нови пътища. Обиколила е света осем пъти, без да има никакви спестява­ния в банка. Винаги казвала, че нейната банка е на небето. Дори на преклон­на възраст не се изморявала да пътува. Била изпълнена с доброта и радост. Радостта е духовно събитие. Тя предполага доброта и любов. Лошият човек не може да изпитва радост. Това е неговото наказание. Трябва да се радва­ме, за да бъдат записани имената ни в книгата на живота.[7] Радостта е един от плодовете на Духа, по-точно вторият, поставен веднага след любовта.[8] Радостта е най-често срещаната дума в църковната химнология. А една от книгите, посветени на майка Гавриила, е озаглавена Геронтиса на радостта.

Тя става майка Гавриила през 1963 г., когато приема монашеско пострижение. Родена е като Аврелия Папаянис през 1897 г. в Истанбул. Когато през 1923 г. става размяна на население между новообразуваната Турска република и Гърция, семейството ѝ, заедно с още много гръцки семейства, се изселва в Солун. Първия си богословски урок получила от по-голямата си сестра, кога­то била още 4–5-годишна. Тя ѝ казала, че Бог е навсякъде и всичко вижда. Като най-малко дете в семейството била свикнала да бъдат задоволявани всички­те ѝ прищевки. Ала от този урок на сестра си разбрала, че не можеш да пра­виш каквото си искаш.[9]

Обичала да учи. От ранна възраст научила пет езика. Те били от голяма полза на нейния общителен характер. От малка изучавала музика, свирела на пиа­но. Продължила обучението си в Швейцария в училище по земеделие, където завършила ботаника. По-късно се дипломирала по философия в Солунския уни­верситет „Аристотел”. Била втората жена, приета в гръцки университет.

Най-напред си изкарвала прехраната, като преподавала чужди езици. После решила да отиде да работи в Англия като физиотерапевт. Пристигнала в най-неудачния момент – в началото на Втората световна война, когато Лондон бил подложен на денонощни въздушни бомбардировки. Не слизала в бомбоубежищата. Разчитала Бог да я пази. Помагала на ранените, успокоява­ла уплашените.

След края на войната се върнала в Гърция, първо в Солун, после в Атина, където продължила да работи като физиотерапевт. Докато извършвала лечебните процедури, се молела. През 1954 г. починала майка ѝ, за която казва: „нейният силен пример ме накара да обичам все повече и повече Бога, всички и всичко”. За Аврелия великото приключение на вярата в Христа едва започвало.[10] Това било началото на нейното отшелничество от света. Тя тръгнала след Христа.

Заминала за Индия. Но нейните пътувания никога не са директни. Пътят ѝ минавал през Австрия, Швейцария, Италия, Израел, Кипър, Ливан, Йордания, Ирак, Иран. В Индия не познавала никого, но първият човек, когото срещнала там, бил индийски студент, когото била лекувала в Гърция. Изкачила се високо в Хималаите, при изворите на река Ганг, където в лечебница сред джунглата ѝ предложили работа без заплащане. Там се срещнала с Шивананда, който също бил започнал дейността си с безплатно лечение на бедни пациенти. Била оза­дачена, че го приемат за бог, пък и той самият се смятал за такъв, а друг гуру ѝ казал: „Не можем да нарушаваме народното предание”[11]. След изморителния ден всяка вечер четяла на свещ Свещеното писание.

Пътувала из цяла Индия, където прекарала пет години. Лекувала болни от проказа, работила в дом за слепи деца, преподавала физиотерапия, бесед­вала с безброй хора. Срещала се с Индира Ганди, с баща ѝ Джавахарлал Неру, с Рабиндранат Тагор, с майка Тереза и с много други авторитетни личности. Убедена е, че „всеки човек е „изпратен”.[12] Казва „Няма нищо по-евтино от пари­те” и през целия си живот потвърждава думите си – притежавала един куфар лични вещи, нямала пари, нямала дом, живеела „от Бога” подобно на птиците[13]. Нито един ден не останала без храна и подслон, Бог пазел нейния живот, а тя връщала към живот много хора. „Когато си тръгва от Индия, Неру[14] лично ѝ поднесъл единственото нещо, което би приела: гирлянда от цветя.”[15]

Имала и още един подарък от Индия – две просячета ѝ откъснали и пода­рили едно зряло манго. Индусите ѝ обяснили, че ако просяк ти дари нещо, все едно Бог ти дава благословението си. Тя никога не е губила Божието благословение.

През 1960 г. пристигнала в манастира на Марта и Мария в библейската Витания (Ал Ейзария), където Иисус възкресил Лазар от мъртвите. След като била приета от игумена отец Теодосий (1913–1991 г.), първото послушание, което ѝ възложили, било да помете двора. После вършела всякаква работа, предимно най-досадната, защото се водела от принципа, че „само онези, кои­то действат без любов, срещат несгоди”[16]. В Индия била известна като Лила от Гърция, във Витания започнали да я наричат Аврелия от Индия.

След тригодишно послушание приема монашеско пострижение във Витания, като получава благословението на св. Амфилохий (Макрис) от Патмос, който става неин духовен учител, да продължи мисията си като монахиня Гавриила. Получава официално писмо от Вселенския патриарх Атинагор, с което я поз­дравява за приемането на монашество. И пак пътува – в Съединените щати, в Европа, в Африка. Някъде престоява кратко, другаде мисионерската ѝ дейност продължава по няколко години. Изпратена е отново в Индия, където този път престоява три години.

През 1979 г. един стар свещеник ѝ дал да ползва един стар апартамент в Атина. Много хора я посещавали за съвети. Те я наричали геронтиса, а дома ѝ наричали „къщата на ангелите”. Към края на живота си се оттегля в от­шелничество в Егина, но когато развива злокачествен лимфом на Ходжкин, се връща в Атина. След лечението си напуска Атина и две години преди смърт­та си се премества на остров Лерос, където умира на 28 март 1992 г. Прибра се в дома на Отца[17], но на много места остави знаци от своето присъствие. На всички нас остави своята любов, която никога не отпада.[18]

На 3 октомври Свещеният синод на Вселенската патриаршия взе решение да впи­ше монахиня Гавриила в списъка на светците на Православната църква. Предстои написването на богослужебно последование на новопрославената светица.

Константинополската патриаршия редовно канонизира нови светци. Повечето са наши съвременници. Много от тях имат ученици и приятели, които са живи и до днес и разказват лични спомени за срещите си. Това е тол­кова удивително – да имаш приятел светец! Но и на нас, които не сме ги по­знавали лично, те също са ни приятели. Навярно това се дължи на тях – това е част от светостта.

Защо е пътувала толкова много? Ние пътуваме, за да гледаме. Тя е пътувала, за да помага, да се раздава, да следва Бога. Ние пътуваме с очите, тя е пъту­вала със сърцето.

Общувала е с хиляди хора, изповядващи други религии или невярващи, всич­ки приемала като равни, не се увлякла по друга религия. На онези, които били объркани и се занимавали с индийска философия или други подобни, казвала: „Ние, които познаваме Христос, но се увличаме от източните философии или техники като йога, все едно сме завършили университет и искаме да отидем отново в начално училище”[19].

Въпреки това света Гавриила има своите критици. От позициите на фунда­ментализма те отричат дори радостта, която излъчвала. Упрекват я как обяс­нява своята неуморност: „Питат ме дали не се изморявам, като се срещам с тол­кова много хора всеки ден… Ще ти кажа защо това не ме уморява. Защото това е най-голямото богатство в живота ми. В един-единствен ден се превръщам в души! Идва някой и аз изчезвам: ставам този човек. Не е ли чудесно това! Той го­вори, а аз слушам и двамата си приказваме за живота му. И така мен ме няма; не съществувам… Слушам, слушам и пак слушам. Сетне той си тръгва и идва друг. Повтаря се същото нещо. Знаете ли каква чудесия е това? Да бъдеш дванайсет души? Велико чудо е! Не знам как да го обясня, не знам. Но е така. Говорим си за Бога, през цялото време. Можеш ли да се измориш? Никога не можеш да се измориш!”[20]. Тези, които ѝ измислят обвинения, сигурно не могат и един човек да изтърпят, особено ако не е праведен като тях. Обвиняват я, че не се опитвала да покръсти индусите и дори, че прилагала практики на „гуруизъм”. Тя винаги е изповядвала едно – „Истината е само една. Това е Иисус Христос”[21]. Когато я попитали какво ще стане с всички, които не вярват в Христос, отговорила: „Слава Богу, че няма да съдя света”[22]. Приемала всяка мъдрост – „както е казал един древногръцки философ, „изтрай изпитанието, което ти е отредено”[23]. Била свободна, защото била убедена, че „Бог е свободен и любовта обитава само в свобода”[24].

Света Гавриила се обожила, защото изживяла живота си в любов и радост, но също така в труд и вярност: „Винаги си спомням какво ми каза веднъж моят духовен старец: „Умът ти при Бога, ръцете ти на ралото”[25]. Не се страхува­ла от нищо – решителността е друго нейно поразително качество, затова категорично заявява: „Нерешителният човек не участва в живота”[26]. Човек има решителност, когато се уповава на Бога. Тогава участва и в този живот, и във вечния живот. Нека да запомним и още едно безценно аскетично прави­ло от преподобна Гавриила за постигане на целите: „Остави Бог да застане между тебе и целта ти, вместо да оставиш целта ти да застане между тебе и Бога”[27].