Николае Щайнхард (1912–1989) е румънски писател от еврейски произход, есеист, литературен критик, док­тор по право и православен монах. Той се кръщава в православната вяра през 1960 г., на 47-годишна въз­раст, докато излежава присъда в затвора в Жила­ва. Осъден е, понеже отказва да свидетелства сре­щу своя близък приятел – философа Константин Нойка (обвинен от комунистическата власт в противодържавни прояви). Лежи в още два лагера на тоталитарния режим – „Гер­ла” и „Аюд”, и е освободен през 1964 г. Една от най-известните му книги, "Дневник на щасти­ето", за първи път е публикувана през 1972 г., но е конфискувана от Секуритате, като вто­рото обновено издание, което излиза през 1984 г., също е иззето от властите. Книгата започва да се разпространява нелегално, като от 1988 г. до 1989 г. части от нея са проче­тени като поредица в ефира на радио „Свободна Европа”. След смъртта на своя баща Ни­колае Щайнхард започва да търси православен манастир, в който да стане послушник. По стечение на обстоятелствата споменатият негов близък приятел Костантин Нойка му разказва за посещението си в манастира „Рохия”, за впечатленията си от голямата биб­лиотека и вдъхновяващата атмосфера там. През 1978 г. Щайнхард става библиотекар на манастира, а през 1980 г. приема монашеско пострижение. Той предава Богу дух през 1989 г., само няколко месеца преди да настъпят демократичните промени в Румъния.

Творчеството на Николае Щайнхард вече е събрано и издадено в няколко тома. Той е един от най-продуктивните християнски автори на Румъния, съчетаващ в словото си голяма ерудиция, философска дълбочина, богословска просветеност и неподражаема художествена експресивност. Публикуваният текст е от сборника с есета на Николае Щайнхард Дарявайки, получаваш, издание на манастира „Света Анна”, Рохия, 2006 г.

Господ в повечето случаи действа (изцелява или връща към живот) от милост (към вдовицата от Наин, към прегърбената жена, към мъжа с изсъхналата ръка, към слепите, към прокажените, към цялото разнообразно множество от болни, бесновати и страдащи). Но има – доколкото мога да преценя – седем случая, посочени в Евангелията, когато подбудата за чудото не е милост­та, а съвсем различно (и изненадващо) чувство, а именно възхищението! Възхищението, което Божият Син изпитва към смъртното и крехко човешко същество.

1. Случаят с римския стотник (Мат. 8:5-10; Лук. 7:2-10), чийто много обичан слуга Той изцерява в един миг и от разстояние. От възхищение от негова­та вяра и смирение. (Вярата: „… кажи само дума и слугата ми ще оздравее”; смирението: „Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми…”.) Като свидетелство за удивлението, будещо възхита в Него, е констатацията Му: „… истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра”.

2. Случаят на разслабения от Капернаум, носен от четирима души на одър, за да се добере до Господа. Оказали се в затруднение поради насъбралата се тълпа да влязат в къщата, където Той е отседнал, отварят покрива и спускат одъра с разслабения през него. И тук думите на Иисус: „Като видя вярата им”, както ни казва евангелският текст, съдържат в себе си възхищението Му от прия­телството, което показват спътниците на разслабения, от тяхната преда­ност, постоянство, съобразителност и решителност. И ето че Той изцелява страдащия (вж. Мат. 9 гл.; Марк. 2 гл.; Лук. 5 гл.). (Разбира се, че те не са разруши­ли покрива, а вероятно са спуснали одъра през отвора, който е типичен за мно­го ориенталски къщи и по който се излиза на терасата отгоре върху сградата. Но бързината, с която си пробиват път, маневрират с тази носилка и имат грижа за парализираното тяло на своя приятел... всичко това е своеобразно представление, което предизвиква затрогнатата възхита на Лечителя.)

3. Случаят с хананейката (Мат. 15:22-28). Колко много вяра, стремителност, самообладание, дар слово и блестящо остроумие (нейният отговор към Господа съчетава в себе си смирение, мъдрост и интелект от висок порядък) засвидетелства тя. Господ, изпълнен с възхищение, я възнаграждава, като ѝ казва (само на нея от всички, за които се говори в Евангелието): „… о, жено, голяма е твоята вяра!”. Възклицателното „O!” и прилагателното „голяма” не се появяват в друг подобен случай. Следват словата „… нека ти бъде по же­ланието ти!”, които изразяват обичайната формула: да бъде според вярата ти. (Резултатът, разбира се, е същият, но нюансът в конкретните слова е знаков).

Няма съмнение, че Господ е очарован от поведението на хананейката и че в края на тяхната среща ѝ говори с удивена възхита, като използва три особе­но специални слова: „О!”, „голяма” и „желанието ти”.

4. Случаят с жената, която Го помазва с миро (Мат. 26:7-13; Марк. 14:3-9; Лук. 7:37-48; Иоан. 12:3-8). Учениците Му са скандализирани и ядосани поради разхи­щението (св. евангелист Йоан посочва само Юда като скандализиран и въз­мутен, но в Евангелието според Матей ни се казва, че всички ученици са били ядосани, а в Евангелието според Марк е казано, че „някои от тях” са били ядо­сани). Господ ги изобличава: „оставете я; що я смущавате? Тя извърши доб­ро дело за Мене” (и това множествено число подкрепя твърденията на Марк и Матей). И жената с признателност и възхита от Господа е възнаградена с безсмъртие, защото Той заявява: „… дето и да бъде проповядвано това Евангелие по цял свят, ще се разказва за неин спомен и за това, що тя извър­ши”. Зад тези думи стои явно възхищение. „Блажени чистите по сърце, защо­то те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

5. Но най-поразителният случай несъмнено е на слепия по рождение (Иоан. 9:1-38), когото Христос възнаграждава така, както никой друг. Защо? Понеже установява, че вече изцеленият слепец се е държал достойно, смело и с благодарност. Той защити Онзи, Който го изцели, изправи се срещу фарисеите и затова бе укорен, оскърбен и прогонен. Чрез своята готовност да устои той изповяда вярата си и се прояви като Христов слуга. Господ по­иска да го възнагради. Но как? С какво? Злато и сребро няма, за да му даде. Той вече му е дал зрение. Какво по-ценно от това вече може да му даде? Сякаш мога да видя как Господ се оглежда, мислейки какво още може да предложи на безстрашния и достоен човек, който сега стои пред Него… Човекът, който се изправи срещу фарисеите и отказа да посочи своя Благодетел като греш­ник, каквото бе тяхното желание. На онези, които бяха толкова настоя­телни и многократно повтаряха, че не знаят откъде идва Неговата сила, да каже: „… това е и чудното, че вие не знаете, откъде е, а ми отвори очите”. Присмиваха му се, заплашваха го и накрая го изхвърлиха, но той остана непо­клатим. Господ, разбираме, изглежда, че не иска да го остави невъзнаграден; изглежда иска да покаже адмирациите Си към него. Но как? Чрез какво?

И ето че тогава, търсейки, в богочовешкия Му ум се ражда един наистина необикновен замисъл. Един жест, който може да намери своя еквивалент (на профанно ниво) с този на царя, който на бойното поле сваля от гърдите си царския знак и го слага на гърдите на някой смел воин, или с този на Буда, ко­гато, бидейки заек в един от безбройните си аватари, сам се хвърля в огъня, за да нахрани уморения брамин, дошъл при него. Дори и на жената, която от благодарност към един мъж, нямайки какво друго да му даде, му дарява себе си.

Така и Господ, като няма какво да даде, дава Себе Си на довчерашния слепец, разкривайки Себе Си като Бог. Открива му, разбулва му тайната за Своята божественост. „… видял си Го, и, Който говори с тебе. Той е”.

Ето дара, който не би могъл да бъде по-скъп. Ето жеста, който според мен е най-възхитителният от извършените жестове от Христос на тази земя, може би изразявайки дори по-голямо възхищение, отколкото към хананейка­та. Без да има какво да му даде, Той се разкрива пред него, открива му само­личността Си, излиза от анонимност и му отдава особена почит – казва му Кой е. Какво друго несравнимо би могъл да му предложи освен това своеоб­разно повторение на сцената на Тавор: Христос за бившия слепец разкрива Своята божественост, по-бяла от сняг, по-ярка от хиляди слънца, тоест поставя пред него Своето Величие, Великолепие и Абсолют, онзи Ding an sich, който Кант смята за непроницаем?! Разговорът между Иисус и бившия сле­пец сякаш е повторение на Откровението, дадено на Мойсей на Хорив: „Аз съм вечно Съществуващият” (Изх. 3:14). Но Петър и Марта също са призова­ни чрез Откровение. Те обаче получават отговор на поставения от тях въп­рос… А Господ по Своя инициатива намира правилния подарък и дарява Себе Си на някогашния слепец. Сваля светските одежди, отвъд човешкия Си облик му предлага да съзерцава Бога.

Можем също така да се запитаме: защо Христос даде зрението на човека, за когото знаем, че нито той, нито неговите родители са съгрешили. За да ви­дят хората от света един друг, удивителен свят, света на чудото? Разбира се, но преди всичко – за да застане Бог пред човека лице в лице – така, както не е било дадено на Мойсей или на Илия: Христос Господ, разбулен от свойствата на земното. Ето че и изцеленият човек Му се покланя до земята.

6. Случаят на добрия разбойник (Лук. 23:40-43). Господ възнаграждава велико­душието му, удивителната му способност да излезе извън себе си (следвайки Неговия призив): на кръста и понасяйки ужасни мъки, крадецът все още на­мира мотивация, търпение и сила да защити другия, да упрекне лошия раз­бойник, да признае вината си и да поиска помощта на Невинния. Изповядва се, смирява се, засвидетелства състраданието си към болката на ближния. Наградата е пропорционална на показания алтруизъм: обещан му е – още в съ­щия този ден – раят.

7. Случаят със самарянката, паралелен с този на слепия по рождение: „Аз съм. Който говоря с тебе” (Иоан. 4:26). До Иакововия извор. Господ не възнагражда­ва, а с тези думи слага финал на един разговор, който се осмелявам да оприли­ча на един дуел... У самарянката Господ се възхищава на силната, непоклати­ма, смела, иронична, остроумна, горда, интелигентна и хитра природа. И на стила ѝ на говорене – открито, дръзко, но не грубо и нахално. Възхищава се, мисля, на един характер.

Срещата със самарянката е забележителен пример за начина, по който Господ подхожда в качеството Си на ловец (на хора). Особено Го привлича трудният лов на ученици с характер, които се противопоставят, но също така са в със­тояние точно тук и сега (не след ден, час или четвърт час) да Му се предадат с Дух и истина. Подобно на преследвача Савел от Тарс, на блудницата Мария Египетска, на закоравелия бирник Закхей... Не биха Му се харесали топлохлад­ните лица, палачите, хленчещите… лицемерците, издокараните с кафтани и дълги пискюли, ревностните палители на свещи. Той обича Симон-Петър, защото е един от онези пламенни, стремителни и нетърпеливи характери. Въпреки това в случая със самарянката, света Фотини, разкриването Му не е само плод на Неговото възхищение, а преди всичко е „последният удар” в тактиката за спечелването на една душа. Самарянката не е съжалена, а е по­бедена. Така че разкриването пред онзи, който има да страда, след като е бил изцелен и след това е устоял непоклатимо, е най-явният акт на възхищение, извършен от страна на Господа на тази земя, където Той с особено пристра­стие е ценител на смелостта, верността, постоянството, благодарност­та, финеса, устойчивостта… отказа да натопиш, да продадеш приятелите си и да продадеш себе си за паница леща, волята да не се оскверняваш с жалки дела на недостойнство и низост. Тоест, в крайна сметка, онова, което е бла­городното и бих казал, славното в нас, е частицата божествена искра, живе­еща във всички ни като синове Божии дотолкова, доколкото ние сами – напук на себе си – не се предаваме на мрака и нечистотията…

Превод от румънски: Сандра Керелезова