Oh ignota ricchezza! oh ben ferace![1]

Първият прочит на Правилото на свети Франциск невинаги е лесен. Осем века ни делят от 29 ноември 1223 г., когато папа Хонорий III одобрява Пра­вилото. Можем, разбира се, и днес да видим неговия оригинал в базиликата в Асизи, можем да го прочетем цялото – то съвсем не е дълго – и в книгата Ки­пящо от живот на Зджислав Кияс. По-трудно е сами да преминем през неговия стил и конкретни грижи и истински да го разберем. Това е естествено и не трябва прекалено много да ни притеснява. Първите последователи и те не са разбирали всичко, което е казвал и правил Франциск (но нима апостолите са разбирали веднага смисъла на реченото от Исус?). Едва по-късно, споделяйки и размишлявайки за своите спомени, те започват да разбират неща, които не са могли да схванат навремето, удрят се по челата и възкликват: „Ах, отче Франциск, това си имал, значи, предвид!”.

Книгата Кипящо от живот ни помага пък на нас да стигнем днес до същест­веното: до голямата духовна сила и плътност на Правилото и да извлечем полза от нея. В християнството достъпът до духовните истини, показва убедително о. Кияс, винаги е свързан и с интелектуален опит, с изучаването и вникването в смислите на значим текст (в основата е винаги Свещеното писание), в случая Правилото на св. Франциск, тъй като „вярата търси раз­биране” и вяра и разум в християнството не се изключват, а си взаимодейст­ват и взаимно се усилват.

Правилото на св. Франциск не е юридически документ, не е кодекс, не е ка­нон, то е нещо различно от устав, от разпореждания какво точно и как да се прави и да не се прави. Правилото е сгъстен израз на духовния опит на самия Франциск, такъв какъвто е живян от него и неговите първи последователи. То е плод на дълги години братско споделяне. Имайки това предвид, можем по-лесно да разберем дългото изработване на Правилото, продължило 15 го­дини, минало през три редакции, докато в него е изкристализирал опитът на първата общност на малките братя в хармония с голямата духовна и мона­шеска традиция на Църквата, от която то е част. В него се срещат много векове, различни времена, ала правилото не е исторически документ, то ос­тава живо през всички тези столетия и е кипящо от живот и днес, защото в него св. Франциск е влял не само своя опит, но и своята несравнима енергия и защото всяко ново поколение францисканци го обогатява със своята собст­вена харизма.

Но какво е да се живее по правило? Животът по правило изхожда от убежде­нието, че отношението между Бог и човек, а оттам и между самите хора, е подредено отношение, като същевременно поставя въпроса за възможност­та на едно живо братство като форма на човешката общност.

Животът на францисканците е живот по правило, защото се вдъхновява и „управлява от Писанието” (regula Scripturarum) или, както казва сам Франциск, защото е живот според „формата на светото Евангелие” (secundum formam sancti Evangelii). Беднякът от Асизи не познава друг път освен този на Еван­гелието и неговото Правило трябва да позволи на всеки да върви по него. То учи решилите да го следват да проповядват Евангелието не просто с думи, а чрез своя живот и действия.

Трудно е да бъдат дадени с няколко думи всички характеристики на франци­сканския дух, и то от някой, който не принадлежи към Ордена. Поразява в св. Франциск съвършената простота, съчетанието на чистота и пламенност, поразява спонтанността, озарена от благодатта. Поразява най-вече пълно­то откъсване от себе си, което прави възможно пренасянето върху другия – върху ближния и върху всяка твар – на неговата любов към живота и света, поразява доверието в грижата на Бог, пълното и радостно оставяне на Бо­жията воля.

Целта на правилото е ясна: обръщането на любовта към себе си и жаждата за слава (основни черти в личността на младия Франциск) в грижа за ближния и в следване на Христос. Може би тъкмо поради вродената жажда за слава св. Франциск е поискал неговите сестри и братя да се наричат minores, по-малки­те: „Да бъдат по-малки и подчинени на всички”. Във феодалното общество, в което гордостта и високомерието господстват върху отношенията между хората, Франциск учи, че единственият път нагоре е търпеливото понизя­ване на собствения аз, постепенното освобождаване от всяко желание за се­беналагане. Събличането на самолюбието премахва препятствията, които разделят душата от Бог, правят Неговото присъствие осезаемо във всички събития на живота. Тогава душата се изпълва със светлината на мира, кой­то е вътрешно завоюване, победа над себе си, особено в ситуации, в които обикновено реагира гневно, озлобено.

На обръщане в мир, милосърдие, опрощение, ето на това ни учи Правилото на св. Франциск. Милосърдието за него не е подаяние, а интегриране на всеки в човешкото общество. Неслучайно обръщането на младия и горд Франциск започва със срещата с прокажения и грижата за прокажените, с осъзнаване­то че изключвайки някого от обществото, ние изключваме всъщност Бог от нашия живот. Да не забравяме, напомня ни неуморно Франциск, че грехът е не друго, а изключване на Бог от нашия живот, че Исус Христос се явява сред нас в лицето на Своите „най-малки братя”. Затова и брат Франциск отива при тях, при бедните, при изключените, не просто за да ги приласкае и да ги утеши, а за да ги сложи тъкмо тях – малките, унижените, отритнатите – в средата на Божията трапеза.

Още нещо. За Франциск, верен на своето име (което означава на български „свободен”), изборът на бедността е избор на свободата. С цялото си съ­ществуване той свидетелства, че не можем да притежаваме света, който е дар за нас, и колкото повече даваме и по-малко имаме, толкова по-свободни сме и толкова по-радостни и плодотворни стават делата ни. Бедният не е онзи, комуто липсва насъщното, а този, който живее само с насъщното, с „единственото потребно”, и той „следва гол голия Христос” и затова нищо не му липсва. Бедността за св. Франциск не е живеене в нищета и недоимък, а пълно себедаряване, споделяне с радост на всичко получено и осъзнаване на нуждата от другите и в най-малките дреболии на всекидневието.

Всеобщото братство е основополагащото измерение на францисканство­то (в това е силата на неговия католицизъм): братство с всички и с всеки. Звучи красиво и е красиво, ала правилото не е описанието на красив идеал. Под цветенцата на свети Франциск, под розите на малката света Тереза, бо­гопосветеният живот е най-напред и преди всичко този на делника, който твърде често е банален, сив, утесняващ сякаш духа ни. Ала Правилото учи как да използваме енергията на живота, за да се освободим от оковите на живота: от диктата на инстинктите, от волята за власт и привързването към собствения аз.

Радостта е най-трудната за следване повеля на св. Франциск. Тя е и най-уди­вителната и най-възхитителната за мен. В нея намирам своеобразието на Францисканското правило, своеобразието на францисканския начин на жи­вот. У Франциск няма съмнение: всички братя и сестри трябва да са „весели и радостни”: именно радостта е свидетелството, видимият за всички бе­лег, че наистина следват Правилото. Само тогава, само весели и радостни, малките сестри и братя могат да запалят и въодушевят и другите хора да обичат също тъй весело и радостно Бога, защото Бог дава истинската радост и щастие и в този живот. Радостта на Франциск не идва от прос­тодушна наивност, тя е плод на вътрешно завоюване, на преминаване през всички изпитания, болести, несгоди на живота. Тази радост е истинска и съ­вършена, защото тя приема и поема личните страдания на светеца и различ­ните болки и тегоби на света. И до края на живота си Франциск запазва все тъй искрящо и силно чувството на радост от срещата и общуването с все­ки и всичко. Радост, която е намерената отново свобода: гостоприемство на сърцето и на ума, които посрещат всичко срещнато винаги с доверие в Бог, доверие, което е едно със силата на любовта.

Та каква е днес за нас, тук и сега, актуалността на Правилото на свети Фран­циск. Фундаментално за духовния живот и вчера, и днес е изискването за въ­веждане на ред в собствения живот. След като прочетох книгата на проф. Кияс, си мисля, че и психотерапевтите днес трудно могат да предложат нещо по-добро на търсещия душевно изцеление човек.

Правилото, кипящо и днес от духа на св. Франциск, може, както ни показва о. Кияс, да бъде извор на по-пълноценен духовен животи за всички нас, които не сме призвани към живота в конвента, но сме също тъй призвани да месим тестото на света с кваса на Евангелието. И можем да го направим и с помощ­та на Францисканското правило, защото пътят на св. Франциск открива на света истинския лик на християнското съществуване.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност „Кул­турология” на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и „Философия на религията” в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната филосо­фия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Главен редактор на сп. Философия. Автор е на книгите Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко (1999), Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013), Изли­зания (2015), Разпознавания. По пътищата на душата (2017), Приближавания (2019), Прочити на Данте , том 1–3 (2023).