Знаци и дилеми по пътя към свещенството

Златоустовите слова за свещенството са есенцията на православното разбиране за отговорността на свещеника, а също и за изпитанията, пред които трябва да е готов да се изправи като Божи служител. В едно от тези слова свети Йоан казва: „Според мен дори и хиляди хора да подтикнат и при­нуждават някого да стане свещеник, той не трябва да се съобразява с тях, а първо да изпита душата си и да изследва всичко много старателно, и едва тогава да отстъпи пред тези, които го тласкат”[1]. И тогава, и днес изборът на свещенството изисква да бъде предшестван от внимателно пътуване навътре в себе си, от нелек изследователски процес на себепознание. И ма­кар да сме на дъното на класацията за последните пет години – с най-малко свещеници на глава от населението не само в православния свят, но и за цяла Европа[2], и днес има българи, които се решават да пристъпят към свещениче­ското служение.

За двамата ни събеседници можем да кажем, че са новоначални духовници – 43-годишният отец Ивайло Борисов е ръкоположен през лятото на измина­лата 2023 година (половин година след дяконското му ръкоположение), а отец Борис Борисов е на 35, но има по-дълъг стаж от своя събрат, ръкоположен е за свещеник през 2020 г. И двамата служат в столични храмове: отец Ивайло – в църквата „Успение Богородично” в кв. „Обеля”, а отец Борис – в църквата „Св. Преображение” в „Лозенец”. И за двамата музиката е била във фокуса за определен етап от живота им. Отец Ивайло е дългогодишен църковен певец и автор на две книги, посветени на църковната музика: Изтъкнати музико­учители певци на източното православно църковно пеене (Изкуство, 2014) и Селенията на църковната музика (Омофор, 2019). Отец Борис пък е бил член на рок група и днес е радостен, че е получил благословение от Белоградчишкия епископ Поликарп да пуска в интернет пространството, когато успява, ав­торски рок песни с текстове с християнско послание. Нарекъл е своя проект „Благовестител”, макар и липсата на време да не му позволява да се посвеща­ва по-често на него, тъй като отдава усилия и като докторант по старо­заветна библеистика в Богословския факултет на Софийския университет.

С двамата разговаряме за вътрешните дилеми и Божия промисъл в избора им да станат свещеници, както и за реалностите на днешната църковна ситу­ация. В крайна сметка, в този разговор освен за високото духовно призвание става дума и за търсенето на лично щастие, колкото и може би еретично да звучи това за някого…

 

Разкажете повече за вашия път към вярата. Семейството ли оказа свое­то влияние?

О. Ивайло Борисов: Майка ми е вярваща, баба ми също беше вярващ човек, но никога не са били въцърковени. Въвеждането ми във вярата дължа на един мой съсед – Иван Златанов, Бог да го прости. Той беше дългогодишен църко­вен хорист, работеше в църковната администрация. Под негово влияние се кръстих, когато бях на 13 години, той ми стана и кръстник. Даваше ми книги на християнска тематика и интересът ми към вярата с всяка година се уве­личаваше. Послушах и неговия съвет и се записах да уча в Семинарията. Там усетих, че пеенето ми се удава, и се концентрирах върху него.

О. Борис Борисов: Майка ми е силно вярваща, така че съм въведен във вярата от ранна детска възраст. Но отрано започна да ми прави впечатление едно нещо – че у дома Бог присъстваше чрез разговорите за Него, чрез молитви­те, запаленото кандило, но навън – в книгите, които изучавахме в училище, в разговорите с приятели и съученици, за Него изобщо не ставаше дума. Това усещане за двойственост се засилваше във времето и в тийнейджърските ми години – заедно с бунта към авторитетите – дойде и бунтът ми срещу Църквата. Загърбих вярата си, защото смятах, че тя ми пречи да се котирам в средата, в която се движех. Вече се възприемах и се представях за атеист.

Но точно като Блудния син, който отиде в далечната страна на греха с оп­ределени очаквания, не получих нищо – отрекох се от най-ценното си нещо в името на това да бъда харесван от хората. А се чувствах тотално неоценен и нещастен. Моето завръщане към Христос се случи около 22-рата ми година.

 

Как взехте решението да приемете свещеническото служение? Кое най-много ви притесняваше в този избор, от една страна, и от друга – кое най-силно ви тласкаше към него?

О. Ивайло: И до днес общувам с различни хора, включително и с много хора извън Църквата. Още когато бях църковен певец, някои се чудеха на избора ми – „За какво ти е всичко това?!”, питали са ме. Но аз не съм се влияел, следвал съм вътрешния си глас. Така беше и с решението ми да стана свещеник, моята съпруга Лидия също ме подкрепи.

Още когато записах Семинарията, си мислех, че съвсем скоро след като завърша, ще ста­на свещеник. Но животът ми протече по друг начин и това не се превърна за мен в ня­каква фикс идея. С времето стигнах до изво­да, че е добре да оставиш нещата на Божия промисъл, да си търпелив и да изчакаш опре­деленото време. Като църковен певец имах възможност години наред да наблюдавам слу­жението на клириците в храма и това ми по­могна много. Тези години опит отчитам като нещо положително. Улавям се, че днес казвам и правя неща, които съм чул от други свеще­ници, които са ме впечатлявали. Служението е и традиция, приемственост. Но ето например отслужването на светата Литургия – колко пъти съм наблюдавал внимателно свещениците като цър­ковен певец, но когато ти застанеш пред светия олтар, усещането е неопи­суемо и за него не можеш да се подготвиш предварително.

Това, което ме притесняваше в служението на свещеника, ме притеснява и днес с еднаква сила – отговорността, която носим. Особено в изповедта чес­то се питам – дали съм казал най-правилното и подходящото за конкретния човек нещо, дали няма да го подведа. Това е тревога, която постоянно си жи­вее в мен. Има една мисъл, която гласи, че всеки лекар си има свое гробище. Страховито е това и трябва да внимаваме да не се случва и при нас, свещени­ците, в духовен план…

О. Борис: Първото ми висше образование беше психология, но бях несериозен, отнасях се хъшлашки към ученето и завърших с нисък успех. В онзи момент не виждах за себе си перспектива да се реализирам в тази област.

Междувременно имах интерес към музиката, който беше тръгнал от тийней­джърските ми години, когато се бях запалил по метъла. Бях като много други момчета, които през жанра и през конкретни банди, които харесват, хващат да учат китара на една по-късна възраст. Реших да запиша като второ вис­ше музикална педагогика. Даже бях за една година учител по музика. От една страна, с децата ми се получаваше добре, беше ни весело в часовете, правехме концерти с авторски песни, беше впечатляващо и за родителите. Но от дру­га страна, в моите часове се играеше на гоненица, не бях способен да въдво­ря никаква дисциплина… отвъд границите на допустимото. Казах си: „Леле, и тук попадам на задънена улица”. Успоредно с работата ми като учител, години наред работех неквалифицирана работа в един склад, може би около десети­на години. Една нощ, прибирайки се вкъщи от дежурство в склада, чувствах голямо отчаяние – от дълги години нямах човек до себе си, бях самотен; рабо­тех неквалифициран труд. Майка ми ме посрещна вкъщи будна и започнах да ѝ се оплаквам колко ми е трудно. Тогава тя ми каза: „Запиши паралелния курс в Семинарията и на Господ, ако му е угодно да станеш свещеник, ще ти даде жена”. И тогава си казах: „Това е последният ми шанс да бъда щастлив”.

Спомних си тогава един разговор с мой приятел атеист, с когото често спо­рехме по темата за вярата и който веднъж ми каза: „Ами добре, щом вярваш, че Христос е възкръснал и е въплътеният Бог, вземи и стани свещеник!”. Тогава думите му ми се видяха някакъв абсурд – не можех да допусна точно аз да стана свещеник. Но в този момент, години по-късно, когато не виждах ни­каква перспектива нито в личен, нито в професионален план, в ума ми изник­наха онези думи на свети апостол Павел от Първото послание до коринтяни: „Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят…”, и това ми даде смелост… Записах Семинарията, след това и Богословския факултет.

Господ направи много чудеса за мен, едно от тях беше, че ми даде моята съпруга. Запознахме се един месец преди завършването ми и се оженихме за по-малко от два месеца.

 

Надеждата ни към младите свещеници е, че те ще спомогнат за ограни­чаването на някои негативни явления сред православните. Едно от тях според мен е възприемането на неправославните като вражески елемен­ти, което е вид сектантско мислене, водещо до капсулиране. Вие усетили ли сте подобна тенденция?

О. Борис: Тази тенденция се разпространява сред все по-широк кръг от вярва­щи у нас, защото това е най-лесното. Св. Йоан Кръстител призовава към по­каяние, метаноя, което означава обрат на ума. А често се случва в Църквата да влизаме с пълна торба стари убеждения, вместо да я оставим на прага на храма. Христос ни казва – никой не налива ново вино във вехти мехове. За жа­лост обаче някои се опитват да примират две често непримирими неща, нап­ример един тоталитарен режим и начин на мислене с православната вяра.

О. Ивайло: Света Мария Скобцова говори именно за това в Типове религиозен живот[3]. Мнозина, които са свикнали по един начин да живеят и да мислят, ко­гато станат вярващи, неусетно пренасят тези модели в Църквата. И мисля, че като свещеници трябва да говорим за тези неща, да ги назоваваме и да изказваме ясна позиция.

О. Борис: И аз мисля, че трябва да споделяме публично позицията си!

О. Ивайло: Но не съм сигурен доколко посланието на свещеника ще стигне до всички. Има неща, за които човек трудно си променя мнението. И тъжното е, че мнозина православни непрестанно виждат врагове не само в света, но и в самата Църква. Те наричат едни от най-големите имена в съвременно­то богословие модернисти и икуменисти, които са се самоизключили от пра­вославието. Като например отец Георги Флоровски или отец Александър Шмеман. Наскоро разговарях с един богослов, който ми обясняваше, че отец Александър Мен бил юдействащ. Отец Александър Мен е проповядвал във вре­мена, в които е било опасно изобщо произнасянето на думата „Бог”. „Аз и ти никога няма да можем да привлечем толкова много хора към вярата, колкото е успял да привлече той”, отвърнах на моя познат, но едва ли успях да променя мнението му.

 

Водим помежду си богословски спорове, но поглеждайки към общата кар­тина, виждаме, че повечето съвременни хора или се отнасят с безразли­чие към вярата, или са скептично и дори критично настроени към хрис­тиянското учение и Църквата. И някои от тях са много по-заинтригувани от всякакви езотерични идеи. Като свещеници според вас какъв е пътят към тях, особено към духовно будните и търсещите сред тях?

О. Борис: Мисля си, че именно тези богослови, за които отец Ивайло го­вори преди малко, заклеймявани като модернисти, са една много добра ли­ния, от която можем да започнем. Защото говорят на съвременен език и по никакъв начин не отстъпват като мислители на съвременните атеистични философи. И когато ние усвоим такъв език и успеем да дос­тигнем до дълбините на философски­те измерения на нашата вяра, успеем да се задълбочим както в Светото писание, така и в светоотеческите писания и успеем да покажем на тези търсещи хора тази дълбочина, ще пожънем добри плодове. Защото, ако си човек с интелектуален усет, кол­кото и да си анти Църквата и критик на християнството, ще видиш, че там има страшно много мъдрост, и ако си честен пред себе си – не можеш да кажеш, че това е някаква глупост.

Не бих могъл да убедя такъв човек, че в живота ми са се случили събития, кои­то разпознавам като чудеса. Ето например за моята история вероятно той би казал: „Този се филмира! Не могло нищо да стане от него и накрая станал поп. Не могъл дълго време да си намери жена, накрая си намерил – голямо чудо, няма що. Пълен смотаняк!”. Не бих могъл да убедя такъв човек в силата на Божията благодат в живота ни, това става вече на друг етап, и то не по интелектуален път. Но нашата задача е да наблегнем на чисто интелекту­алната страна на вярата, за тази цел обаче като духовници трябва да сме достатъчно подготвени.

И разбира се, заедно с това и другото – начинът ни на живот, според думите: Придобий мирен дух и хиляди около тебе ще се спасят. Това вече е по-трудното, но двете линии не си противоречат, могат да вървят ръка за ръка. Да усе­тят Божията любов чрез нас…

О. Ивайло: Стигаме отново до това – до живота на всекиго от нас. Не можеш да преподаваш нещо на другите, което на теб ти е далечно. Не бива да раз­махваме пръст по фарисейски.

О. Борис: И трябва да се възползваме от всяка възможност да благовестим. Например, когато има опело, в храма влизат много хора, които обичайно не прекрачват прага му. Целта е да успееш да ги докоснеш. Не само чрез про­поведта, но и чрез служението ти, чрез цялостното ти поведение.

 

Споменахте „цялостното поведение” на свещеника, не ви ли натежават тези големи очаквания от страна на нас, миряните, към вас? Да сте „за пример”?

О. Борис: Бях склонен да бъда зависим от хорското мнение. Моето завръща­не към вярата ми помогна да се освободя от тази зависимост. Днес съм на принципа: кой каквото иска да си мисли за мен, аз пък ще правя това, което сърцето ми казва.

Затова очакванията на другите по-скоро не ми тежат. Съзнавам собстве­ното си недостойнство и че не съм за пример. Но нека го погледнем от друг ъгъл – от нас, духовниците, не се изисква кой знае какво. Нали Христос казва: Игото Ми е благо, и бремето Ми леко. Нужно е само да сме открити и честни със самите себе си и тогава Неговата благодат ще побеждава греха в нас. Това освещаване би трябвало да започне да се случва и да бъде видимо – за тези, които искат да го видят, разбира се.

Относно това, което каза отецът, да не размахваме пръст – това е особено важно, отново Христос ни казва да не бъдем като фарисеите, които връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат. Най-строги сме към онези грешки и пороци на другия, от които ние не страдаме. Добре е да се запитаме обаче бихме ли приложили същата строгост към порок у другия, който е и наша слабост...

 

Мисля си, че назидателният тон е доста неефективно средство за про­вокиране на промяна у съвременния човек. Може би защото в по-голяма степен отстояваме свободната си воля или защото ни липсва смирение, вероятно и двете…

О. Борис: Истината е, че когато Църквата е била в симфония с държавата, този назидателен дух неусетно е проникнал, внедрил се е в Църквата. За онзи исторически етап това е било нещо обичайно и е действало. Но днес да пла­шим хората с това колко страшен е Бог не върши работа. Наистина Бог е любов, както казва свети Йоан Богослов, а в любовта страх няма, казва още той. Мотивацията на светеца да не греши не е страхът, а любовта.

Не съм противник на симфонията между Църква и държава. В голяма степен именно тя е спомогнала за развитието на християнската култура и изкус­тво. Колко много души са се спасили благодарение на това, че чрез мощта на държавата Благовестието е достигнало такива мащаби, каквито не би могло да достигне без нея. Но това е част от миналото на християнската история и си остава там. А сега трябва да действаме според настоящите условия, виждайки рисковете от някаква квазисимфония.

О. Ивайло: Свободната воля на човека е важна ценност за християнството. Виждаме негативите от опитите да се изгражда такава симфония. Макар и да става дума за друга религия, но го виждаме това и при нашите съседи – в Турция сега налагат такава политика, прорелигиозна. Не бива да се залита в крайности.

 

Всяко преобръщане на обществените нагласи започва от индивидуална­та промяна, а за това спомагат и книгите. Иска ми се да завършим нашия разговор с вашите препоръки – кои християнски автори са ви особено лю­бими и бихте ги препоръчали на някой търсещ човек, който тепърва нав­лиза в християнската мисловност?

О. Ивайло: Бих препоръчал беседите на митрополит Антоний Сурожки. За мен той е изключителен автор, който всъщност не е писал собственоръчно кни­ги, а е проповядвал и неговите слова са сваляни от аудиозаписи. Но усещаш, че в думите му няма капка фалш, всичко казано е преживяно и идва от сърцето.

Силно са ми въздействали и художествените творби на християнски автори като Достоевски и Пастернак. И разбира се, на следващ етап не можем без четенето на класици на светоотеческата литература, сред които св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и други.

О. Борис: Особено влияние за мен имаха Изповедите на св. Августин. Към края на обучението ми по психология пък успоредно с Фройд, Юнг и Фром, четях Добротолюбието – свети Йоан Лествичник, свети Ефрем Сириец, свети Антоний Велики. Бях впечатлен, че тези древни християнски аскети не от­стъпват по познания за човешката душевност на съвременните светски изследователи. Даже са по-добри, поне за мен. Бих ги препоръчал като полезно четиво, стига да имаме все пак способността адекватно да го възприемаме. А не да се уплашим и да започнем да ядем по коричка хляб на ден или да започ­нем да правим по десет хиляди поклона. Ако обаче ни е трудно да усетим къде е мярката, по-добре да се въздържим и да не ги четем на този етап.

И да не забравяме да четем Библията, което на нас, православните, ни се случ­ва понякога. Защото колкото повече четем, толкова по-силно се удивлява­ме – ако човек го е измислил, то би било най-гениалното човешко изобретение. И колкото повече удивлението ни нараства, толкова по-осезаемо усещаме, че като човешко творение то е напълно необяснимо и е възможно единствено като Божествено Откровение!

 

 

[1] Из Слово 4, Шест слова за свещенството, превод: Светослав Риболов, София: Омофор, 2005 г., с. 77.

[2] Greece tops European list of proportion of priests to population, https://orthochristian.com, 1 ноември 2018 г.

[3] Вж. Майка Мария (Скобцова), Типове религиозен живот, София: Омофор, 2006 г.