Властта на оттегления

В памет на патриарх Неофит

През изминалия месец станахме свидетели на един парадокс, който, убеден съм, почти всички усетихме. Този парадокс обаче не бива да остане просто усетен, тъй като трябва да се усвои като урок (най-вече от онези, на които всъщност бе тайнствено преподаден).

Защото дайте си сметка: към 12 март (сряда) възмущението на църковния на­род у нас достигна критични размери. За първи път пред Синодалната палата, за да го демонстрират, се събраха не просто десетките засегнати от неблаго­образията около избора на нов Сливенски митрополит свещеници и миряни от тази епархия, но стотици – видях ги с очите си – възмутени от прозрачно-влас­толюбивите „игри“ с т.нар. „синодална наредба“. Наредбата, отнемаща пра­вото, записано в устава на БПЦ, на свещеници и миряни да избират за в бъдеще своите духовни предстоятели и концентрираща го в ръцете на дузината мит­рополити с абсолютно неприкритата цел да улеснят борбите си за власт. Борби между станалите очевидни за целия църковен народ „партии“ на този и на онзи, очакващи с все по нервно нетърпение (предизвестената от месеци) кончина на патриарх Неофит, за чието изцеление междувременно се молеха на всяка литургия. Тази преминала почти всички граници на приличието подго­товка за предстоящия сблъсък за бялото патриаршеско було буквално кап­сулира синодалните архиереи в корпорацията им, отчужди ги до степен дори вече да не усещат това, от всички онези, на които би следвало да са духовни предстоятели – отци (т.е. бащи). На 12 март, вторник, това тяхно мотивира­но от борбата за власт отчуждаване от църковния народ доведе до ответно безпрецедентно (усетих го абсолютно ясно) отчуждаване и на църковния на­род от архиереите му. Избиващата буквално на повърхността жажда за власт, от която – всички си даваха сметка за това – бяха мотивирани и касирането на избора в Сливенска епархия (защото бе много важно „чий“ кандидат ще я огла­ви), и приемането на злополучната „наредба“ – бе на път да породи не админис­тративен, но дълбинен духовен разкол в църковното ни тяло.[1]

И ето: на 13 март късно вечерта си отиде от този свят патриарх Неофит. Отиде си буквално ден след като въпросният дълбинен църковен разкол бе достигнал до критичната си „пускова“ точка. Отиде си след тежко и дълго боледуване, след продължително физическо отсъствие от публичното прос­транство. И тогава онова, което бе видимо у него и през всичките изминали го­дини, изведнъж бе припомнено почти осезателно. Бе припомнен контрастът на неговото подчертано не-властолюбие с властолюбието на повечето от съб­ратята му. Бе усетена разликата между неговото публично отсъствие и пуб­личното присъствие на другите. Бе усетено обаче, че това негово отсъствие всъщност е било… присъствие. Защото духовното присъствие по принцип се усеща именно в своята оттегленост, в своята тишина, в своето мълчание, ако щете. Оказа се, че патриарх Неофит е имал власт чрез нейното недемонстрира­не, чрез нейната оттегленост. Имал е власт чрез подчертаното си не-власто­любие. Имал я е, казвам, защото – по парадокс – именно неговата кончина върна отчуждените от тяхното отчуждение. В петък следобед минах през площада пред катедралния храм, през същото онова място, изпълнено с демонстрира­щите своята възмутеност, своята (вече неможеща да се скрива) отчужденост църковни хора, и видях, че… те са се върнали. Дълги, дълги опашки от хора и в цивилно облекло, и в раса, мълчаливи, с цветя в ръце, чакаха (и щяха да чакат с часове), за да се поклонят на дядо Неофит. Властта на през цялото си патри­аршестване оттегления от властта, властта на сега вече окончателно от­теглилия се от нея бе – оказваше се – достатъчно силна, за да ги върне, за да ги накара да оставят онова от вчера зад гърба си, да простят. Заради него.

Изпитах дори чувството, че той промислително се бе оттеглил напъл­но именно в този момент – за да върне отчуждилите се към храма. Защото властта на храма, властта на Църквата е именно в нейната оттегленост от „този свят“ – тя е властта на „другото“ на света, на „другото“ на него­вата власт и с това друго именно Църквата привлича, с това друго тя има власт в света. С тази власт без власт – преди да легне за месеци в болнично­то легло – патриарх Неофит съхраняваше властта на Църквата над Христо­вия народ, с тази власт без власт той го и върна на площада пред катедрала­та, притихнал, простил, просветлен, след като напълно се оттегли от този свят, след като отиде отвъд. Защото поначало имаше духовния „инстинкт“ да знае, че духовната власт е същинска, истинска, собствено църковна власт, когато не боде очите с „тукашност“, когато не се усеща притискаща тук, а е оттеглена там.

И тъй: онази – лелеяна, нетърпеливо очаквана, събираща ресурси власт, за­бълбукала от Синодалната палата, която отблъсна хората, тази пък, през цялото време оттеглена, все повече оттегляща се и накрая окончателно оттеглила се власт на патриарха, ги върна, привлече ги отново.

В това е парадоксът, който, убеден съм, всички усетихме и който всички трябва да осъзнаят, да усвоят като урок, промислително даден ни през из­миналата седмица.

Да, мнозина отбелязаха съвпадението на погребението на патриарх Неофит с непосредствено следващата го Неделя на прошката. Аз мисля, че последното достойно дело на патриарх Неофит бе именно неговото промислително оттегляне тъкмо в навечерието на тази Неделя. Защото, прощавайки се с него, църковният ни народ прости и на онези, на които той (ненатрапчиво) бе предстоятел. Събирайки го, за да се прости с него, патриарх Неофит из­проси прошката и за събратята си.

Нека запомнят този урок, преподаден им от властта на безвластието, от привличащата сила на оттеглеността, всички онези, които оттук ната­тък ще протегнат ръка към неговото бяло було.

Послепис. Лично аз ще запомня патриарх Неофит с още две важни неща. Той бе градски човек в манталитетния смисъл на тази дума и в това отношение бе наследник на старата традиция, според която Църквата се ражда в гра­довете, в „полисите“, и е духовният център на гражданска Европа. Той бе и онзи, който прояви честността да нарече с истинското му име онова, което травмира нашия свят днес. В своето последно Богоявленско послание, про­четено, докато бе вече в болницата, той определи агресията на Русия като „унищожителна война против братска Украйна“ и напомни (и на определени свои събратя също), че „Господ Бог и Светата Църква благославят само онази армия, която не проявява агресия, но пази и отбранява своя народ и държава в международно признатите ѝ териториални граници“.

 

Бог да го прости и нека да бъде вечна и блажена неговата памет.

 

 

Снимка: Александър Василюк

 

[1] Тук трябва да отбележа непременно достойната постъпка на двама архиереи, първоначално подписали „наредбата“ – първо Варненския митрополит Йоан, а после и Врачанския Григорий, които, осъзнали греш­ката си, оттеглиха своите подписи. Сигурно затова митрополит Йоан бе и единственият, който бе при­ет от протестиращите пред Синодалната палата, и макар разгорещено, те разговаряха с него сърдечно и дружелюбно.