СЛОВО В НЕДЕЛЯ НА САМАРЯНКАТА

Ардялски митрополит Антоний (Пламадеала) (1926–2005) е един от бележитите съвременни румънски духовници. През 1950 г., скоро след като е постриган за монах, е репресиран от тоталитарната власт по обвинение в антикомунис­тическа дейност. Прекарва около 7 години в трудови ла­гери, вкаран е в затвора „Жилава“ между 1954 и 1956 г. След освобождаването му е ръкоположен за епископ и приема длъжността патриаршески викарий, а през 1982 г. е избран за митрополит на Трансилвания (Ардял). През 1971 г. защи­тава докторат по теология в Хейтроп Колидж към Лондон­ския университет. Автор е на множество публикации и на няколко книги, сред които „Традиция и свобода в православ­ната духовност“, „Духовни слова“, „Три часа в ада“ и др.

Публикуваното тук слово е произнесено в катедралния храм на град Сибиу на 11 май 1985 г. и е включено в сборника Нови тълкувания на древни писания, Букурещ, 2011 г.

В календара на Православната ни църква тази Неделя, Пета след Пасха, е наречена Неделя на самарянката. Сигурно мнозина се питат: как тази са­марянка е станала толкова известна, щом дори името ѝ не се споменава в Евангелието… Защо тъкмо тя бива запомнена измежду десетките, дори стотиците хиляди анонимни съвременници на Спасителя? С какво е заслу­жила да влезе в историята, да бъде споменавана през вековете и дори да ѝ бъде посветен ден от църковния календар? Коя е тази жена, която конкури­ра Александър Македонски и Цезар? Коя е самарянката, рисувана от едни от най-знаменитите художници? Какво е направила тя, за да заслужи да бъде из­образявана на стените на нашите храмове?

Тя е анонимна, но е пример. За да разберем за какво, нужно е да се върнем малко назад, в атмосферата на събитието. Жената е селянка, населяваща част на Светите земи, смятана по онова време за прокълната и поругана. Самария. Тя е селянка като всяка друга. Даже, бихме казали, една малко безсрамна, дръзка се­лянка. Съвсем скоро ще видим защо. Самария е област, разположена в средата на Светите земи, между северната област Галилея, където е Назарет, и юж­ната област Иудея, където са Витлеем и Йерусалим.

Самаряните, както и земята им, били смятани за нечисти от юдеите. Никой юдеин не би се доближил до някой самарянин. Нито би говорил с него. Нито пък би взел нещо от ръката му. Дори избягвали да минават през тази тери­тория. Защо? Във времето на асиро-вавилонското нашествие, по време на цар Салманасар, вавилонците се смесили с местните, с жителите на Самария. Това са потомците на двама от дванадесетте сина на Яков, а именно Ефрем и Манасия. Смесили се с асиро-вавилонските нашественици и накърнили рели­гиозния си порядък, свещен за синовете на Израил. Дори заменили Йерусалим като свой религиозен център с друг, където издигнали нов олтар, подменили Йерусалимския храм със свой храм на планината Гаризим, където се покланяли и на Яхве, и на някои асиро-вавилонски идоли. От юдейска перспектива това е пълна религиозна катастрофа. И престъпване на едни от основните запове­ди на Писанието: „Не си прави кумир…“ (Втор. 5:8; Изх. 20:4) или „Не отивайте след други богове, богове на ония народи, които ще бъдат около вас“ (Втор. 6:14). И заради това самаряните като прокажени били отбягвани от юдеите, както са били отбягвани и обитаваните от тях села и градове.

Но ето че Спасителят, придружаван от апостолите, насочвайки се от юж­ната Юдея към северната Галилея, своята родина, както казват евангелис­тите, защото е от Назарет Галилейски, вместо да заобиколи Самария, както правят всички, продължава по долината на Йордан към извора ѝ, преминавай­ки направо през Самария.

Можем да си представим, че самите апостоли Го придружават по този път не с особена радост и не без смущение. За един истински юдеин е скандално да върви по него. Спасителят обаче решава да се изправи пред този скандал. Намислил е нещо. Може би да преподаде урок на апостолите… Стигат до град с името Сихар. Забележете, евангелистите ни дават географски детайли. Казват ни името на града… И неслучайно. Защото правят история.

В края на града има кладенец. Иисус се спира, за да си почине, изпраща ученици­те Си в града да потърсят храна. И докато седи близо до кладенеца, от Сихар идва жена, за да си наточи вода. Вижда Спасителя и по облеклото му разбира, че е юдеин. Не му казва нито дума, защото знае, че не бива да говори с него. Наточва си вода, вероятно носи със себе си съд и въже (при кладенеца са липс­вали необходимите пособия за точене на вода). Противно на повелите на за­кона и за нейна изненада, Спасителят ѝ проговаря с думите: „Дай ми да пия!“. Жената е стъписана, човекът отсреща прекрачва обичайните граници, ни­кога не ѝ се е случвало такова нещо. Отвръща Му: „… как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“.

Жената чака обяснение и така и не Му дава вода. Тогава Спасителят ѝ казва: „да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива.“ (Иоан. 4: 10 и сл.). Странно обяснение! Какво ли е това подхвърлянe – за живата вода, сякаш съществува и мъртва вода, вероятно си е казала жената. Усеща се, че тя сякаш не е чува­ла подобно словесно съчетание, макар че метафората не е чужда като начин на изразяване за тогавашните хора. В свещените писания на юдеите, които са едни и същи с тези на самаряните (с някои изключения), метафорите при­дават неподражаема красота, особено на текстове като Песен на песните, Притчи Соломонови или Еклисиаст. Можем да предположим обаче, че веро­ятно самарянката не е била усърден читател. Още повече че по онова вре­ме книгите са били предназначени предимно за мъжете. Искала е да чуе нещо простичко и директно, вместо това тя чува обяснение, в което не намира смисъл. И продължава да се чуди – кладенецът е дълбок, а Той дори няма ведро. „Нима Ти си по-голям от отца ни Иакова, който ни даде тоя кладенец, и сам той от него е пил, и синовете му, и добитъкът му?“ Тогава Иисус отново ѝ отговаря с тайнствени думи: „Ако пиеш вода от този кладенец, пак ще ожад­нееш. Но водата, която аз ще дам, може да направи човека да живее вечно”. Не е трудно да предположим, че и тези думи на Спасителя остават неясни за жената. Все пак тя реагира на изкушаващата идея да получи вода, която да ѝ стигне за цял живот: „… господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя“. Това е призив, провокиран от разумни подбуди, но много е възможно този призив да е отправен само от вежливост или дори леко на шега… Тя вероятно си е мислела, че Христовите думи не са били изре­чени за нея! И наистина те не са били само за нея!

Спасителят си дава сметка, че тя не разбира думите Му, че ги е изтълкувала в буквалния им смисъл, подобно на Никодим, чул от Него за новорождението и неуспял да разбере скритото им значение. Все пак Той иска с нещичко да ѝ подскаже и да я подготви за бъдещето. Подлага я на изпитание, като ѝ казва: „… иди повикай мъжа си и дойди тука…“, а жената отговаря: „… нямам мъж“. Издържала е теста с отличие. Спасителят, Който като всезнаещ Бог вижда всичко и познава делата, сърцата и съдбите на хората, е знаел това за нея, но е подложил на изпитание нейната искреност, за да види дали си заслужа­ва да продължи разговора. И харесва нейния отговор. Тя е казала истината. „Добре каза, че мъж нямаш…“, ѝ отвръща Той и след това я изненадва с под­робности от живота ѝ, които събуждат в максимална степен интереса ѝ и я ангажират напълно в разговора. „… Защото петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза.“ Жената била стъписана и възкликнала: „Господине, виждам, че Ти си пророк“. Изключително впечатлена, но все пак запазила самообладание, тя решава, че би могла да се възползва от шанса, че Бог е поставил пророк на пътя ѝ, и вероятно си казва – трябва да му задам въпроса, който засяга всички нас, жителите на Самария, въпрос за моя народ, за онова, заради което сме отбягвани от юдеите; щом Той говори с мен, трябва да е друг, различен от останалите юдеи, мъдър човек. И ето че задава своя въпрос: „Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме“.

Едва тогава Спасителят наистина дава на жената жива вода. Има ли от­говор за нея? Да, отговорът е и за нея. Но отговорът Му е преди всичко декларация на вярата, един от онези моменти, в които Спасителят разгра­ничава Своето учение от това на Стария завет, но също и от това на езич­ниците. Път, разграничаващ го както от едните, така и от другите. Онова, което казва на самарянката, е като продължение на Проповедта на планина­та. Срещата с нея е претекст за изричане на словото, същност на Неговото Евангелие. Ето защо тази неизвестна жена от Самария влиза в историята. Защото тя първа е чула това слово. И кой знае, може би точно тя е предала на хората думите Му и от нея са били предадени на св. Евангелист Йоан. Той откъде ги е чул? Или може би Иисус ги е повторил? Може би ги е повторил пред учениците Си? Но Той не е имал навика да повтаря вече казаното от Него.

Една светица със забравено име. Една светица, живяла без брак с мъж?... Нейната личност се превръща в инструмент за първостепенни по важност изяснения, свързани с преодоляването на тесния национализъм в християнството, на старите закони, на други национализми, включително и на отхвърлянето на самаряните, разширявайки християнството до универсални граници.

Ето какво сякаш казва Иисус на тази жена – „Моето учение е универсално. Границите му се простират до границите на света, а центърът му може да е навсякъде, защото всеки човек е един цял свят и светът е всяка личност. То е навсякъде. И е необозрима по размерите си величина, но същевременно се по­бира в едно човешко сърце. Но най-вече не е във формите, местата и обреди­те, освен тогава, когато е в хората, в Духа и в истината. Само тогава може да се установи във форми, места и обреди, сиреч навсякъде, където има хора“.

Но да се насочим към конкретните думи на Спасителя: „Жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от иудеите“. Тези слова потвърждават приемствеността между двата Завета, която хората от Самария и езич­ниците, като цяло, са пренебрегнали. Но също така потвърждава, че нещо следва да се промени и по отношение на юдеите. Ако тези думи бяха изречени пред някой юдеин или в Юдея, че ще дойде време, когато мястото за покло­нение вече няма да бъде Йерусалим, Той би се изложил на смъртна опасност. Въпреки че Иисус отхвърля на планината Гаризим привилегията да е изклю­чително място за поклонение, думите Му предизвикват радост у самарянка­та… И веднага, продължавайки словото си, Той преминава към онова, което ще замени старото: „Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклон­ници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина”. И за да я убеди, че може да бъде единствено така, както ѝ казва, Той ѝ дава определение за Бога, едно от възможните, но напълно пасващо на контекста на разговора: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“.

Въпреки че харесва отговора, жената има нужда от още една „проверка“ и не се поколебава да Го попита: „… зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести“. Само един може да даде валидно свидетелство за тях: Месията!

И е била права. Иисус трябва да е одобрил нейния отговор и да е приел възра­жението ѝ. Само Месията може да има властта да поставя вярата и нейното практикуване на други основи. Тогава Спасителят ѝ предлага аргумент в сми­съла на нейните очаквания: „Аз съм, Който говоря с тебе”.

Може да си представим колко стъписана е била жената от подобно изявле­ние, след като вече е била изненадана от факта, че Непознатият знае минало­то ѝ, а след това е станала участник в напрегната дискусия. Краят е направо удивителен!

Не е имала какво друго да стори, освен да изтича към града и да разкаже на своите съжители за случилото се. За да ни покаже колко развълнувана е била жената, свети Йоан Богослов отбелязва една подробност освен факта, че „ми каза всичко, що съм направила“, а именно, че „остави стомната си“. Била забравила защо е отишла до кладенеца. Това изобщо не я интересувало. Вече се интересувала от нещо съвсем друго.

Нека си я представим как тича и говори, вика надясно и наляво и призовава всички да отидат да видят каквото тя е видяла: „Елате и вижте!“. Но има и още нещо. У нея все още няма пълна убеденост, а известен страх, опасява се да не я вземат за луда и никой да не я послуша. Затова и тя се обръща към хората с въпроса: „Да не би Той да е Христос?“.

Думите ѝ са впечатлили съгражданите ѝ, излезли от домовете си и втурнали се към кладенеца, за да видят Човека, Който прави чудеса. Свети евангелист Йоан разказва, че след като разговаряли с Него, Го поканили да отиде с тях в Сихар и че Спасителят останал при тях в продължение на два дни. Нека не забравяме и следното: това било против юдейските традиции, които стро­го забраняват такова гостуване на юдеин при самаряни…

Може да кажем, че Спасителят е извършил със самарянката първата христи­янска катехизация… След като ѝ казал, че трябва да се покланяме на Бога с дух и с истина, отбелязва: „Бог е дух“. Това е начинът да ѝ каже, че е дошло време, когато онова, което е било дадено на древните да знаят според тех­ния начин на разбиране и довело до култа чрез жертвоприношения, сега вече трябва да бъде забравено. И вместо това да се премине към по-високо ниво на разбиране на Бога и на преклонението пред Него, а именно – чрез дух и исти­на, а не в материална форма чрез жертвоприношенията на животни, както е било до онзи момент.

Вече било важно единствено онова, което преди е било второстепенно и напълно пренебрегнато, тоест сърцето, състоянието на душата, справед­ливостта и истината, които само съпътствали ритуалите, молитвите и жертвоприношенията. Става въпрос за истинска духовна революция. Нищо чудно, че свикналите със старите порядки по никакъв начин не можели да приемат тази радикална промяна. Именно опитът да ги промени е коствал живота на Иисус. Нищо не е по-трудно от борбата с установените порядки, вкоренени в съзнанието на хората, дори и когато те са абсурдни или са загу­били първоначалния си смисъл. Само чрез лична саможертва старото може да бъде заменено с новото...

Дали самарянката е могла да разбере какво значи с дух и с истина?

Някои казват: трябва да се покланяте на Бога в духа, тоест без никаква фор­ма, без празници, без пости, без църковни обреди, без свещеници, без свеще­ническо облекло, без да се кръстим, без да коленичим, без изобщо да ходим на църква. Други пък казват: поклонението с дух означава да се поклониш с чиста мисъл, с истинска вяра, с прошка към онези, които са съгрешили спрямо нас, с покаяние в сърцето, с решението да правиш добро според възможностите си, с любов към всички хора, дори и към враговете ни, с молитва за другите. Кое от двете тълкувания тълкува правилно думите на Спасителя? Тези, кои­то избират първото тълкуване, се заблуждават, защото приемат тексто­вете на Светото писание изолирано и губят от поглед някои аспекти, които са изяснени на други места в Писанието и в учението на Спасителя.

Спасителят и апостолите отиват в храма (Марк. 11:15-17, Иоан.7:14-28, Мат. 21:13, Лук. 19:45, Марк. 13:1, Деян. 5:42, Иоан. 2:16); Той признава авторитета на юдейските свещеници, проповядва в храма и в синагогите, заръчва на изцеле­ните от Него да се покажат на свещениците (Марк. 5:38, Лук. 17:14; Лук. 4:15; Мат. 8: 4; Лук. 5:14, Марк. 1:44); препоръчва поста (Марк. 9:29, Лук. 5:35; Мат. 17:21); участва в честването на празниците (Иоан. 7:10; Лук. 22:8), когато го­вори в синагогата Той без колебание поставя тфилин, тоест ритуалната одежда в синагогата (Лук. 4:16 и нататък); когато изцелява болните, използ­ва обредни жестове, като например полагането на ръце над болния (Лук. 4:40), моли се в храма, в синагоги и на специални места (Марк. 1:35; Лук. 4:42; 5:16; Мат. 14:23), използва хляба и виното за обредна цел (Лук. 22:19-20), коленичи при мо­литва (Лук. 22:41), а в книга Откровение говори за тамян и за молитвите на светиите (Откр. 5:8).

Когато някои отхвърлят знака на кръста, не знаят ли, че свети апостол Павел осъди „враговете на Христовия кръст?“ (Фил. 3:18)… Някои от тях „на­глед имат благочестие, но от силата му са се отрекли. И от такива се отвръ­щай!“ (2 Тим. 3:5). Те не признават свещениците, но се правят на пастири; не признават църквите, а си правят „молитвени домове“, каквито всъщност са църквите; не признават свещеническото облекло, но са измислили друго облекло за своите проповедници, не признават църковните служби, но са със­тавили други с подобен ритуал…

Истинското значение на думите „с дух и с истина“ се състои в това, че всич­ки външни форми придобиват стойност само когато са изпълнени с добро сърце, любов, щедрост, жертва за другия, вътрешна промяна, отказ от това да съдиш ближния си, отказ от водене на безсмислени спорове, като се сми­риш и останеш в Църквата Христова, която е изградена върху основата на апостолите и продължава и до днес чрез апостолска приемственост, според както е в нашата Православна църква.

Ние вярваме, че „битието в духа и истината” е възможно само в тези тра­диционни, библейски форми, засвидетелствани от двухилядолетния опит на Православната църква. Очевидно тези форми не са действени и не спасяват сами по себе си като такива, но не можем да се спасим без тях, защото чрез тях изразяваме нашата вяра и преклонението пред Духа и Истината.

Защото „Той ни е дал способност да бъдем служители на новия завет, не на буквата, а на духа; защото буквата убива, а духът животвори“ (2 Кор. 3:6). Под „буква“ разбираме една празна форма, употребена без нейното духовно значение, сама за себе си, сякаш спасението може да се постигне само чрез формата.

Молитвата с дух и с истина прилича на молитвата на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника!“, в която, обръщайки се към Господа, не съдиш ближния си, не се сравняваш с никого и не се оправдаваш. Молитва, в която молещият се вижда гредата в собственото си око, а не сламката в окото на ближния… Молитвата в дух и истина е молитвата на онзи, който изрича само истината пред Бога, когато разговаря с Него, като например когато казва: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. Когато в този момент прощава на всички, съгрешили спрямо него, и който не задър­жа спомена за стореното му зло.

Молитвата с дух и с истина е молитва на този, който не се опитва да излъже сам себе си, нито да заблуди Бога. За неща, които никой не може да знае освен духа на човека, който се моли, и Духа Божи! Именно на тази молитва е учил Спасителят самарянката. Ето защо, заради този си разговор със Спасителя тя придобива привилегията да бъде споменавана и днес. И споменът за нея ще пребъде и през следващите векове.

Християнското предание ни казва, че тази жена се е покаяла и е била една от последователките на Господа и чак до смъртта си е проповядвала Неговото учение. Не мислете, че това е невъзможно, след като тя е започнала да го про­повядва още от момента, в който си е тръгнала от срещата при кладенеца и връщайки се в града, е казала на съгражданите си: „Видях Някого, Който може би е Месията!“.

 

Текстът е публикуван със съкращения

Превод от румънски: Сандра Керелезова