Какво знаем за живота и подвига на отец Максими­лиан Колбе (1894–1941), на този мъченик на любов­та в дълбините на болката, разменил живота си срещу чужд живот в лагера „Аушвиц“? Книгата на Мария Виновска, излязла в Париж през 1982 г., която предстои да излезе и на български език, е вълнува­що свидетелство за живота на полския францис­канец, който до сетния си миг отстоява своята християнска вяра с убеждението, че „омразата не е творческа сила; само любовта е такава“.

 

Неговата история напомня някои от най-красивите страници на Златната легенда[1] и подобно на историята на мнозина светци, звучи „невероятно“. На съвременния човек, дистанцирал се от подобен начин на мислене, тя дори може да се стори шокираща: не е ли това предизвикателство, отправено към човешкия разум? Къде свършва чудодейното? Къде започва абсурдът? Решително предпочитаме истории, които бихме могли да измерим със собс­твения си аршин.

Бог обаче не е логичен. Той дори не е (света Тереза ни го казва) „разумен“. А светецът, всеки светец, е винаги нещо непознато. Един вид ходещ скандал, предизвикателство към „разума“, облог. Въображението на Създателя без­крайно надхвърля това и на най-сръчните му „маймуни“ – романистите и по­етите. А невероятното е обичайният климат на неговия шедьовър, искам да кажа: светците. Ето защо те ни изкарват от коловоза и така ни вълнуват: не доказва ли това по един осезаем начин, че човекът е създаден, за да надмог­не себе си и че на истинската святост не ѝ пука за клишетата?

Раймунд Колбе е син на занаятчия от покрайнините на Лодз. Баща му е бил тъкач. А майка му – акушерка. Искала е да влезе в манастир, когато бъдещият ѝ съпруг ѝ предлага брак. Тя мисли, после казва „да“, при условие че „винаги ще живеем според Божиите закони“. Началото било тежко, бебетата следват едно след друго. Раймунд се ражда през 1894 г. Той има четирима братя.

Вкъщи, зад гардероба, има малък параклис, нещо обичайно за работническите семейства в Полша. Мадоната от Ченстохова се извисява над олтара, създа­ден с много любов и без много вкус: тогава е модата на хартиените цветя. Малкият Раймунд често отива „зад гардероба“, където прекарва дълго време. Той се моли – и плаче. Неговото поведение привлича вниманието на майка му. Тя го разпитва. „Мамо, това е тайна.“ Тогава му обяснява, че едно умно момче никога няма тайни от майка си. Трябва да ѝ се подчини: един ден Раймунд приз­нава, че Светата Дева му се е явила, подавайки му два венеца: единият бял, а другият червен. „Кой искаш?“ А малчуганът ѝ отговаря: „Искам и двата“. Размишлявайки над случилото се, той не може да спре да плаче.

Разбира се, че не е бил нито мечтател, нито наивник. Много сръчен в ръцете, твърде надарен, буен, упрям и импулсивен, той сякаш изобщо не е предназна­чен за свещенство, за разлика от брат си Францишек, кротък по характер. Било решено, че именно Раймунд ще наследи мястото на бащата. Родителите му успели да отворят магазинче и скоро си дали сметка, че именно малкият, много силен в сметките, има талант за търговия. Затуй Францишек е тряб­вало да постъпи в семинарията. Раймунд изоставя ученето, помага на роди­телите си и не казва нищо.

За щастие, местният аптекар проявява интерес към него и започва да му дава уроци. Раймунд изкарва успешно изпитите за търговското училище. Тогава имало мисия в града на отците францисканци от Лвов. Родителите на Раймунд били терциарии. И когато научават, че отците приемат ученици в малката семинария, решават да им поверят Францишек. Раймунд се моли, но не казва нищо. Майка му, тъй праволинейна, отгатва ли тайната му мечта? Но е факт, че в последния момент родителите му разрешават той да влезе там заедно с Францишек, което било огромна жертва от тяхна страна.

По онова време Раймунд не е бил още светец. Животът в манастира му се струвал тежък. И когато трябвало да реши за бъдещето и за своето приз­вание, той се заколебава. Гласът на послушанието, такъв, какъвто го въз­приема свети Франциск, ужасява неговата природа, жадуваща независимост. Бедността също не му казва нищо… Що се отнася до целомъдрието, той е дал обет пред „Дамата на сърцето си“, Светата Дева. Ала не може ли да ѝ слу­жи в света? И вече е решил да напусне манастира, когато го викат в стаята за срещи.

Там е майка му, която идва да му съобщи голямата новина: ще влезе в манас­тир. И край на майчинството! Момичешките ѝ мечти се сбъдват. След сери­озен размисъл двамата със съпруга ѝ са решили да посветят на Бога остатъка от дните си. Така че ще затворят магазинчето. Тя смята да постъпи при сес­трите бенедиктинки, а той при францисканците в Краков. Затова идва да се сбогува със своя обичен син.

Това е удар от мълния. Без да знае, майката на Раймунд спасява призванието му. „Прогледнах и разбрах“ – признава той по-късно. Така, вместо да оповести заминаването му, неговата майка моли отец провинциала той да бъде приет в манастира. Тогава му дават религиозното име Максимилиан.

Две години по-късно предстоятелите изпращат своя надарен послушник в Рим. В Грегорианския университет той блестящо защитава докторат по философия, а сетне и по теология. Ала тъкмо духовният живот го интере­сува най-много. Чете с ентусиазъм живота на „малката“ Тереза, която все още не е канонизирана, както и този на блажения Котоленго[2]. Тереза го учи на „малкия път“, на доверието в „Милосърдната любов“, а Джузепе Котоленго му вдъхва от святата дързост в невъзможните начинания. Ала Светата Дева е преди всички други светци. Тя е неговата царица и неговата учителка. И той ѝ посвещава завинаги жадното си за обич сърце. Оттогава за него да обича означава да ѝ служи. Брат Максимилиан се пита как би могъл да докаже на своя­та Дама чувствата, преизпълващи сърцето му.

При брат Максимилиан има един практически гений, помагащ му да върви право към целта. Амбициите му са безмерни, както и неговата любов не е познавала мяра. Ето защо той решава – ни повече, ни по-малко – да „отда­де“ света на „Непорочно заченалата“, на всемирната Посредница и всемогъ­ща Труженичка на Царството Христово. За да царства Той, трябва и Тя да царства: нека завоюваме света, за да го сложим в нозете ѝ. Това е свещената война: тъй че „напред“!

Син на войнствен народ, Максимилиан спонтанно използва военния речник. Той е от потеклото на завоевателите. И съвсем скоро ще ни каже: „Трябва да се сражаваме на три фронта. Първо, вътре в нас самите, който е най-важни­ят. Трябва да се превземем с щурм и да се превърнем в трофей на Непорочната. Без тази първа победа няма как да мечтаем за другите. И щом победим на пър­вия фронт, трябва да се насочим към другите два: към нашето обкръжение и към целия свят; към всички нации и всички раси, всичките, без изключение. Като той настоява: „Няма да спрем, докато не видим целия свят в нозете на нашата Царица“.

За тази битка са потребни оръжия. Ала какви оръжия? По онова време Първата световна война е в разгара си, Европа е потопена в кръв. Брат Максимилиан е в Рим, освободен е от военна служба, тъй като е туберкулозен! И въобще не се лекува. На двайсет години остава само с един дроб. Често е трескав, чув­ства се изчерпан, но продължава напред. Никоя болест не съумява да надделее над тази неукротима природа. Той е в Рим, в сърцето на света, и се моли. А неговата Царица му открива с какви оръжия ще върви от победа към победа. „Наполеон – ще ни каже той – заявява един ден, че за да спечелиш войната, са необходими три неща – пари, пари и пак пари. Но за да спечелиш светостта, небето и земята, са потребни други три неща: да се молиш, да се молиш и пак да се молиш. Всичко зависи от качеството на нашата молитва.“

Според отец Колбе жертвата е тази, която придава качество на молитва­та. Жертвата и покаянието.

Речено, сторено. Отец Максимилиан, който току-що е ръкоположен за свеще­ник, „мобилизира“ шестима други „луди като него“ – двама поляци и четири­ма италианци, и основава заедно с тях „Войнството на Непорочната Дева“, което, противно на всички разумни очаквания, скоро ще бъде одобрено от Църквата.

След края на войната отец Максимилиан се завръща в Краков. Състоянието му е почти отчайващо. Честото храчене на кръв предвещава фатална раз­връзка. Лекарите смятат, че няма да изкара дълго. Изпращат го в Закопане, в санаториум, където той прекарва дните си на шезлонг и има много време за молитва.

В един прекрасен ден умиращият съвсем ненадейно се появява в Краков и зая­вява на своите висшестоящи, че е решил да издава списание. Възмущението е всеобщо. Единодушно решават, че отец Колбе е луд, и следват строги дис­циплинарни мерки. Отецът не обича особено да се връща към това. Но чес­то предупреждава сътрудниците си, привеждайки примера на Гриньон дьо Монфор[3]. „Достатъчно е – казва им той – да се посветиш на Мария и цели­ят ад ще ти се стовари на гърба. Вижте примера на Гриньон дьо Монфор (по онова време той още не е светец – б.а.): собственият му епископ го прогонва от диоцеза си; брат му, ревностен доминиканец, повече не иска да му говори и тъкмо най-близките му го преследват най-много. Дяволът винаги си служи със свестни хора, за да ни изпита! Познавате човек, минал през цялата па­литра от изпитания. Казваха му: „Прекаляваш“, „Компрометираш Божието дело“, „Ти си луд“ и какво ли не още! Всичко това, защото защитаваш Бога! Нормално е, щом става дума за Божие дело, и даже трябва да бъдеш преслед­ван дори от добрите: не се скандализирайте от това!“

За нищо на света отец Максимилиан не би сторил каквото и да било против светото послушание. Но виждайки го как брани с тяло делото си и за да няма война, неговият предстоятел му позволява да публикува „списанието си“, при условие че само той ще се занимава с него.

Тогава отец Максимилиан се заема да проси.

Нещо, което му коства неимоверни усилия, признава той. На три пъти свърва от пътя, преди да похлопа на първата врата. Но надмогва себе си. Изчервен от срам, иска пари за списанието, което трябва да се роди. Всичко зависи от това първо унижение. В живота на светците винаги има някои неуловими препятствия, които трябва да бъдат „преодолени“ (както на надбягвани­ята), за да се върви напред. Защото хората, които тъпчат на едно място, почти винаги имат в пасива си известна страхливост…

Новото списание носи звучното название Рицарят на Непорочната. Клетият отец няма сътрудници. А сам той не е забележителен писател. Принуден е да запълни първия брой със собствени сили. И когато трябва да заплати печа­та, се оказва, че няма пукната пара.

Отецът провинциал свива рамене: предвиждал го е! Няма как да не се стигне дотук с подобни налудничави идеи. „Ето какво означава, синко, с лопата да щурмуваш луната (полска поговорка). Сега сам трябва да се измъкнеш от ка­шата, без да компрометираш манастира.“

Нещастният отец със сълзи на очи отива да се жалва на своята Царица. И ето че след месата намира на олтара плик, в който има пари, достатъчно, за да плати печата, като на плика се виждат следните думи, написани с не­сръчна ръка: „За моята скъпа Майка, Непорочната Дева“. Той отнася плика на отеца провинциал. Свикват капитул. И решават, предвид изключителните обстоятелства на дара, че отец Максимилиан може да разполага с него.

Междувременно в Краков избухва стачка на печатарите. Отец Максимилиан, неизвестно как, получава разрешение да издаде списанието в Гродно, на дру­гия край на Полша. Но и там нещата не са добре. Отпечатването струва по-скъпо, а списанието почти не носи приход. Тогава отец Максимилиан реша­ва да купи печатарска машина.

Среща огромна съпротива. Боят се от скандал. Какво правим тогава със све­тата бедност? Не е работа на един духовник „да се забавлява“ (буквално) с производството на списания. А щом си без пукната пара, не трябва да вириш нос толкова високо. И всичко това, отче, при условие че не липсвате в изпо­ведалнята, нито в труда в манастира, нито в служенията. Нямате право да си прахосвате времето.

Щом изниква буря, отец Колбе свежда глава и я чака да отмине. Има търпе­нието на бурните натури, придобито трудно и с цената на изпитания. Като остава абсолютно спокоен. „Заради Нея, си казва той, а Тя може всичко. Ако работата се провали, значи Тя не е искала. Ако го иска, нещата ще се наредят въпреки всичко. Сиреч, Света Дево, ако трябва да се направи, аз съм длъжен да се подчинявам.“

И в последния момент, наистина in extremis, винаги се разрешават затруд­ненията. Предхождани се от „знаци“, които в крайна сметка убеждават неговите предстоятели. Така импровизирано пристига чек от петстотин долара (сума, огромна за онова време), а сестра Фаустина, пламенна проповед­ничка на Безкрайното милосърдие, му намира стара печатна машина.

И той се заема за работа. Трябва да върти машината със собствените си ръце. Шейсет хиляди завъртания, за да се отпечатат пет хиляди екземпляра от списанието. Целият „редакционен комитет“, състоящ се от трима души, е плувнал в пот от сутрин до вечер. Те вършат цялата ангария: няма хора нито за администрацията, нито за пакетирането, нито за експедицията. Работят по цели дни, често прекарват там и нощите си. И ето че читатели­те започват да настояват за по-голям тираж. Какво да се прави? Отец Колбе не е човек на половинчатите работи, нито на полумерките. Решава да купи линотипна машина, последния вик на модата.

Ново доказателство за „лудостта“ на добрия отец! За неговата гордели­вост. И за липсата му на усет за бедността. Валят критики, но все пак го оставят да го направи. Никой не знае как точно отец Колбе намира пари. Манастирът не му предоставя никакви средства. Ала ето че след „буря­та“ новите каси за типографски набор тайнствено се появяват на гарата в Гродно: това са прословутите нови машини, внесени от чужбина, които предизвикват сензация; никой не е виждал подобно нещо, толкова съвършено и толкова сложно! Дори не знаят как да си служат с тях. И пак „случайно“ се появява млад механик, специалист в бранша, който иска да бъде приет в мал­ката общност.

„Братята труженици“ костват на бедния отец Максимилиан много терза­ния и много сълзи! Те не приемат, че може да се служи на Светата Дева с пари. Трябвало друго призвание, и то истинско: цялостен и абсолютен дар в ръце­те на Непорочната.

Не че тези призвания липсват, тъкмо обратното. Има ги в рамките на манастира, но новостта рискува да провокира „икономическа криза“! Благоразумието изисква пропорция между „отците“ и „братята“! Да не заб­равяме, че това се случва преди Втория ватикански събор. И освен това – все­ки да си знае мястото! Как един брат може да бъде началник на работилница? Отговорен счетоводител? Редактор на списание? Така светът се обръща наопаки! И дори да го приемем: а след това? „Ами ако фалирате, скъпи отче? И какво ще правим, щом братята остареят и не могат да се трудят? Всички тези служения, които трябва да извършим, когато те започнат да умират (буквално). Не е ли по-добре да наемем обикновени работници?“

Отец Максимилиан се гърби – и се справя. Всъщност следва примера на своя основател, св. Франциск от Асизи, „малкия брат“! Толкова е хубаво да се тру­диш. Не иска да причинява страдания на „братята мушици“, живеещи от потта на другите, но когато работиш за Непорочната, трябва да си ѝ се посветил. Никой не е по-ревностен от него спрямо първенството на духов­ното: това е и тайната на невероятните му триумфи. Неговото списание не е комерсиално начинание. Отдадено изключително на Славата Божия чрез посредничеството на Непорочната, списанието си служи само със свръхес­тествени средства, с осветени инструменти. Което не изключва възможно най-добрата техническа компетентност.

За светата бедност отец Максимилиан има съвсем определена идея. И тя може да се обобщи със следните думи: нищо за нас, всичко за Непорочната. За нас лишението, грубата храна, мизерните бараки, закърпените дрехи. За нея великолепните помещения в печатницата, най-съвършените машини, всич­ки продукти на модерната техника, най-бързите транспортни средства. Отец Максимилиан е искал да поднесе на своята „Дама“ всички предпоставки на човешкия гений. След няколко месеца от цяла Полша се стичат хора, за да се възхитят на най-мощните роторни машини.

А той е само в началото. Тиражите започват да растат стремително на­горе: през 1924 г. – 12 000 броя; през 1925 г. – 30 000; през 1926 г. – 45 000; през 1929 г. – 142 000; през 1939 г. – 1 000 000 бройки.

***

През 1939 г. мълниеносната война се стоварва върху Полша. Ескадрили от „Юнкерси“ набраздяват небето като огромни хищни птици. Бомбардировките са ден и нощ, без пощада. Всяко ново комюнике съобщава за на­предването на врага. Скоро фронтът минава съвсем близо до Ниепокаланув. Седемстотин братя са евакуирани. След евакуацията на седемстотинте ос­тават само петдесетина братя, натоварени с лечебницата. Начело на тях е несмутимият и усмихнат отец Колбе. Пристигат потоци ранени. Трябва да се импровизира. Той е достатъчен за всички. В тези ужасяващи дни се разкрива в максимална степен способността му на отец и на ръководител. Неговото присъствие е балсам.

На 19 септември пристигат с мотоциклети първите германци. Един от тях изврещява: Alle raus! На събралите се духовници е дадена заповед да освобо­дят незабавно местата, като могат да останат само двама – медицинският брат… а другият? „Останете, отче!“, разнася се умолителен глас. „Не, синко, казва кротко отец Колбе, брат Кириак ще е много по-полезен.“ И тръгва заед­но с групата.

Набутват ги в камионите. На 21 септември те се озовават в лагера в Амфиц.

Не е необходимо, уви, да навлизаме в подробности какво са представлява­ли нацистките лагери. Лошо отношение, всевъзможен тормоз, болезнено и неприятно съжителство, глад и студ. Много скоро „малките братя“ започ­ват да се питат как ли ще издържат. Отец Колбе, болен, далеч по-изтощен от останалите, повдига духа им, подканва ги да се молят, казва им да се радват, защото Светата Дева „гратис“ ги е пратила на мисия в Германия: „Помислете, какъв късмет!“. И започва да раздава дори на германците „чудо­дейния медальон“[4], с който са пълни джобовете му. Спътниците му не могат да се начудят. Каква е тайната на тази му ведрост, на тази радост? Един ден отецът сам се издава, когато му поднасят благопожеланията си: „Питах се: какво да ви подаря за моя празник? Ето: желая ви да станете съпричастни на Светата Дева още по-дълбоко, все повече и повече. Когато страданието е далеч, сме готови на всичко. Но сега, когато имаме повод да страдаме, нека го използваме, за да спечелим души! Да работим, за да спечелим за каузата на Непорочната възможно най-много души!“.

Неговият час още не е настъпил. Заповедта за освобождението им идва в са­мия ден на празника на Непорочното зачатие. Малките братя, които може би не мечтаят за мъченичество, я посрещат преизпълнени с радост. Само отец Максимилиан е умислен, почти тъжен. И този път „Тя“ не е пожелала неговата жертва. А Бог знае с каква радост той ѝ е предоставил живота си. Чувства се изхабен, „негоден за нищо“: нима ще умре спокойно, буржоазно, „както всич­ки“? Няма ли правото да предложи най-висшата жертва?

Отче, бъдете спокоен! Хора като вас не умират в леглото си.

Малката група се завръща в Ниепокаланув, опразнен, но не и реквизиран. Германците са се погнусили от тези гадни бараки. Отец Колбе все още има илюзии. Вярва, че германците може би ще му позволят да издава списанието си. Чудо! Получава разрешение за един номер. Научаваме го от статия, напи­сана собственоръчно от него: „Никой в света не би могъл да промени истина­та. Всичко, което можем да сторим, е да я търсим, да я намерим и разпознаем, съобразявайки с Нея живота си…“. Очевидно този тон не се е понравил на гос­подарите на деня. Разрешение за втори брой не му е дадено.

Отец Колбе чака. Добре знае, че няма да оцелее в тази война. Още преди ос­вобождението в лагера „Амфиц“ веднъж казва на един от сподвижниците си: „Да сключим с Непорочната договор. Да ѝ кажем: Пресладка Майко, от любов към Теб съм съгласен да остана в този отвратителен лагер, нищо че други се връщат по домовете си. Ще остана тук, за да страдам, забравен, презрян, сам. Давам ти се, готов да умра на този мизерен одър, заобиколен от напълно безчувствени и студени сърца“.

Светата Дева удовлетворява молитвата на своя рицар. На 17 февруари 1941 г. черна кола спира пред манастирската порта. „Търсят отец Колбе“ – съобщава портиерът.

Предупреден, той отива на среща с тях. И ето ги лице в лице: крехкият духов­ник, чието тяло е съсипано от болестта и от свръхчовешки труд, и трима­та червендалести нацисти. Казва им по полски обичай: „Хвален Господ Иисус Христос!“. Те се кикотят: „Вие ли сте Максимилиан Колбе? Тогава… ходом, марш“. Той се усмихва щастливо. Истина е, този път е за добро.

Откарват го най-напред в затвора в Павяк. Най-жестокият затвор по онова време. Там немците преди инвазията в Русия ликвидират цялата опозиция. Хиляди поляци са избити.

Отец Максимилиан се озовава в килия 103. За кратко време спечелва всички сърца. Изслушва признанията на съкилийниците си, мнозина от които са осъ­дени на смърт, изповядва ги, моли се заедно с тях, отнася се към тях, „както майка с децата си“. Един ден шарфюрерът от SS влиза в килията. При вида на расото го обзема гняв. Очите му се наливат с кръв, на устните му излиза пяна, той сграбчва отец Максимилиан за броеницата и започва да го тегли с думите:

– Глупак, кретен, страхливец, мръсно кюре, кажи ми, вярваш ли в Иисус Христос?

– Да, вярвам! – радостно извиква отецът.

Следва силен шамар. Отецът се сгъва на две. Усеща в устата си соления вкус на кръвта.

– Е, добре! Искаш ли още?

– Да, да, вярвам!

Нов удар. После друг. Съпроводени с ругатни. Лицето на клетия отец побле­днява, сетне става виолетово. След всеки удар се изправя все по-трудно, но се държи.

– И сега ли ще ми кажеш, че вярваш?

– Да, вярвам!

Гневът на негодяя няма граници. Започва да нанася удари с всички сили, със свити юмруци. Отецът пада и тогава той продължава да го рита с ботуши­те си. Накрая, виждайки, че жертвата му не мърда повече, си тръгва, тряс­кайки вратата.

Щом идва в съзнание, отец Максимилиан прави всичко възможно, за да успо­кои съкилийниците си. Лицето му е ужасно подуто, говори с мъка: „Приятели, трябва да се радвате заедно с мен; заради душите, заради Непорочната“.

На 28 май пломбирани вагони спират на гарата в „Освиенцим“, по-познат под името „Аушвиц“, наложено от немците. Това е лагер на смъртта, където повече от един милион души намират смъртта си, подложени на жестоки мъчения. Сред тях е имало клетници, умрели в състояние на бунт или омра­за. Имало е и неволни мъченици, труженици на сетния час, внезапно израснали след приемането на жертвата. Имало е и такива, които са спечелили в този пазар на кръвта, предлагайки своя живот, за да вкусят капка по капка от Холокоста, и то напълно съзнателно. Отец Колбе е бил сред тях.

Много е писано върху немските концентрационни лагери, но остават стра­ници, които няма да бъдат написани на тази земя. Вместо да бъде училище по святост, жестоката каторга отприщва най-чудовищните инстинкти дори у същества, които са смятали себе си за добри. Не оцеляват даже онези, кои­то поемат върховното изпитание и искат да му противопоставят служе­нието на един живот. Смятам, че тъкмо в нацистките и съветските концла­гери помръква окончателно вярата в естествената доброта на човека. Тъй като ставаме свидетели на прискърбни рухвания, на падения, които никога в „нормални“ времена не биха били възможни. В това горнило душите се раз­голват напълно: чудовищата, престъпниците, огромното мнозинство на посредствеността, но също и светците. Човешки същества, мъже и жени, съзнателно и свободно (в акта на висша свобода, съчетана с божественото добро) се разкриват в Холокоста, продължават да следват Кръста и завърш­ват Изкуплението, плащайки с кръвта си. Отец Максимилиан е от тях.

Гладът. Постоянен жесток глад, който не ти дава да спиш. Студът, който те кара да зъзнеш денонощно. Постоянните кавги, методичното унижение: престъпленията срещу човешки същества са неизброими, те са част от грижливо изработена програма. Сред тези парии свещениците попадат в най-долната категория. Третират ги като schweinerische Paffen (кюрета сви­не). Отредена им е най-тежката работа, обичайно съпроводена с ударите на камшика. Унижавани, третирани като парцали, гонени като животни с исте­рична ненавист, с омразата към свещеника, дори без да искат, а понякога и без да го знаят, те свидетелстват и клетите им подути лица, често нераз­познаваеми, напомнят за Лика, покрит с храчки.

Отец Максимилиан иска. Отец Максимилиан знае. В тази преизподня той е един от малцината, които са напълно свободни, защото между неговата воля и тази на Бога вече няма преграда. Подобно на св. Андрей, подобно на Бедняка от Асизи, той приветства Кръста като венчило. И се подготвя за сватбения пир.

Част е от подразделението „Бабице“, най-жестокото, чийто шеф е „кърва­вият“ Крот. Това чудовище засвидетелства на отец Колбе безграничната си омраза. Заедно с другарите си клетият отец трябва да мъкне като впрега­тен добитък (Laufschritt!) огромни дънери, като всеки път пада под тежест­та им и изнемогва, а ударите валят по измършавелия му и изранен гръб. Един път въпреки усилията си не успява да се надигне. Тогава Крот го размазва с ботушите си, захвърля го в коловоза и го оставя там да умре. Вечерта, ко­гато другарите му го откриват, той е само кървава дрипа. В лечебницата, която също прилича на ад, затворниците мрат като мухи, стоварени са по двама-трима на одър, без медицински грижи, без някой да им подаде чаша вода. Там отец Колбе си избира най-лошото място, съвсем близо до входа: „Така виждам мъртвите, които изнасят, и се моля за тях“. Въпреки забраната и заплахата от репресии отецът изповядва по цели нощи. И преотстъпва на други мизерната си дажба: „Те са по-гладни от мен“. В този ад той съхранява дори чувството си за хумор, винаги е весел и изпълнен с оживление, дава кураж на отчаяните, хока „предалите се“. „Деца мои, трябва да се държим. Трябва да оцелеете. Поверете се на Светата Дева: Тя ще ви помогне, Тя ще ви спаси.“

От време на време той рискува и произнася истински проповеди пред ауди­тория от скелети и тежко болни. Оцелелите от неговата група си спомнят онази неделя, в която той им говори за „отношенията на Непорочната Майка с трите Личности на Светата Троица“ с такъв плам, с такъв ентусиазъм, че от него биват обзети даже несведущите. И нека кажем, че освен своите два доктората отец Максимилиан е получил немалко дипломи от Университета на Светия Дух, единствения, където са преподава „науката на светците“.

Идва 30 юли 1941 г. В блок 14, този на отец Колбе, липсва затворник. Ново бяг­ство! И затворниците със страх си припомнят заплахата на началника на ла­гера, че за всеки избягал двадесет души от неговия блок ще бъдат обречени на гладна смърт.

Тази нощ никой не мигва в бараките. Смъртен страх е обзел тези клетници, които често жадуват смъртта като избавление, сломени от най-рафинира­ните мъчения. Да умреш изведен за разстрел, както и да е: но гладната смърт е най-жестоката смърт. По този повод из лагера се разказват неща, от които кръвта направо се вледенява. Понякога се чуват злокобни викове от подземи­ята, където отвеждат затворниците. Отец Колбе утешава и изповядва. На един младеж, който трепери до него, казва шепнешком: „Не се бой, момчето ми. Смъртта не е страшна“.

На следващата сутрин началникът на лагера обявява, че беглецът не е наме­рен. Дава заповед да разпуснат строя в останалите блокове освен в блок 14. Минават часове, идва обяд, после вечерта и останалите затворници се връ­щат от работа; блок 14 остава под строй и очаква присъдата.

Лагерфюрерът Фрич спира пред редиците. Той има вид на булдог. Видимо предвкусва страха на жертвите си. След което започва да крещи (човек би ка­зал, че лае): „Затворникът не беше открит. Десетима измежду вас ще умрат заради него в бункера от глад. А следващия път наказаните ще са двадесет“.

Той минава покрай първата редица, вглежда се внимателно в лицата, явно мисли и най-накрая казва: този.

Човекът излиза от строя. В пълно мълчание, а накъсаното му дишане наподо­бява стенание.

Този. И онзи. И онзи там.

Така стават десет. Десетима осъдени на смърт. Един от тях извиква със сподавен глас: „Бедната ми жена, бедните ми деца“. Онези, които са останали в редиците, си поемат дъх.

Внезапно се случва нещо съвсем неочаквано. Един затворник излиза от строя. Осмелява се! Главата му е леко сведена настрани, но очите му гледат право във Фрич, противно на всяка забрана.

Лагерфюрерът се хваща за пистолета, отстъпва една крачка и изкрещява:

– Стой! Какво иска тази свиня!

Отец Максимилиан застава пред него. Говори толкова тихо, че дори другари­те му от първия ред едвам чуват думите му:

– Позволявате ли ми да отида на смърт вместо един от осъдените?

Фрич го гледа напълно стъписан. Дълго мълчи, после пита:

– Кой си ти?

– Католически свещеник.

– Чие място искаш да заемеш?

– Ето на този.

Отец Колбе показва човека, проплакал преди малко.

– И защо?

– Защото съм стар и негоден за нищо. Животът ми няма особено значение. Докато той има семейство.

Лагерфюрерът размишлява за миг, сетне прави жест с ръка: тоест „да“. Отец Максимилиан се присъединява към осъдените.

Кратък миг на мълчание. Никой не разбира добре какво се е случило. Отец Максимилиан е спокоен и озарен.

В блока на смъртниците, запазен до ден днешен, има подземие, в което са затваряли затворниците съвсем голи. От този момент не са им давали нищо за ядене и което е още по-жестоко, нищо за пиене. И те са оставали там чак до смъртта си.

Мъченичеството на глада е нищо пред мъченичеството на жаждата. Обричайки се на глад през дългите си стачки, Ганди е спирал да яде, но е про­дължавал да пие. Жаждата пресушава вътрешностите, изпълва вените с огън, води до лудост. Затова от бункера на глада (този миниатюрен ад) са се разнасяли виковете на осъдените.

Но този път нещо се променя. SS не знаят как да реагират. В този ад осъдени­те се молят и пеят. Гласовете им с всеки ден отслабват, чуват се стенания­та им, но това не са викове на отчаянието. Какво се е случило?

На 14 август, две седмици след затварянето им, отец Максимилиан е един­ственият оцелял. Надзирател го довършва с инжекция с карбол. Екипът, на­товарен с „почистването“, го намира седнал на земята, с глава облегната на стената, „безплътен и с грейнало лице“. „Щом го видях – продължава сви­детелят, – разбрах, че това е светец. Човек би казал, че излъчва светлина. Другите трупове бяха мръсни, с разкривени черти, проснати на земята. А той сякаш спеше…“

Подобно на всички други и като толкова други, неговото тяло е изгорено в пещта на крематориума. От пепелта му, разпиляна от четирите вятъра на духа, покълва семето на славата.

 

Превод от френски: Тони Николов