Архим. Захариас (Захару) е духовно чедо на архим. Софроний Са­харов и изповедник в православния манастир „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, Великобритания. Отец Захариас е следвал богословие в Право­славния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж, а после и в Солун­ския университет. В Солун има защитен докторат, издаден като кни­га: Христос – нашият Път и нашият Живот. Принос към богословието на личността на стареца Софроний.

Исихазмът е духовно явление, квинтесенцията на аскетическата тради­ция на Православната църква. Чрез аскезата на исихията душата на човека „се разширява“ в Божията благодат, като приема ипостас. Мъчениците за вярата принасят живота си на Бога и възлизат в Рая в един момент. Дока­то при исихазма човек се опитва да освободи себе си от всяка грижа на този свят, за да живее постоянно в присъствието на Бога, да разшири душата си във всеки случай чрез енергията на Бога. С упражняването на Иисусовата еднословна молитва в исихия ние се намираме в постоянно общение с енер­гиите на Бога, както ни обяснява свети Григорий Палама.

Не е необходимо всички да станем пустинници и отшелници, но всички сме длъжни да използваме с благоразумие времето, което ни е дадено от Бога. Старецът Софроний винаги ни говореше за този принцип в аскетичния жи­вот: ако човек ограничи себе си до абсолютно необходимото, в такъв случай Бог му дава чудния лукс да притежава изобилно време за духовна работа. То­гава той ще бъде способен да посвети почти всичкото си време, работейки върху отношението си с Бога, действайки свято в Неговия страх, докато стигне до прославеното и спокойно пристанище на непорочната Христова любов, която превръща човека в нетленен.

Всички ние имаме задължения в нашите манастири и може би те понякога са и твърде изискващи. Може да се трудим и дванадесет часа на ден, но когато това се случва поради необходимост в живота ни, тогава то е благословено. Ако използваме правилно нашето време за това, което е необходимо, тогава Бог ще ни даде още повече и така ще имаме време за онова, което е нужно за нашето спасение. В исихазма ние се борим да се представим непрекъснато в присъствието на Бога, призовавайки с ума си в сърцето ни святото Му Име, и ако се доверим изцяло на Божия промисъл, на нас ни се дава тази благословия да бъдем в Неговото присъствие където и да сме, каквото и да правим.

Въпреки това ние не трябва да забравяме какво ни бе казал старецът Софро­ний: „Не си мислете, че ако постигнете непрестанната молитва, вече сте станали съвършени и свети. Непрестанната молитва е само началото, а не съвършенството на духовния живот“. Разсъждавайки впоследствие върху тези думи, осъзнах, че непрестанната молитва действително е само начало­то, тъй като с това – да призоваваш постоянно името на Бога, ние просто изповядваме, че без Него не можем да направим нищо. Тоест по този начин ние придобиваме основната харизма на духовната нищета, която е първо­то стъпало в стълбата на Божието съвършенство, както бива изобразе­но в Блаженствата: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно“[1].

Въпрос: Как можем да се освободим категорично от духа на този свят, който се опитва да ни изкуши по всяко време?

Отговор: В аскезата на непрестанната молитва, ние затваряме входа за помислите от врага и за всички впечатления от този свят, които повалят духа ни. Врагът мрази духовния труд на исихията и търси вариант или да я предотврати напълно, или поне да я замъгли, така че да лиши човека от скъ­поценната ѝ полза. Врагът знае, че не съществува по-красив път към све­тостта от труда на непрестанната молитва. Ние отсичаме всеки помисъл и всяко внушение, което идва отвън, не само призоваващи Христовото име, не само съпротивляващи се с молитва, но и съграждайки едно духовно състо­яние вътре в нас. То ни донася такава сила в сърцето, чрез която помислите на врага просто се отблъскват сами, понякога и дори преди да видим какъв вид помисли са. Ние усещаме, когато помислите на врага се приближават, а сърцето се намира в бодърстване. То внезапно се събужда и затваря порти­те на чувствата и цялото ни същество и по този начин ние оставаме невре­дими. Човекът става подобен на подводница, в която не може да проникне дори и една капка вода. Това духовно състояние е най-добрият позитивен на­чин да се съхрани човекът от всяко външно въздействие и да запази духа си потопен в Светия Дух.

Въпрос: Защо имаме такава нестабилност в живота си?

Отговор: Не е стабилността това, от което се нуждаем. Нестабилността, която наблюдаваме в нашия живот, съществува с една конкретна цел – за да ни научи на едно велико тайнство. Всеки път когато се снишаваме надолу, ние се смиряваме, защото се чувстваме празни, но ако приемем това смирение, Господ ни дава благодат да се изкачим. Не оставаме там нависоко, отново ще паднем, имайки обаче такава голяма необходимост от това да се научим на този преход отдолу до висотата на присъствието на Бога, в радостта да бъдем с Него и да се наслаждаваме на Неговата благодат. Това е пътят, който ни води от мрака към светлината, от смъртта към живота, от отчаянието към блаженството на единството с нашия Господ в Духа. Това е пътят на нашата лична Пасха, която преживяваме всеки път, когато се доближаваме до Личността на Христа. Когато се научим да преминаваме през този път от дълбините към мястото на близост с Христа, ние се посвещаваме всеки път в Тайнството на Пасхата Христова.

Следователно не трябва да се отчайваме или изнуряваме, когато сме долу. Ние не бива да останем долу, но да се възползваме от голямата привилегия да започнем едно ново начало. Не трябва да отслабваме нашето доверие, нито да губим това непрекъснато израстване, непрекъснатата молба към Божие­то присъствие, така щото да можем да запеем на Господа „песен нова“[2], пе­сен на благодарност и любов. Ние смятаме, че е голяма бедата да бъдем нес­табилни, и много често изпадаме в отчаяние и сърцето ни става на парчета. Въпреки всичко това е моментът да извикаме от сърцето си и да изповяда­ме на Бога нашата нищета и опустошение. Тогава Господ със сигурност ще простре Своята ръка и ще ни поведе по пътя. Ще започнем едно ново начало, ще придобием нова благодат и ще запеем нов химн.

Разбира се, не можем да избегнем възходите и паденията, но се опитваме да останем долу колкото се може за по-кратко. Когато сме паднали, полагаме усилия да се покаем незабавно и да използваме всяко средство, за да привле­чем Божията благодат, така че да се въздигнем отново. Дали сме долу или горе, съществува една велика привилегия за нас, която остава постоянна: Господ работи върху нас. Ние сме материя в Неговите ръце и Той се опитва да ни оформи в съвършена икона на Неговата благост и слава. Онова, което има значение, не е дали сме горе или долу, но дали, живеейки или умирайки, сме угодни на Господа.[3]

Въпрос: Интересът към науката, изкуството и философията признак на духов­на празнота ли е?

Отговор: Зависи. В началото на нашия живот това е едно оправдано търсе­не. Каквото и да правим, ние се опитваме да намерим съвършеното, божест­веното. Например, ако сме хора на изкуството, опитваме се да схванем веч­ното посредством самото него. Ако сме философи, опитваме се да навлезем в метафизичния ум, за да осъзнаем истината. Било посредством изкуство, посредством наука или философия, това, което искаме да схванем, е вечното. Въпреки това Вечното е Личност и ние не можем да я хванем. Можем само да я приемем, ако Вечният благоволи да ни се даде. Същото правим и с живота си в Христа. Вечният дойде при нас, съвършенството на Агнеца Божий се разкри пред нас. Също така, ако станем монаси и искаме да обогатим нашия живот, прибягвайки до науките и философията, това ще ограби нашия живот, защо­то няма да намерим живот в тях. За нас животът е само Христос. Съвърше­ният дар на живота в Христа ни е вече даден.

Въпрос: Когато Яков се е молил цяла нощ, е казал на Бога: „няма да Те пусна, док­ле ме не благословиш“[4], а Христос е казал: „царството небесно бива насилва­но“[5]. Като монаси обаче, ние се отричаме от нашата воля и се отдаваме, без да упорстваме. Тези две неща не си ли противоречат?

Отговор: Това е едно и също. Настойчивостта ни в молитвата, в това да направим така, че Божията воля да се наклони върху нас, е същото с това да се отдадем на Неговата воля. Не си мислете, че да се отдадеш на воля­та на Бога, е пасивно действие. Когато се предаваме на Божията воля, ние се грижим за това всеки помисъл и действие в нас да не се колебаят в силното ни убеждение и вяра в милостта на Бога. Съсредоточаваме всичките сили на душата ни в тази посока и се молим напрегнато в горещ призив към Бога. Не става въпрос за пасивно отдаване без никаква активност в сърцето и ума. Това бива съпътствано и от устрема на молитвата. Когато настояваме в нашите просби към Господа, Бог може и да не ни даде това, което искаме, но ако го приемем, ние ще почувстваме голяма утеха и дори радост, когато не сполучим. Въпреки че на нас ни е отказано искането в молитвата, тъй като това не е било изначалната воля Божия, ние се чувстваме чути.

Господ е благословил настойчивата молитва на Яков и му е казал едно важ­но слово, което е останало като правило на живота за всички нас: „Яков, ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш“[6]. С други думи, „след като прояви непоколебима вяра в милостта и помощта на Бога, ти ще бъдеш винаги бла­гословен“. Действителната победа на Яков е била благословията да чуе гласа на Бога. В онзи момент, заедно с Неговия глас, той е приел и едно състояние на сила. Той не се страхувал от Исав, който е идвал с войска да го убие, но се е доближил до него и му е направил седем поклона доземи. Тогава сърцето на озверелия Исав омекнало и вместо да го убие, той се хвърлил на врата му и плакал.

Следователно ние виждаме, че въпреки Яков, който е настоявал в искането си пред Бога, това, което имало значение, е, че е постигнал истински контакт с Бога, и то чрез смирението. На следващия ден се смирил и пред Исав и благо­дарение на това смирение всичко се променило. Следователно, дори когато търпим и настояваме за някаква конкретна просба пред Бога, ние трябва да бъдем готови да чуем Неговия глас, било то изпълнявайки нашето искане, или не. Понякога може да ни се струва, че гласът на Бога е странен, че в него няма смисъл, въпреки това той ни донася избавление.

***

Често описваме монашеското житие като подражание на ангелския живот. И това – главно защото смирението в този живот наподобява смирението на ангелите. Наистина, необходимо е ангелско смирение за такава харизма. Монахът дава всичко, което има, обаче трябва да стори още едно нещо: да се вплете в скромния път на Христа, за да Го има за свой другар и спътник. Кога­то Господ е дал най-голямата заповед в Новия завет[7], Той е имал наум съвър­шенството на пътя, който се дарява на монасите. Те жертват всичко, но само едно не им достига до съвършенството: съзнанието за тяхната негод­ност. Само тогава животът им ще бъде истинно подражание на ангелския чин. Ангелите са посветени във вечното славословие на Бога, обаче никога не загубват крайното си смирение, покривайки тварната си природа със свои­те крила. Съществува едно сходство между ангелския и монашеския живот: както ангелите пазят постоянно съзнанието за тяхната тварност с цел да възхваляват с непрестанни славословия и песнопения, така и монасите се бо­рят да запазят винаги съзнанието за тяхната негодност.

Не отиваме в манастира, за да правим кариера или да постигнем нещо от този свят. Отиваме там, за да се научим: да научим смирението на Христо­вия път и смирението на ангелския чин.

Въпрос: С това да почитаме и проявяваме гостоприемство към посетителите, ние подражаваме ли на пътя на Христа?

Отговор: Специално за нас, монасите, пътят на Христа трябва да е основна­та ни цел във всичко. Ние сме длъжни да поставяме себе си по-ниско от хора­та, които идват при нас. Тях трябва да поставяме по-високо от нас и да ги почитаме повече от себе си. Хората идват при нас в Името Божие и когато ги утешаваме духовно, Бог бива доволен и благославя живота на това място. Каквото и да вършим в Името Божие, то има вечно измерение и вечна стой­ност. Свети Серафим е казал, че дори и веднъж да изметем Божия дом, това има вечна отплата. Същото важи, ако допринесем дори и с малко за спасение­то на тези хора. Някои от тях достигат до преживяването на Божията бла­годат и до разширяването на сърцето си в голяма степен, дори и придоби­ват неописуемо смирение, което ни засрамва. Ако знаехме как действа Бог в техния живот, бихме били изпълнени с уважение и боязън към тях.

Въпрос: Какво можем да сторим, когато нараняваме хората неволно?

Отговор: Опитваме се да се смирим пред тях. Не трябва да сме готови да ги поучаваме, защото може да не го понесат в състоянието, в което се нами­рат. Ако ги приемем и ги подкрепяме със смирение, Бог в крайна сметка ще ги поведе до някого или директно до Самия Него и ще им помогне. Както сме казвали и друг път, свещениците и епископите в Църквата са граждани вто­ра категория, а първа категория са хората, които отиват при тях в Името Божие, за да поемат служението им към спасение. Действително „по-голям е този, който слугува на онзи, който седи на трапезата“8. Но ако сме амбици­озни и търсим власт и високи позиции, ние не сме християни, а биваме като езическите идолопоклонници. Трябва да бъдем много внимателни, когато по­срещаме хора, да не ги нараним или обидим. Те не изискват нищо. Една усмивка и добро отношение са достатъчни, за да се почувстват добре приети. Ста­рецът Софроний казваше: „Тайната е да ги посрещнем добре и да ги изпратим топло. По време на техния престой тук оставете ги да живеят както могат и както искат. Не се опитвайте да ги поправяте. Те виждат как живеем и ще направят каквото могат, за да ни последват“. Ако проповядваме, значи няма­ме смирение, освен ако не ни е било дадено това служение от Църквата. Дока­то, ако приемем хората каквито са, тогава проявяваме смирение. Старецът Софроний също така казваше: „Когато всеки един от вас идваше при мен в началото, ходеше с краката, вдигнати във въздуха, и наведена глава, но с вре­мето се научихте да ходите изправени и сега даже можете и да поучавате другите. Оставете хората свободни, те ще намерят сами пътя си“.

Ако ги наставляваме с проповеди, може да си присвоим ролята на духовния им наставник. Разбира се, това не е абсолютно казано. Можем да кажем някое скромно слово на любов и утеха, когато хората са в състояние на дълбоко по­каяние, докато си намерят духовен отец или докато открият отношението си с Църквата. Обаче е необходимо голямо внимание, защото съществува опасност. Старецът Софроний един ден ми каза: „В това се състои пробле­мът: Как можеш да учиш другите и в същото време да запазиш съзнанието, че си най-лошият от всички?“. Жадуваната съвест за един монах е да поста­ви себе си под всички по образа на Христа, Който постави Себе Си в дъното на обърнатата пирамида. Само тогава той ще притежава истинно слово на утеха, след като самият той е преживял болката по този път надолу. Ако с лекота правим забележка, ако сме винаги готови да поучаваме, ние ще загубим смирението. Тайната е да ги посрещнем и изпратим топло, а Бог ще направи останалото. Постарайте се да не предизвиквате нищо отрицателно в тях и те сами ще намерят пътя. Не ние сме спасителите на света. „Защото Мла­денец ни се роди – Син ни се даде“, пеем на Рождество Христово.

 

Превод от гръцки: Мартин Ганев