Ставрофорен иконом Стефан Стефанов е роден през 1952 г. в Русе. През 1982 г. завършва Духовната ака­демия в София. Ръкоположен е за дякон през 1978 г., а през 1980 г. и за презвитер от Доростолския и Чер­венски митрополит Софроний. Оттогава до днес неизменно служи в храм „Св. Николай Чудотворец“ в Русе, където и към днешна дата е председател на църковното настоятелство. От 1991 до 1997 г. е де­путат от СДС в 36-ото и 37-ото народно събрание. От 1997 до 2000 г. редактира в. Духовен дом – едно от първите издания след 1989 г. у нас с християнска те­матика. Автор е на множество статии в български електронни и печатни медии.

 

Календарът лежи в основата на цивилизацията. Всички култури, които са възниквали в течение на историята, са изобретявали и използвали ка­лендарни системи. Една от основните функции на календара е да интегри­ра обществото, но в някои случаи той е препъникамък, който го разделя и противопоставя.

Служим си с календара ежедневно и той ни се струва нещо просто. Но всъщ­ност вмества в себе си безкрайната сложност на вселената. Намира прило­жение във всяка област от човешкия живот. Празниците, като неотменна част от живота на обществата, се движат по календара и в голяма степен са причина за неговата поява. Всяко събитие става част от историята, ко­гато е датирано.

Развитието на света обуславя усъвършенстването на календара – най-раз­витите общества имат и най-усъвършенстваните календарни системи. Но въпреки всичко съвършен календар и до днес няма. Напротив – ползваните днес календари са сред най-консервативните елементи на цивилизацията. Спомняме си, че с прекрачването в новото хилядолетие Проблем 2000 криеше риск от глобален срив в компютърните системи, което заплашваше светов­ните инфраструктури. Светът се оказа надеждно защитен и животът про­дължи да си тече по руслото на хилядолетния календар.

Друг проблем, който условно можем да наречем Проблем 1582, датира от веко­ве, но е актуален и до днес. Той е породен от смяната на Юлианския календар с Григорианския. От него произтича Проблем Пасха, който заслужава по-специ­ално внимание, тъй като празнуването на Възкресение Христово на различни дати смущава милиони християни.

Причините за разделението на Църквата не са в календара. Имало е период – между 1054 г. и 1582 г., когато Пасха се е празнувала на една дата, но това не е допринесло за помирение, напротив, противоречията се разрастват.

Св. Йоан Дамаскин казва, че „Христос е единственото ново под слънцето“[1]. Той е центърът на света, а Неговото Възкресение е в центъра на нашата вяра. Възкресение Христово е най-важният, най-светлият, най-радостният, най-тържественият празник за всички християни. Наричаме го Празника на празниците. Вярата във Възкресението ни прави християни, защото „ако Христос не е възкръснал, то празна е вашата вяра“ (І Кор. 15:14). Тази вяра изповядват християните от всички деноминации. Но от векове празнуваме Възкресение Христово на различни дати и сякаш няма надежда това разделе­ние да бъде преодоляно.

То стои като въпрос и задача за решаване. Наистина ли е невъзможно да бъ­дем единни в прославата на възкръсналия Спасител? Трябва ли да търсим пъ­тища да се стигне до една обща дата, на която да се поздравяваме взаимно с „Христос воскресе“? Отговорите на тези въпроси съдържат в себе си всички междуцърковни противоречия и вражди, които са се натрупали през векове­те на разделение.

Изказват се добронамерени мнения от висока инстанция, но до конкретни резултати не се стига. Знаем, че винаги е по-лесно нещо да се счупи, отколко­то да се поправи счупеното. Засега остава усърдно да се молим „за благосъ­стоянието на светите Божии църкви и за единението на всички“[2]. Като не забравяме, че освен молитва лозето иска и мотика. Добре е и да имаме яснота какво е довело до разделението и преодолимо ли е то. Въпросът не изглежда сложен, труден е отговорът.

Проблемът не е само календарен, но за по-голяма яснота е добре да започнем от календара, като споменем в ретроспектива неговата роля за разделение­то на Църквата и да видим къде сме сега. Това са огромни по мащаб теми, кои­то не могат да бъдат изчерпани всестранно, но можем да маркираме някои ключови моменти от тях.

Колкото и да е консервативен, календарът непрестанно е променян. Главната причина за промени е неговата неточност, другата е, за да се прис­пособи към променящото се общество, третата е новите научни открития за движението на небесните тела. Има и четвърта причина – политическа, но заради своята абсурдност тя не се е увенчавала с успех.

В резултат на всичко това днес в Европа ние ползваме един хилядолетен ка­лендар. В другите общества се използват различни календари – китайската, виетнамската, корейската, сингапурската, малайзийската, индонезийска­та и филипинската лунна нова година беше на 29 януари, по традиционния персийски календар в Иран тя е на 20 март, еврейската нова 5785 година, посрещана на Рош Хашана, е на 2 октомври. Традиционните календари имат местно, традиционно и фолклорно значение. В световен мащаб се е наложил Григорианският календар, въведен в употреба с була на папа Григорий XIII от 4 октомври 1582 г. Денят след четвъртък, 4 октомври, станал петък, 15 октомври.

По това време вече пролетното равноденствие се падало на 10 март, дока­то пасхалията изисква да се взема предвид 21 март по Юлианския календар. Тъй като ние не можем да променим скоростта, с която се върти Земята, в нашите възможности единствено е да усъвършенстваме календара така, че максимално да го доближим до астрономическите изчисления. Иначе кален­дарът няма да ни помага, а ще ни обърква – образно казано, ще бъде компас, който не сочи на север. С реформата се заел папата, като най-авторитет­на личност в тогавашния свят. Той възложил работата на доказани специа­листи. Фактът, че календарът отдавна е приет в почти всички страни по света, продължава да ни служи доста добре в днешната информационна епо­ха и е сертифициран от Международната организация по стандартизация, показва, че към задачата е подходено отговорно. А работата не е проста, като се има предвид, че безкрайната дроб 365,242190419, колкото е реална­та продължителност на тропическата година, трябва да се превърне в цели числа, каквито са календарните дати и които да служат в продължение на хилядолетия.

Календарната реформа била замислена отдавна, компетентните специали­сти били единодушни относно необходимостта от корекция в календара, което било възложено на най-авторитетните учени на епохата. Реформата била препоръчана от италианския лекар, астроном и философ Алоизий Лилий (Луиджи Джилио), в чест на когото през 1986 г. е наречена Лилианската дата. Основните изчисления били възложени на германския математик и астроном Кристофор Клавиус, като целта била възможно най-точно приближаване на календара до тропическата година.

Това бил основният недостатък на календара, разработен от александрий­ския астроном Созиген и въведен с едикт от римския държавник Юлий Цезар през 45 г. пр.Хр. и приел неговото име. Въвеждането на Юлианския календар се наложило по познатата причина – за да се поправят недостатъците на традиционния римски календар, който преди това бил променян многократ­но. От него е останало и името на календара – календите са първият ден от  всеки месец, което означавало началото на нова лунна фаза. От Юлий Цезар пък останало името на сегашния седми месец на годината.

Юлианският календар е използван в продължение на 15 века, но за толкова дъ­лъг период малката грешка в него е натрупала голямо разминаване – небето се е движило по своя вековечен ритъм, а числата в календара започнали да не отговарят на реалността. Но това било забелязано по-късно. В първите ве­кове на християнството той е възприет от Църквата и тя си е служила с него без проблем, без да се смущава от това, че имената на някои от месе­ците носят имена на езически божества и римски императори. По него са се празнували всички християнски празници, а за най-важното събитие и най-го­лям празник – Възкресение Христово, Църквата създава специално правило. Нуждата от такова правило се явява, за да се транспонира денят на Пасхата от еврейския към Юлианския календар.

Старозаветната Пасха (Песах) е библейски празник, установен в чест на изхода на богоизбрания народ от 200-годишното египетско робство. Празнуването му започва от 14 нисан – „месеца на класовете“, първия месец на библейската година (Изх. 12:2), който съответства приблизително на втората половина на нашия месец март и първата половина на април. Чрез Моисей Бог разпоредил във всеки юдейски дом да се заколи агне „без недостатък, мъжко, едногодиш­но… и да вземат от кръвта му, и помажат и двата спонеца на вратата и гор­ния праг на вратата в къщите, дето ще го ядат… и кост негова не трошете“ (Изход 12:5, 7, 10). В християнското богословие агнето е предобраз на Божия Агнец Христос, пролял кръвта Си за нашето спасение, а избавлението от еги­петското робство предобразява избавлението от робството на греха. На последната Си пасхална вечеря Христос променя смисъла на старозаветната Пасха, като казва: „... от сърце пожелах да ям с вас тая пасха, преди да постра­дам, понеже, казвам ви, няма вече да я ям, докле тя се не извърши в царството Божие… това правете за Мой спомен“ (Лук. 22:15-16, 19).

Названието Пасха се използва и от юдеите, и от християните, но смисълът, който се влага в него, не е еднакъв. Съдържанието на християнската Пасха се разширява, като към еврейското „отминаване, пощадяване“ се прибавя и едно от значенията на гръцкия глагол πάσχω – „претърпявам, страдам“. Новият смисъл се привнася от това, че разпятието на Иисус се случило на юдейската Пасха: „И понеже тогава беше петък, иудеите, за да не оста­нат телата върху кръста в събота (защото оная събота беше велик ден), помолиха Пилата, да им пребият пищелите и да ги снемат“ (Иоан. 19:31). Съотнасянето на изкупителните събития от лунно-слънчевия еврейски ка­лендар към слънчевия Юлиански става след продължителни дискусии между отците на Ранната църква.

Най-древният литургичен обичай е празнуването на Великден на 14 нисан, т.е. в същия ден, в който евреите празнуват своя празник, без да се взема предвид дали е неделя. Тези християни, наречени от по-късните историци „протопасхити“или „квартодецимани“[3], празнували на 19 април по Юлианския календар „Кръстна пасха“, която била следвана от „Възкресна пасха“. Те твърдели, че тяхната прак­тика идва от св. апостол Йоан Богослов. Тази традиция продължава да се следва няколко века в римската провинция Асия и в други източни области, за което свидетелства св. Юстин Философ.[4] През II в. различието в празнуването на хрис­тиянската Пасха за първи път става предмет на дискусия в Църквата. Ок. 155 г. св. Поликарп Смирненски посетил римския папа св. Аникет и двамата се опитали да договорят единна дата[5], тъй като римската практика, въведена от свети­те апостоли Петър и Павел, била Възкресението да се почита в неделята след 14 нисан заради евангелското свидетелство, че Христос възкръснал „в първия ден на седмицата“ (Мат. 28:1), т.е. в неделя. На това основание по-нататък ще се настоява християните да празнуват Пасхата не само отделно от юдеите, но след тях, и то в неделния ден.

Двамата епископи не стигнали до съгласие, тъй като и двете страни искали да запазят своята традиция. Въпреки това църковното общение не било на­рушено и двамата архиереи заедно отслужили Евхаристия в потвърждение на своето единство в Христа, като по този начин засвидетелствали, че въп­росът за датата на Великден не е догматически и не може да служи като при­чина за църковно разделение.

В Римската църква продължили да празнуват Възкресението в първата не­деля след 14 нисан, но скоро, през 195 г., римският епископ Виктор, вече под заплаха от отлъчване, се опитал да наложи еднообразие в празника, като по­искал и източните църкви да приемат римската практика. Той ги обвинява в „хетеродоксия“, с което превръщал литургичния спор в доктринален. Заради прекалената острота тази позиция на римския епископ предизвиква про­тест дори сред празнуващите по римски обичай. По този повод св. Ириней Лионски пише писмо до папа Виктор, в което му препоръчва да остане в мир с онези, които празнуват Великден на 14 нисан. Разликата в празнуването спо­ред Лионския епископ винаги е съществувала, християните от Изтока пазят много древна традиция и е невъзможно да се прекъсне евхаристийното об­щение по ритуален въпрос. За тези „пасхални“ дискусии съобщава и Евсевий Кесарийски в своята Църковна история (Кн. 5. 24,17): „Въпреки това те про­дължиха в общение един с друг; Аникет, от уважение, разбира се, позволи на Поликарп да отслужи Евхаристията в неговата Църква и те се разделиха в мир един с друг и в мир с цялата Църква, тези, които спазваха, и тези, които не спазваха. Ириней, според името си, се оказва миротворец на дело: призова­ва за мир в Църквата и се грижи за него. Той кореспондира не само с Виктор, но и с много глави на църкви по повдигнатия въпрос“.

След прекратяването на гоненията се явила възможност за регулиране на въпросите на вярата и църковните отношения. Това ставало, като се свикват събори, за да се приемат съгласувани решения и общи правила. Наред с борбата срещу арианската ерес и приемането на Символа на вярата, една от темите на Първия вселенски събор в Никея през 325 г. е празнуването на Пасхата. Прието е правило, че това трябва да става в първата неделя след първото пълнолуние, следващо пролетното равноденствие, но винаги след еврейската Пасха. То се основава на 7-о апостолско правило: „Епископ, през­витер или дякон, който празнува светия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие наедно с иудеи, да се низвергне от свещен чин“[6]. А смисълът на това правило е обяснен от византийския канонист йеромонах Матей Влàстар в неговия Сборник по азбучен ред на всички въпроси, съдържащи се в свещените и божествени канони, известен като „Азбучна синтагма“, създа­ден през 1335 г.: „Да не допускат празнуването на Пасхата до пролетното равноденствие, за да не се окаже следващата година без Пасха“[7].

Тежката дума на Никейския събор в крайна сметка безспорно е имал импе­ратор Константин Велики, защото неговият биограф и участник в събора епископ Евсевий Кесарийски пише: „След като завърши тези дела, василевсът каза, че е удържал втора победа над врага на Църквата, и затова извърши по­бедно тържество, посветено на Бога“.

Никейското правило целяло да въведе единство между всички християни, каквото до този момент липсвало и докато едни християни възпоменавали страданията Господни в пост и молитва, други тържествували, почитай­ки Възкресението. Но единството не се постига лесно, дори между едино­верци. Явно някои църкви пренебрегнали съборното решение и продължили да празнуват по своята традиция. За това свидетелстват решенията на Антиохийския поместен събор, който се състоял 16 години след Никейския. Първото правило, прието на него, гласи: „Да бъдат отлъчени от общение и изключени от Църквата всички ония, които дръзват да нарушават поста­новленията на светия и велик събор, станал в Никея в присъствието на благочестивия и боголюбезен цар Константин, относно празника на спаси­телната Пасха, ако продължават да противоборстват срещу доброто ус­тановление. Това постановяваме за миряните. А ако някой предстоятел на църква, епископ, презвитер или дякон след настоящото определение дръзне да се отдели и заедно с иудеи празнува Пасхата за развращаване на човеците и за смущение на църквите, такъв светият събор отсега още осъжда на из­ключване от църквата, понеже е станал причина не само за своя грях, а и за разстройство и за развращаване на мнозина. И съборът изключва от свеще­нослужение не само такива, а и всички ония, които дръзват да са в общение с тях, след като са били низвергнати от свещенство. При това низвергнати­те се лишават и от онази чест, която според светото правило им принадле­жи извън олтара като на просветени“[8].

Въпреки заплахата от санкции не се стига до единство между Изтока и Запада. Разногласията между Александрия и Рим продължавали, като основ­ната причина е различното изчисляване датата на равноденствието. В про­дължение на няколко столетия двата центъра съставяли различни пасхални таблици и чак в VІІІ век александрийската пасхалия била приета повсеместно в християнския свят.

Вековните спорове показват, че мирният дух за решаване на противоречи­ята, проповядван от св. Ириней Лионски, който „според името си се оказва миротворец на дело“, е отстъпил на заден план. Тогава различията не били основание за прекъсване на общението, а впоследствие унифицирането на пасхалните правила се превръща в основна цел. Тази тенденция доминира и през следващите векове, като все повече надделява дисциплинарният дух.

Три месеца след въвеждането на новия календар папа Григорий XIII изпраща до Константинополския патриарх Йеремия II официално обръщение с пред­ложение да приеме реформата, в което излага мотивите ѝ. Патриархът не отхвърля предложението, но иска въвеждането на новия календар да бъде отложено с две години, „така че нашите братя да не се безпокоят от рефор­мата през този период“. В края на 1583 г. в Константинопол е свикан събор, на който предложението е отхвърлено като несъответстващо на канонични­те правила за празнуване на Пасха и е провъзгласена анатема срещу последо­вателите на новия календар. Тя слага дълготраен отпечатък.

Когато се стига до поправка на календара, се забелязва още една промяна в църковния етос. Докато в Ранната църква споровете относно Пасхата се водят на богословска основа, с богословска цел и с богословски аргументи, то промяната на календара се извършва по астрономически съображения и аргументите почти изцяло са от областта на астрономията и математи­ката. Това не означава, че те нямат своето основание. Напротив, това са точни науки и по тях не би трябвало да има спорове. Уви, виждаме, че проти­воречията са по-непримирими от тези, които са кипели в Ранната църква. Причината може би отново е отсъствието на мирния дух на св. Ириней.

Нека да направим една голяма крачка и като прескочим едно хилядолетие, да видим какво се случва, след като на Запад е въведен Григорианският календар. Неговото въвеждане съвпада с бурните години на Реформацията. В Европа вилнеят конфликти, войни, отцепвания и отлъчвания, континентът ври и кипи. Календарът е приет в областите, подчинени на Рим, в годината, кога­то е издадена папската була. В страните, където доминира Реформацията, Григорианският календар се приема постепенно през следващите едно-две столетия. В края на ХІХ и началото на ХХ век се приема в останалия свят. В Европа последните страни, които го приемат, са Гърция и Турция, респ. през 1923 и 1926 г. Когато през 1916 г. се приема в България, след 31 март следва 14 април. От този момент датировката отпреди промяната започва да се нарича „стар стил“. От този момент събитията започват да се датират по новия стил, а датировката отпреди промяната започва да се нарича „стар От 1917 г. националният празник от 19 февруари започва да се празну­ва на 3 март. По недоразумение някои събития запазват старата датировка, при което се получават куриози.

Постепенно Григорианският календар е приет като официален във всички държави с преобладаващо православно вероизповедание, но от нито една източноправославна църква не е приет и до днес. Вследствие на това граж­данските дати стават „григориански“ и се преместват с 13 дни напред, а църковните си остават „юлиански“. По тази причина всички неподвижни църковни празници вече са с 13 дни по-късно – Богоявление от 6 на 19 януари, Благовещение от 25 март на 7 април, Петровден от 29 юни на 12 юли, Успение Богородично от 15 на 28 август, Кръстовден от 14 на 26 септември, Никулден от 6 на 19 декември, Рождество Христово от 25 декември на 7 януари и т.н. С 13 дни се премества почитането на всички светци в календара през цялата година. Промяната не се отразява на подвижните църковни празници, свър­зани с Възкресение Христово, които също продължават да се изчисляват по Юлианския календар, но всяка година са на различни дати.

Постепенно 11 от 15-те автокефални православни църкви приемат Ревизиран юлиански (новоюлиански) календар. Българската православна църк­ва го въвежда в употреба на 20 декември 1968 г. В тази връзка проф. Тодор Събев издава очерк по темата. В обзора си той пише: „След двадесетте години на нашето столетие (ХХ век), когато засилващата се носталгия по християнското единство водеше до нови и все по-ефикасни инициативи на икуменическо сътрудничество и сближение, бе проявен особен интерес и към църковно-календарния въпрос… голяма част от Църквите изявиха съгласие за общо, едновременно празнуване на Възкресение Христово, като за тази цел се определи постоянна дата на Пасхата“[9].

След избирането му за патриарх на Константинопол Мелетий IV (Метаксакис) издава послание до източните патриарси, в което заявява: „Въпросът за ка­лендара е възникнал отдавна, но придоби особено значение в днешно време. Необходимостта от използване на общ единен календар, познат на Европа и Америка, става все по-очевидна. Православните правителства едно след дру­го приемат „европейския календар“. Неудобството от използването на два календара в обществения живот е очевидно. Следователно желанието да се намери и въведе общ календар за социалната и религиозната сфера възниква от всички страни. Това е необходимо не само за да могат православните да действат хармонично като граждани и като християни, но и за укрепване на вселенското християнско единство. Ние сме призвани към тази задача в име­то на Господа да празнуваме заедно Неговото Рождество и Възкресение“[10].

В посланието призовава да се свика събор за решаване на календарни и други важни църковни въпроси, на който всяка автокефална църква да из­прати по един или двама представители. Той се провежда през 1923 г., но Антиохийската, Александрийската, Йерусалимската и Московската патри­аршия не присъстват, затова впоследствие е наричан Православна конфе­ренция, среща, съвещание, конгрес, а решенията му се оспорват и до днес.

Участниците постигат съгласие за реформа, но за да не се приеме Григорианският календар, „идващ от католическия папа“, е решено да се из­работи нов. Разгледано е предложение за реформа с автор Максим Тръпкович, но то е отхвърлено като неудобно. Тогава сръбският астроном, професор по математика и небесна механика в Белградския университет Милутин Миланкович получава задача да разработи нов проект, а на обсерватории­те в Букурещ, Белград и Атина е поверено създаването на астрономически по-съвършена пасхалия.

След реформата от календара, наречен Преработен Юлиански или Новоюлиански, са премахнати 13 дни, с които той изостава, и от 1 октом­ври 1923 г. се отива на 13. Преработен е и алгоритъмът за високосна годи­на. Относно датата на Великден е прието предложението на гръцките де­легати тя да се определя чрез астрономически наблюдения. Решенията са приети само от църквите на Константинопол, Гърция, Румъния и Кипър. По-късно към тях се присъединяват Александрийската, Антиохийската и Българската патриаршия. В църквите, приели новия календар, се появяват групи от епископи и духовенство, които се отделят от официалната църк­ва. Новоюлианският календар бил формално въведен на 15 октомври 1923 г. и от св. патриарх Тихон в Руската православна църква. Въпреки че нововъве­дението било прието от духовенството, то предизвикало несъгласие сред народа, поради което на следващия месец патриархът се разпоредил „пов­семестното и задължително въвеждане на новия стил в църковна употреба временно да се отложи“.[11]

По времето на патриарх Мирон Кристя Румънската патриаршия в 1926 г. и в 1929 г. празнуват Пасха по Григорианския календар. Има и обратен случай – ка­толически общности от латински обред в Гърция, Етиопия и Египет се адап­тирали към датите на православното мнозинство в тези страни. Вторият ватикански събор (1962–1965 г.) дава две разпоредби от прагматичен харак­тер за общото празнуване на Великден, но те не са приети от православните църкви, тъй като принципите им се разминават от приетите на Никейския събор.

През 1961 г. на о. Родос се провежда Първата всеправославна конферен­ция, която включва темата за календара в програмата за подготовка на Всеправославен събор. В нея се предвижда да се разгледа и въпросът за Великден, като предварително се организира експертно проучване на високо ниво. През следващите години се провеждат много предсъборни конферен­ции и съвещания, а броят на документите, които се изготвят на тях, е необозрим. През 1982 г. второто предсъборно всеправославно съвещание обсъжда резултатите от проведените изследвания и неточностите на ка­лендара. В окончателния документ се посочва, че „в настоящата ситуация верният Божи народ не е готов или поне не е бил достатъчно информиран да обмисли и приеме промени по въпроса за определяне на датата на Великден“. Консултацията разглежда различните варианти, които църквите да про­учат: да запазят принципа на Никея „с помощта на астрономически точни данни“ и „да се споразумеят за фиксирано място (напр. Йерусалим) за изчисля­ване на тази дата“ или да празнуват Великден в една от неделите на април, като е предложена неделята след втората събота на април, т.е. между 9 и 15 април. Делегатите заключават, че не виждат начин да се променя кален­дарът, позовавайки се на „пастирски причини“.[12] Тези причини продължават и до днес да са основното препятствие пред приемането на единна дата за Пасха.

На Конференцията за световна политика, която се проведе в края на минала­та година в Абу Даби, Вселенският патриарх Вартоломей припомни, че „тряб­ва да помним трайния урок от Никейския събор: истинският успех се дължи на хармоничното съчетаване на духовната мъдрост и практическото управ­ление“, и заяви, че „предстоящото общо отбелязване на Великден през 2025 г. служи не само като календарно изравняване, но и като важен символ на потен­циалното обединение между християнските традиции. Това уникално сбли­жаване предоставя възможност за превръщане на символичното единство в осезаемо партньорство“. Като използва повода на кръглата 1700-годишнина от Първия вселенски събор, той призова: „Подобно на нашите предци от­преди седемнадесет века, пътят напред изисква интегриране на духовното ни наследство с практически решения. Нека се възползваме от този удобен момент, за да установим съвместни връзки между религиозната мъдрост и съвременното знание, които ще бъдат от полза за бъдещите поколения“[13]. След Литургията на 1 януари патриархът отново повтори, че „въпросът за общото празнуване на Пасха е ключов за единството на християните“[14].

Този призив има отклик и от страна на папа Франциск, който неведнъж е де­кларирал, че Католическата църква е отворена да приеме единна дата, и е изтъквал, че „Великден принадлежи на Христос, а не на нашите календари“[15]. По време на Седмицата на молитва за християнско единство през януари т.г., визирайки също 1700-годишнината от Никейския събор и съвпадение­то на датата на Пасха през настоящата година, Римският епископ повто­ри: „Подновявам призива си това съвпадение да послужи като припомняне на всички християни да направят решителна крачка към единството, около една обща дата за Великден“[16]. Католическата църква поддържа такава по­зиция от времето на Втория ватикански събор, който в „Конституция за Светата литургия“ определя: „Свещеният събор няма да възрази, ако праз­никът Великден бъде определен за конкретна неделя от Григорианския кален­дар, при условие че… братята, които не са в общение с Апостолическия прес­тол, дадат своето съгласие“[17].

Православният храм „Св. Николай“, в който служа близо половин век, и ка­толическият храм „Св. Павел от кръста“ са на една улица, един срещу друг. Тази близост ни поставя в ситуация двете общности да имаме приятелски и братски отношения помежду си. Когато датите на Великден съвпаднат, както е през тази година, в полунощ се срещаме между двата храма и взаимно се поздравяваме. Затова, когато ме помолиха да напиша дали е възможно да празнуваме на една дата, аз от своя страна помолих отец Валтер Горра да изрази своята позиция. Ето какво написа той:

„Въпреки трудностите и съпротивата, свързани с традициите и историчес­ките различия, датата на християнската Пасха наистина може да се превър­не във възможност за единство. Чрез искрен и открит разговор и общо усилие за запазване на сърцевината на християнското послание – Възкресението на Христос – може да се намери решение, което да зачита различията, но да на­сърчава единството. Във всички случаи това изисква непрекъснато диалоги­зиране и желание за преодоляване на разделенията, които все още разделят Църквите.

По този въпрос трябва да вземем предвид, започвайки от принципите, кои­то св. Павел дава относно законите или традициите. Той ги разделя на две групи: св. Павел често говори за „закона на Господа“ в своите писма и го раз­граничава от собствените си лични указания. Всъщност св. Павел често из­ползва израза „аз казвам“, за да даде съвети по практически въпроси, свърза­ни с ежедневния християнски живот, особено когато става въпрос за теми, които не са директно разглеждани от Исус в Евангелията. Например в свои­те писма до коринтяните и солуняните Павел разглежда въпроси, свързани с поведението на християните, отношенията между съпрузите, живота в общността, молитвата и използването на духовните дарове.

И ние трябва да разграничаваме двете неща: това, което не може да бъде променено (закона на Господа), и това, което може да бъде променено, защо­то е дадено от Църквата в контекста на времето, за да помогне на намира­нето на пътя на спасението, но не е самото спасение.

За християните и за цялото човечество спасението е Пасхата, а не датата на Пасхата.

Тук съществува риск да се върнем към поведението на фарисеите, които съдеха за съботата въз основа на човешки закони, и човешките закони над­вишаваха божествените. Ето защо Исус реагира много решително по въп­роса за съботата. Той се изправя срещу религиозните традиции на своето време относно правилното спазване на този ден, който се смята за свят по Моисеевия закон. Исус не отменя съботата, а преосмисля нейното значение. Той признава, че съботата е била установена от Бога, но поставя под въп­рос някои стриктни тълкувания на закона, които са възникнали в юдейската традиция, особено сред фарисеите и книжниците. Тези групи са разработили много подробна система от закони и разпоредби за начина, по който тряб­ва да се спазва съботата, като често подчертават формалното спазване, а не първоначалната цел на почивката и взаимоотношенията с Бога. Исус в Марко 2:27 изразява радикална визия за съботата: „Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата“. С това изявление Исус подчертава, че съ­ботата е дар от Бога за доброто на човека, а не тежест, която трябва да се носи като бреме.

Ето оттук трябва да започнем всички ние, християните, за да преодоле­ем разделенията: въпросът за датата на Пасхата може да представлява възможност за единство сред християните, ако се намери общо решение. Споразумение относно датата на Пасхата би било силно послание за надежда и единство към света в период, в който разделенията и трудностите из­глеждат преобладаващи. Това би било конкретно свидетелство, че чрез диа­лог и воля за преодоляване на разделенията е възможно да се изградят мосто­ве между различните традиции“.

Календарът не е главната причина за разделението на Църквата. И хроноло­гично календарното различие се появява късно след разделението. От това следва, че евентуално постигането на споразумение за общо празнуване на Пасха ще бъде само стъпка към сближаване. Докато при старостилните об­щности е обратно – те изтъкват календара като основна причина за свое­то отделяне, поставят го в центъра и му придават такъв приоритет, че го вписват в наименованието си. В единия и в другия случай до разделение се стига, когато „изстине любовта“ (Мат. 24:12). Различните дати не са пречка пред разбирателството, ако съществува любов.

За да се върви към единение, трябва да се започне със сближаване, а то трябва да започне оттам, където се е получило разделението между Рим и Константинопол. Тогава се явява друг проблем – всеки такъв опит се посреща враждебно от Москва. Оттам заклеймяват всякакви разговори и срещи като отстъпление. Нямаме основание да се надяваме в близко бъдеще това да се промени. Руската църква се отнася към Константинополската патриаршия все по-хладно и недружелюбно. До реален разкол още не се е стигнало, но всяко сближаване между Рим и Константинопол се използва като повод за това.

Проф. Тодор Събев завършва споменатия очерк с надежда: „Убедени сме, че с общи усилия в скоро време ще се намери и желаното решение на църковно-календарния въпрос, което също ще бъде записано в новата ни история“[18]. Днес виждаме, че не сме се приближили до осъществяването на тази надежда.

За да не подхранваме нереалистични надежди, реалистичното към сегашния момент е да имаме взаимна любов. Христос не ни е заповядал да празнуваме на обща дата, но ни е заповядал да се обичаме. Това е Неговата най-голяма запо­вед. Никакви дати не са пречка пред нея. Конфронтацията от миналото също не е пречка. Всъщност пред любовта не може да има никаква пречка. А знаем, че „любовта е дълготърпелива, пълна с благост… любовта се не превъзнася… не дири своето, не се сърди… на неправда се не радва, а се радва на истина… всичко извинява… на всичко се надява, всичко претърпява“ (І Кор. 13:4-7).

И нека да помним, че не във всичко сме разделени. Всяка неделя е ден Господен, ден на Възкресението, което празнуваме заедно. 52 пъти в годината!